Генното инженерство

„Генното инженерство, използвано в хуманната медицина, предоставя пряка възможност за нов вид евгеника[2] с всички морални последствия от това. След разкритията за политиката на нацистите (която включва умъртвяването на хора и извършването на медицински експерименти върху тях) се вярваше, че за континентална Европа възраждането на евгениката е немислимо. Но как, освен като евгеника (макар и „по-рафинирана“), да бъде определена пренаталната генетична диагностика и сканиране на ембриона, целяща да установи дали бебето е засегнато от малформации или болест, която би могла да повлияе отрицателно върху бъдещия му живот? Още повече, че един положителен резултат открива възможност за увеличаване на броя на селективните аборти. Независимо дали целта на генното инженерство е евгенична или терапевтична, манипулациите над ембриона са недопустими, защото той, по думите на Дж. Брек, „си остава генетично неповторимо и индивидуално обособено същество, а оттук – носител на Божия образ и обект на Божията любов“[3]. Проблемът за експериментирането с хора е сериозно, но за съжаление не и непреодолимо препятствие пред генното инженерство. Както и при тестването на медикаменти, животните първи поемат тежестта. За да бъде клонирана овцата Доли (през 1997 г.), преди това са направени 270 несполучливи опита.[4] И макар много от неуспехите да са станали в предимплантационния стадий, около 30 % от всички клонирани след това животни са родени със сериозни аномалии.

Днес изследователите се състезават кой от тях пръв ще създаде човешки клонинг. Настоящата статия няма за цел да информира за процеса и методите на клониране[5], а да подтикне към размисъл за неговите сериозни последствия и за многото нелеки въпроси, които то поставя:

– Къде остава Бог в процеса на безполово репродуциране?

– Ако двама човека имат еднакъв генотип, това означава ли, че те са еднакви човешки същества?

– Дали човешките клонинги имат душа?

– Морално ли е човек да бъде клониран без неговото знание?

– Как ще се чувства клонинг, създаден да бъде донор на органи?

– Клонирането не е ли грубо вмешателство в наследственото многообразие на човешката популация?

– Няма ли клонирането като неестествена форма на възпроизводство да предизвика също толкова неестествени отношения между родители и деца, защото едно клонирано дете всъщност би имало несъответни отношения със своите родители? То ще бъде както дете, така и близнак на родителя, на когото дължи гените си, но няма да бъде генетично свързано с другия родител. От своя страна пък, необвързаният с детето родител ще отглежда и възпитава по-младо копие на съпруга или съпругата си. Какво ще е отношението на родителя към клонинга, когато той или тя достигне полова зрялост?

– Дали в „прекрасния свят“, обещан от генното инженерство, ще са ни необходими мъжете, щом при безполовото репродуциране няма да има нужда от мъжки партньор, т. е. на практика всеки продукт, получен при клониране, ще е женски?

– Какво ще е нашето отношение към съпружеска двойка от две жени-лесбийки, които чрез неестественото възпроизводство ще имат свое генетично потомство? Или пък към използването на яйцеклетки от нероден женски ембрион за създаване на дете, чиято майка обаче никога не се е раждала?

Всички тези въпроси са свързани с християнското разбиране, според което клонирането сериозно застрашава както човешкото достойнство, така и уникалността на личността и нейната неприкосновеност.


Достойнството и правата на човешката личност

Не е особено трудно да се води дебат, свързан с утилитаристките основания „за“ или „против“ биотехнологиите. Но тези доводи, свързани със стремежа да се извлича от всичко непосредствена полза и облага, имат съществено ограничение, което нерядко се оказва сериозен недостатък. Изчисляваните ползи и вреди в голяма или в по-малка степен са конкретни и обикновено преводими или в пари, или в лесно установимо физическо поражение за тялото. Рядко обаче се имат предвид онези невидими с телесните ни очи вреди, които не могат да бъдат така лесно „осчетоводени“, защото са свързани с душата на човека, а не с тялото му. Несъмнено много са доводите да се притесняваме от непредвидените последици или от прекомерните разходи, свързани с биотехнологиите, но съвсем не утилитаристка е основната ни тревога: страхът, че чрез тях ще загубим човешкия си облик. Независимо че изглеждаме различно, принадлежим на различни раси и етноси, имаме различен пол и сме част от различни култури, ние, човеците, сме сътворени по Божи образ и подобие и носим върху себе си Божието благословение: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Бит. 1:27). Според християнската антропология със своя телесен организъм човек принадлежи към природния свят и е природно същество. Същевременно обаче у него има елементи, които, превишавайки в ценностно отношение материалния свят, издигат човека и го възвисяват в сферата на духа. Следователно той е не само биологичен индивид, но и духовно-нравствена личност, „която е върховна ценност, обект и субект на всички обществени дела“[6]. Немислимо е човешкият индивид да бъде употребяван като предмет, той е личност – ценност сам по себе си. Със своя интелект и воля човекът е в състояние да осъществява с ближните си отношения на любов, съпричастност и себеотдаване. Именно поради богообразността на цялостната човешка личност тя притежава такова достойнство и в своето тяло.

Човешката личност и нейното достойнство е онова, което трябва да предпазим от предстоящото развитие на биотехнологиите. Да защитим цялата съвкупност на нашата природа от опитите за самомодифициране, които биха разстроили както нейното единство и приемственост, така и основаните на нея човешки права.[7]

Не е лесно да се изрази еднозначна оценка за предизвикателствата на биотехнологиите поради факта, че в тях доброто и злото сякаш са тясно преплетени. Когато съществува вероятност едно дете да бъде излекувано, е трудно да позволим тревогите и съмненията ни да възпрепятстват развитието на тези технологии. Не е трудно обаче да се постави разделителна линия между технологическия напредък, който съдейства за постигане на човешко благоденствие, от онзи прогрес, който носи опасност за човешкото достойнство и добруване. Представата за човешката личност и нейното достойнство следва да бъде отстоявана не само от Църквата, богословите и редовите вярващи хора, но и в реалния свят на политиката чрез изграждането на такива жизнени институции, които да гарантират тяхната защита.

Написаното дотук закономерно насочва към следните изводи:

1. Учените, извършващи спорни от нравствено гледище изследвания, често обосновават своите постъпки с постановката, че медицинските ползи от тяхната дейност ще имат превес над възможните поражения. Друго тяхно твърдение е, че само научната общност е тази, която има правото да преценява щетите и благата от биомедицинските технологии. Подобен възглед в известна степен е спорен, тъй като сама по себе си науката не би могла да определи целите, за които е предназначена. Тя е в състояние както да открива ваксини и медикаменти срещу различни заболявания, така и да създава причинители на зараза. Основателно е да се мисли, че единствено богословието (донякъде и философията) може да установи целите на науката и на създаваната от нея технология и да отсъди дали тези цели са нещо добро или зло.

2. Учените следва да бъдат съпричастни към процеса на установяване на определени нравствени принципи, свързани с тяхното професионално поведение. Те обаче могат да правят това не толкова от позицията си на учени, а от тази на научно-компетентни членове, които са част от широката общественост.

3. „Срещата“ между науката и вярата, осъществявана чрез посредничеството на разума, поражда необходимостта от богословско-етичен размисъл дори и в области като медицина и биология. Плод именно на такъв размисъл е появата на биоетиката, установила се като самостоятелна научна област в края на 60-те и началото на 70-те години на 20 в. и изследваща нравствените проблеми, свързани с развитието на биомедицинските науки.[8]

4. Наред със своеобразния „консенсус“ между вяра и наука е необходимо и постигането на международно съгласие по въпроса за контрол над биомедицинските технологии. То обаче не може да бъде осъществено без сериозните и целенасочени усилия на международната общност. В тази връзка православните християни следва да изразяват своята позиция и тя да достигне не само до научните среди, но и до цялата общественост.[9]

5. Наивно е да се мисли, че развитието на биотехнологиите може да бъде спряно. Именно поради това човечеството трябва да намери разумната средина между неизбежния прогрес и запазването на човешката личност и достойнство. Бездействието във време на стремглава технологична промяна е равнозначно на поведение, което, легитимирайки я, поражда сериозната опасност – човекът от господар на технологиите да се превърне в техен слуга.