Той беше от хората, в които светостта просиява, съчетана с простотата и естествеността на живота. А това е особен дар.

Не знам защо сме свикнали да възприемаме святото единствено като изключение от нашия свят или категоричен разрив с него. Вярно, има и такива светци: преподобните Паисий Хилендарски или Софроний Врачански са духовни феномени, ярко открояващи се сред всепоробващата тъма; такива са и някои от новомъчениците на комунизма, чиито имена тепърва узнаваме.

Ала винаги е имало и ще има и други праведници, чийто брой и жизнен подвиг е известен само на Бога. Тяхното съществуване е също „скандал за разума“, подчинен на логиката на кесаря, но по друг начин. Те спазват установените закони, изглеждат толкова кротки и безобидни, че властта на кесаря сякаш не ги забелязва. Независимо, че всъщност са стълб и утвърждение на правдата, доколкото това е възможно тук на земята.

Наближаващият Велик пост няма да бъде пречка да се поддържат и дори да се засилят замрелите междуцърковни отношения на Светия Синод на БПЦ. Самоизолацията, която нейното ръководство си наложи с неудачното решение преди близо две години да бойкотира Всеправославния събор (на остров Крит, 19-26 юни 2016 г.), постави нашата Църква в неизгодното и дори унизително положение демонстративно да се отказват от участие в наши прояви някои влиятелни православни църкви като Гръцката архиепископия и Цариградската патриаршия. А се знае, че в духа на съборността на Православната църква замразените отношения с едни от православните сестри-църкви не могат да се компенсират със засилени отношения с други църкви, които и да са те.

Случвало ли ви се е, замисляйки се за службата ви на певец в храма, душата ви да се разколебава? Да се чудите: има ли кой да оцени вашите знания и труд, интересува ли се някой от тях, нужни ли са те някому?

Такъв тип съмнения пораждат в душата на църковния певец въпроси като: има ли смисъл от това да научи нещо ново, да заздрави практическите си умения, когато тези, които ще го оценят, са твърде малко? Певецът се пита също: колко  от посещаващите храма разбират специфичния характер на сакралната музика? На колко от тях им идва на ум, че пеещият облича в „плът” нотния материал, който сякаш чака възкресението си? Защото без подходящ човек, който да може да ги изпее, песнопенията си остават просто едно съчетание от думи и нотни графични знаци.

В такива моменти на съмнения църковният певец като че ли е готов да направи компромис с качеството на пеенето си. Тъй или иначе няма да се разбере, няма да се оцени, защо да се напъва прекалено? Кому е нужно това? И ако в оперните театри – продължава гласът на съмнението – има отбрана публика, която следи стриктно и съди безпощадно изпълненията на певците (публика, която и освирква), то тук няма такава опасност. Тук може да го караш по-лежерно.

- Доц. Стоядинов, БПЦ излезе с много категорична позиция по отношение на предстоящата ратификация на Истанбулската конвенция. Как ще коментирате становището ѝ?

- Първо, дебатът се състоя постфактум, защото две стъпки в приемането на този документ – подписването на конвенцията и гласуването в Министерски съвет – са направени от държавната администрация буквално „зад гърба“ на обществото. Църквата реагира преди последната стъпка – ратификацията. Защото ако тази ратификация изобщо мине, ще дойде ред на законодателни инициативи, на национални програми и много други неща, които ще бъдат имплантирани в образователната система и всички други сфери, включително и в медиите. Тогава ще е късно за дебат. Затова е толкова категорична позицията на Българската православна църква. Тя дойде буквално в последния момент, защото в последния момент цялото общество разбра за какво става дума. Ако, може би, патриотите не бяха повдигнали въпроса на гласуването в Министерски съвет, едва ли и ние днес щяхме да водим този разговор. Затова по-добре сега, отколкото никога.

Освен това – протестантските изповедания реагираха, епископската конференция на Католическата църква – също. Нима някой е очаквал православните в България да останат без становище?

В своя неотдавнашна публикация моят уважаван колега Огнян Минчев писа, че в разгорелия се дебат върху Истанбулската конвенция нейните защитници (които обобщено определи като „леви либерали“) били подложили на „оплюване“, обявили за „хибридчици“ и „путинисти“ онези нейни критици, които (всъщност) отстоявали консервативни, но проевропейски позиции по отношение на нея. Надявам се, че моят уважаван колега не нарежда сред „левите либерали“ и мен (който писах в защита на Конвенцията), още повече, че никога не съм „оплюл“ или „охулил“ персонално когото и да било. Заради неговата публикация и заради публикациите и медийните изяви на други мои уважавани колеги, предимно богослови, се чувствам задължен да изясня определени неща. Да поставя – поне за себе си – „точките над и“, и да приключа с този въпрос.

И тъй, както пише в свой текст уважаваният от мен богослов доц. Свилен Тутеков, дебатът за и против Истанбулската конвенция „отворил наистина сериозна тема – тази за нашата идентичност“. Според Огнян Минчев пък вътре в тази „отворена тема“ се появили много сериозни мнения и материали, оспорващи документа.