- Доц. Стоядинов, БПЦ излезе с много категорична позиция по отношение на предстоящата ратификация на Истанбулската конвенция. Как ще коментирате становището ѝ?
- Първо, дебатът се състоя постфактум, защото две стъпки в приемането на този документ – подписването на конвенцията и гласуването в Министерски съвет – са направени от държавната администрация буквално „зад гърба“ на обществото. Църквата реагира преди последната стъпка – ратификацията. Защото ако тази ратификация изобщо мине, ще дойде ред на законодателни инициативи, на национални програми и много други неща, които ще бъдат имплантирани в образователната система и всички други сфери, включително и в медиите. Тогава ще е късно за дебат. Затова е толкова категорична позицията на Българската православна църква. Тя дойде буквално в последния момент, защото в последния момент цялото общество разбра за какво става дума. Ако, може би, патриотите не бяха повдигнали въпроса на гласуването в Министерски съвет, едва ли и ние днес щяхме да водим този разговор. Затова по-добре сега, отколкото никога.
Освен това – протестантските изповедания реагираха, епископската конференция на Католическата църква – също. Нима някой е очаквал православните в България да останат без становище?
Да очакваш Църквата да не се намесва в дебата, означава да я третираш като неправителствена организация и то като една от многото. А това е късогледо. Всеки, който познава българската история и си дава сметка, че тя не започва от 1989 или от 2007 г., знае какво да очаква от Българската православна църква, особено в ситуация, в която децата ни са на прицел. Като споменах историята, само ще напомня, че църковният организъм е канавата, върху която тази история е изтъкана. Тази история е буквално пред очите ни. Църквите, в които и днес влизаме, са единствените обществени сгради, които са оцелели от времето и на първото, и на второто и на третото ни царство и които и до ден днешен да се използват за това, заради което са издигнати. И тук няма нужда да припомням изрично базиликата „Света Софѝя“, ротондата „Свети Георги“ или Рилския манастир. Много други неща по тяхно време сме имали и вече ги нямаме, днес имаме други, но никой не знае дали ще ги има след едно поколение, но църквите остават. Църквата остава. В този смисъл тя е много повече от НПО.
- Какви са притесненията на Църквата относно Истанбулската конвенция, има ли спекулации според Вас с т. нар. „трети пол“?
- Притесненията са описани в становището подробно, но аз ще ги сведа до няколко реда. „Третият пол“ е събирателно понятие, което сумира – без изрично да се споменава в основния текст – мотивите на най-отявлените протагонисти на конвенцията в лицето на ЛГБТ (лесбийки, гейове, бисексуални и трансджендър, б. а.) активистите. В този смисъл конвенцията не е изолиран документ. Четенето ѝ под микроскоп е погрешна стратегия, защото нейната проекция е в съзиждането на една качествено нова обществена конструкция и нещо повече – постигането на един „нов човек“. В този смисъл, пожеланието да четем „понятието джендър за целите на конвенцията“ като различно от същото в „джендър идеологията“ е като предложение да оценим конструкцията на сградата с помощта на микроскоп. Една по-широкоъгълна оптика обаче, откроява приоритетите на ЛГБТ лобистите като изрично предвидени в подготвителната процедура и в публикуваните за целта текстове (още през 2010-та). В обяснителния доклад същите са изрично обговорени, в изработването на национална рамка – преди още разглеждането ѝ в Министерски съвет – същите приоритети са разгърнати на българска почва. И за всичко това – децата ни са посочени като „агенти на промяната“ в ресурсните съпътстващи текстове. Нали си давате сметка, че когато четем: Отговорен орган: МОН, партньори: НПО, финансиране: проектно и разпознаваме ЛГБТ лобистите в ангажираните НПО, това няма как да мине като грижа в „защита на жените“.
- Смятате ли, че ако бъде ратифицирана конвенцията, в българското законодателство ще навлезе „чужд агент“?
- Да, защото смятам, че имаме достатъчно адекватен закон за домашното насилие. Имаме закон, чийто обект е лицето в семейството, без изрично да се посочва дали това е детето или който и да било от родителите. Насилието е зло, което няма пол и род. Човекът, а не просто жената или мъжа, са инструментите на това зло и няма никаква правна логика да стигматизираме мъжете като единствено виновни, само за да вкараме ЛГБТ-дневен ред в детската градина. И като споменавам детската градина, нима „структурната природа на насилието над жени като насилие, основано на пола“ (цитирам Преамбюла) е причина за издевателството над деца от страна на персонала в детска градина „Брезичка“ в Бургас? А в случая с малтретираното новородено в едно родилно преди време – пак ли „неравнопоставените властови отношения между жените и мъжете“ са причина? Казвам всичко това, за да стане ясно – в обществото ни има насилие и потърпевши са всички – от новородените, до възрастните хора и хората с увреждания. В обществото ни има достатъчна мяра нетърпимост към това зло. Имаме и адекватни за това закони. Единственото, което липсва, е спазването им! Конвенцията, освен да ни разедини, до сега друго не е постигнала, няма и да постигне.
- Защо има такава обществена съпротива срещу документа?
- Защото визира децата. Те са посочени като „агенти на промяната“. Те ще трябва да разиграват „нестереотипните роли на пола“. Те ще подлагат на преоценка „традиционните“ стереотипи. Аз лично нямам доверие на НПО, които са ангажирани да провеждат тази политика в публичните детски заведения, в образователните институции, в медиите. Нямам доверие и на инспектиращия орган – GREVIO, който като структура не е на нивото дори на собствените си изисквания за джендър и географски баланс. Нямам доверие и на голяма част от локалните ни политически ментори, поне докато не станат бивши, защото тогава всички – сякаш по някакво неписано правило, започват да се държат по-малко надменно и високомерно.
- Смятате ли че Истанбулската конвенция изразява диктата на малцинството над мнозинството?
- Разбира се. Това е елемент на постмодерния прочит на обществените отношения, където правата на малцинството са по-важни от правата на мнозинството. Но Истанбулската конвенция е и лакмус: за това как чиновници, които не са избирани на избори от никого, и които не дължат отговорност никому, могат да повлияят и да променят дневния ред на всяко едно общество. Конвенцията в нашият случай е и лакмус за това, до каква степен сме заслепени от ореола на спасителите от чужбина. За мен съпротивата на хората от Източна Европа е в голяма степен заради опита от преживения тоталитаризъм, който поколения на Изток имаме. Твърде много съветски елементи рецидивират в диктата към малките страни от страна на новите Съвети.[1]
[1] Игра на думи със Съвета на Европа, Съвета на ЕС и пр.
