Той беше от хората, в които светостта просиява, съчетана с простотата и естествеността на живота. А това е особен дар.
Не знам защо сме свикнали да възприемаме святото единствено като изключение от нашия свят или категоричен разрив с него. Вярно, има и такива светци: преподобните Паисий Хилендарски или Софроний Врачански са духовни феномени, ярко открояващи се сред всепоробващата тъма; такива са и някои от новомъчениците на комунизма, чиито имена тепърва узнаваме.
Ала винаги е имало и ще има и други праведници, чийто брой и жизнен подвиг е известен само на Бога. Тяхното съществуване е също „скандал за разума“, подчинен на логиката на кесаря, но по друг начин. Те спазват установените закони, изглеждат толкова кротки и безобидни, че властта на кесаря сякаш не ги забелязва. Независимо, че всъщност са стълб и утвърждение на правдата, доколкото това е възможно тук на земята.
Става дума за „невидимите светци“. За хора, чиято праведност може да мине за юродивост или простоватост. За онези, които обикновено не забелязваме или не сме в състояние да различим на улицата. Още повече, че често и те не съзнават какво представляват, какво носят в себе си. Докато не дойде ден, когато техният жизнен подвиг се оказва дар, неимоверно нужен на другите.
Дядо Добри (Добре Добрев) бе от тези невидими светци. И той стана видим едва тогава, когато поразени от несправедливостта, очите ни се отвориха за неговия дар в света: добротата.
Не се наемам да твърдя, че рожденото име на човека задава насоката на неговия живот. Ала в случая на дядо Добри си беше точно така. И той бе не просто добър, а невероятно добър. Да не кажа ангелски добър човек.
Тъкмо това привличаше хората като магнит. Затова малки и големи се спираха пред него, искаха да го заговорят или прегърнат, децата го обичаха. А гълъбите в градинката пред църквата „Св. Седмочисленици“ кацаха по ръцете и главата му, сякаш припознавайки го за небесен жител. Звучи сантиментално, ала е истина, многократно съм го виждал с очите си.
Просто дядо Добри носеше онзи лъч липсваща доброта, чийто остър дефицит усещаме толкова болезнено.
Нямащ нищо, той даряваше онова, което хората му предоставяха, превръщайки ги по този начин в дарители.
Беден, но просветлен, той разпръсваше мрака около себе си, носейки радост на другите.
С достолепието си на старозаветен пророк, той сякаш отваряше пролука във времето, в която многото му години ни вкарваха в съприкосновение с вечността.
Тези дни си дадох сметка, че щом е роден през 1914 г., жизненият му път събира в едно двете световни войни, комунистическия режим и прехода след 1989 г. Сиреч най-сложните български времена, в които, по свидетелствата на съселяните си, той винаги си е бил един и същ: вярващ, трудолюбив и почтен. Сякаш ангелът на историята го е опазил, за да ни се открие като пример на доброто в сетните му дни.
Всеки, който го е познавал, едва ли ще забрави присъствието му. Истинско чудо е, че във време, болезнено обзето от всевъзможни врагове и страхове, дядо Добри бе обикнат и припознат от толкова много хора. Може би защото бе най-чистата антитеза на омразата. Още е пред очите ми как в предверието на „Св. Александър Невски“ той се покланяше на всеки новодошъл – без да иска нещо, а от радостта на срещата. Виждал съм го как внезапно тръгва към видимо непознат човек с желанието да му каже нещо; нямам представа какво, но допускам, че е било важно. Спомням си как веднъж ме повика с пръст, затърси нещо из вътрешния си джоб и ми подари малка книжка с възрожденска молитва към Пресвета Богородица. Тя ще ми остане спомен от него.
На поклонението пред тялото му в църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Байлово видях сълзи в очите на много различни хора. Особено смайващо бе да се види как притихнали тийнейджъри с бунтарски прически се покланят пред него. Явно и те осъзнаваха, че нещо от нашия свят си отива, че не става дума само за някаква съвременна приказка.
Просто живеем във време, когато хората искат повече, отколкото дават. Затова и дарът на дядо Добри все повече ще ни липсва.
