Случвало ли ви се е, замисляйки се за службата ви на певец в храма, душата ви да се разколебава? Да се чудите: има ли кой да оцени вашите знания и труд, интересува ли се някой от тях, нужни ли са те някому?
Такъв тип съмнения пораждат в душата на църковния певец въпроси като: има ли смисъл от това да научи нещо ново, да заздрави практическите си умения, когато тези, които ще го оценят, са твърде малко? Певецът се пита също: колко от посещаващите храма разбират специфичния характер на сакралната музика? На колко от тях им идва на ум, че пеещият облича в „плът” нотния материал, който сякаш чака възкресението си? Защото без подходящ човек, който да може да ги изпее, песнопенията си остават просто едно съчетание от думи и нотни графични знаци.
В такива моменти на съмнения църковният певец като че ли е готов да направи компромис с качеството на пеенето си. Тъй или иначе няма да се разбере, няма да се оцени, защо да се напъва прекалено? Кому е нужно това? И ако в оперните театри – продължава гласът на съмнението – има отбрана публика, която следи стриктно и съди безпощадно изпълненията на певците (публика, която и освирква), то тук няма такава опасност. Тук може да го караш по-лежерно.
Понякога в храмовете, в които пеем, присъстват малко богомолци, които на пръв поглед не се вълнуват кой знае колко от „звучащото богословие” (израз на проф. Елена Тончева). Не липсват случаи, когато и представители на духовенството не проявяват интерес към това, как се пее по време на богослужение. Не можем да отречем, че подобни явления предизвикват съмнения и тревога у църковния певец, защото, за да има стимул за работа, той трябва да чувства, че трудът му е ценен.
Познавам певци, които поради причини от различно естество си задават болезнения въпрос: изгубени ли са годините от техния живот, през които са работили в областта на църковното пеене, и имало ли е смисъл от това?
От евангелските разкази е известно, че моменти на съмнения са се прокрадвали и у най-верните последователи на Иисус Христос. В една своя прекрасна проповед за св. Йоан Предтеча св. Николай Велимирович пише, че когато св. Йоан се намирал в тъмницата, в която бил хвърлен от цар Ирод Антипа „зарад Иродиада, жената на брата си Филипа” (Мат. 14:3), той „прехвърлял в мислите си своето минало и своя труд […] Най-силно го измъчвала мисълта за Сина на Мария, Иисус. Той ли е Месия, Когото народът чака? Не се ли е излъгал той, Йоан, когато Го посочил като обещания от Бога и предсказан от пророците Спасител на света – не се ли е излъгал?”[1] (срв. Мат. 11: 2-6).
В моменти на тревога е нужно само да помислим пред Чий взор пеем и всички наши съмнения биха изчезнали от съзнанието ни; осъзнаем ли, че Бог не е Бог на мъртви, а на живи (Лука 20:38), ще почувстваме, че химнографите и църковните композитори са нашата „елитна публика”. Това е сигурен начин духът ни да бъде достатъчно окрилен, за да може да пее, или както казва музикологът проф. Стефан Хърков: „Ако душата пее, всичко друго се намества.”[2]
В романа си „Братя Карамазови” Достоевски, предавайки поученията на героя си стареца Зосима, пише: „Ако беше светил, със светлината си би озарил пътя и на другите и онзи, що е извършил злодейство, може би не би го извършил при твоята светлина. И дори ако си светил, но видиш, че не се спасяват хората дори и при светлината твоя, пребъди твърд и не се усъмнявай в силата на светлината небесна, вярвай, че ако сега не са се спасили, то после ще се спасят. А ако не се спасят и после, то синовете им ще се спасят, ибо [защото] няма да умре твоята светлина, макар ти вече да си умрял.”[3]
Колеги църковни музиканти, трябва да сме уверени, че нашето пеене и нашите трудове няма да се изгубят в нищото. Дори да имаме някакви съмнения, то те, нашите трудове, рано или късно ще дадат своя плод.
Мой приятел и колега казваше, че ако ние, църковните певци, поднасяме качествена църковно-певческа продукция, то със сигурност нечие сърце ще бъде пленено и докоснато от нея. Мислите ли, че това е малък повод да се чувстваме удовлетворени и сигурни в бъдещето на свещената музика?
[1]https://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%B7%D0%B0-%D0%B9%D0%BE%D0%B0%D0%BD-%D0%B8-%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%B0/
[2] http://www.bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=240
[3] Ф. М. Достоевски. Братя Карамазови. С., 1975, с. 410.
