В един вестникарски брой от 16 януари 2009 г. един епископ написа дълга статия, озаглавена „Критика и самокритика: архиепископ Серафим”. Дори само заради заглавието – критика и самокритика – мисля, че има място в темата, която обсъждаме в тази книга. Епископът описва голямата негативна промяна, настъпила в Събора на Йерархията на Гръцката църква (висшият ръководен орган на Гръцката църква) по времето на архиепископ Серафим.

В статията този епископ пише: „Той (архиепископът) установи в Църквата системата на едноличната власт“. С други думи наложи системата на диктаторския режим, която заимства от диктатора Йоанидис[1], негов учител и наставник в архиепископското достойнство. По принцип осемдесетте митрополити трябва равноправно да участват в управлението на Гръцката църква и да изразяват свободно и без усилие мнението си, в това число и критика. Никой от тях обаче не се осмели през тези близо две и половина десетилетия да спази клетвата си и да се подчини на съвестта си. Заповедта винаги идваше отгоре и всяко отклонение бе израз на крайно предателство… Втората диктаторска и изнудваща инициатива на Серафим беше окончателното заглушаване на Събора на Йерархията. За да не се чуват гласове и дори шепот на протест и за да не случи никога нежелателно обединение на синодални митрополити, които да му възразят, той отмени събранието и дебатите във върховния управленски орган на Църквата. Оттам нататък Йерархията заседаваше само когато се появеше необходимост от избор на митрополити. Заседанието продължаваше само един ден и само по една тема. Вратите винаги бяха плътно затворени и синодалните скамейки – пусти и бездейни…

За това до каква степен епископите и свещениците станаха държавни служители след като Хунтата им даде заплати, разполагаме и с правно становище. Макар лично да нямам нищо против Високопреосвещения владика Йеротей Влахос, понеже го смятам за един от добрите епископи на Гръцката църква, съдбата е такава, че трябва да го споменем отново. В продължение на години той имаше спор с игумена на манастира „Преображение Христово“ Спиридон за това, кой командва в тази епархия. По онова време отец Йеротей посетил един манастир в друга епархия. Игуменът му рекъл:

− Йеротее, запомни, че епископът е свекървата в монашеското семейство. Колкото по-добре разбереш това, толкова по-разсъдително и непринудено ще стане присъствието ти, когато посещаваш някой от твоите манастири.

Владиката Йеротей му отвърнал:

− Аз съм монахофил!

Игуменът попитал:

Когато през 1998 г. бях в Крит, във всички църкви четяха едно послание на критския свети синод, посветено на антихриста и числото 666. Смисълът му беше: „Не се страхувайте, ние сме вашите отци и се грижим за вас, нашите духовни чада. Когато дойде времето, ще ви кажем какво да правите. Тъй че сега не се безпокойте, доверете се на вашите пастири. Ние ви обичаме и няма да допуснем да се случи нещо лошо с вас. Като ваши бащи ние бдим над вас и няма да ви изоставим никога. В онзи час бъдем заедно”. Следващата неделя отново беше прочетено същото послание, че да го усвоят вярващите още по-добре.

Бях възмутен. Казах на свещеника:

− Как е възможно да четеш такова послание на хората? Та то е написано като за малки деца, най-много от началните класове. Това е една провокация към интелигентността на мислещите хора.

Свещеникът малко се замисли.

− Какво имаш предвид, кажи го по-ясно?

На цялата тази параноя ще противопоставим една красива реч на отец Епифаний Теодоропулос. Цитира я на помена за него в залата на Парнасос един монах, който е живял десетилетия до него.

− Поначало отец Епифаний уважаваше безусловно мнението дори на най-малкото от духовните си чада – каза монахът. – Свободно подлагаше на нашата преценка всеки текст, който пишеше, вземаше под внимание нашите забележки и го усъвършенстваше или накрая коренно го променяше. В най-тесния кръг от духовни чада поставяше като духовно условие да му казваме недостатъците или неправилните действия и ни обясняваше това с простичкото съждение: „Длъжни сте да ме надзиравате с любовта си на духовни чада, за да се поправям и аз и да не остана непоправен, а значи и отговорен пред Бога и уязвим пред враговете си, които биха използвали моите недостатъци, за да ме поразят”.

Имах още един подобен опит с расоносец, заемащ висок църковен пост, при когото се изповядах няколко пъти. След изповедта той ме попита:

Говорих непрекъснато и настоятелно на народа, но той не откликна: И рекох си: това са, може би, сиромаси; те са глупави, защото не знаят пътя Господен, закона на своя Бог. Ще ида при големците и ще поговоря с тях, защото те знаят пътя Господен, закона на своя Бог. Но те не ми обърнаха внимание. Бяха по-лоши дори. Не искаха да се занимават с Бога.

Пророк Йеремия

Една монахиня дойде веднъж в Синай. Там попадна на един йеромонах от движението „Зои“, който заради традицията в неговата организация се отнасяше към нея грубо и невъзпитано. Според членовете от „Зои“ (и според много монаси) жената носи дявола в себе си, затова той я ругаеше, мислейки, че всъщност говори на дявола. Много пъти се питах как тази жена понася безропотно това унижение. Беше много тъжно да гледаш някого с потъпкано достойнство и унизена личност.

Виждал съм гърци и по-специално гъркини как се шокират и пребледняват при вида на деца в Кайро, ровещи в боклука за храна.[1] Но унижението на тази монахиня би трябвало да предизвиква още по-голям шок. До днес продължавам да се питам каква е тази сила, която подчинява жената по толкова унизителен начин на някой свещеник или монах? Когато я попитах: „Щом се държи с теб така, защо продължаваш да се изповядваш при него?“, тя ме погледна учудена и каза: „Ама той е моят духовен отец!“ Напомни ми събитията от времето след падането на хунтата, когато жените се бяха влюбили в насилниците и мъчителите си и отиваха в съда като свидетели на защитата...

Справедливост в крайна сметка въздаде една шведка, съпруга на шведския посланик в Кайро. Бяхме я кръстили в православната вяра в Синай − нея, двете ѝ дъщери и сина ѝ. (Днес голямата ѝ дъщеря е една от най-добрите монахини в Есекс).