Една вечер преди няколко седмици бях в близък до дома ни парк с близък на сърцето ми човек. Уморени от прекарания под силен стрес ден и разменящи си с усилие някоя и друга реплика, поседнахме на една пейка. После си тръгнахме, без да се оглеждаме назад.
Едва на следващия ден сутринта се усетих, че в парка – нямаше къде другаде да е! – съм си забравил нещо твърде ценно за мен – не само като горна дреха, но и по съвсем лични, емоционални причини. А именно: зеленикав на цвят суитшърт, впрочем доста запазен и съвсем не за изхвърляне. Пътувайки из града към друго място, звъннах по телефона да споделя загубата с човека, който знае колко ценен ми е въпросният суитшърт. Човекът обърна цялата ни къща, за да провери дали все пак не е някъде там, но не беше. Тогава ми каза, че е добре да отида да проверя и в парка, на пейката. Не вярвах, че щеше да има смисъл (случвало ми се е в подобни обстоятелства да намеря забравена в парк ценна вещ, но в Германия) и все пак щях да отида – за да ми е чиста съвестта, че съм направил всичко възможно по въпроса. Междувременно обаче човекът бе решил да не губи време и да потърси суитшърта по моето описание: близо до началото на парка, на реда от пейки вдясно...