Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)
1_70.jpgИмах  усещането, че  някой ме  пронизва с поглед. Вдигнах очи от Новия  Завет и разбрах, че човекът беше сляп. Със скептицизма на атеист четях евангелието, разбира се, не както дяволът го чете, но обръщайки  повече внимание на езика, на поезията на библейските стихове. Страниците, в които Спасителят   възкресяваше мъртъвци, лекуваше прокажени, изгонваше бесове и възвръщаше зрението,  прелиствах като красива художествена измислица.

Но  сега пред мене  седеше слепец. До него се беше свила жена му. В ъгъла  на купето се беше  затулила  майка с пеленаче на скута. Слепият имаше рязко очертан профил. Нервен трепет пробягваше по скулите на лицето му. Като че ли  очакваше нещо от мен  -  беше устремил всичкото си внимание   към четивото ми  - страниците на Библията шумяха при  разлистването. Какво да се прави? Слепецът искаше да знае за спътниците си толкова, колкото и аз. А разликата помежду ни беше, че моят спокоен, леко насмешлив поглед в  един миг обгърна седящите  хора и докато ръцете ми прелистваха  Светото писанние,  вече знаех, че младата  майка  с бебето на скута пътуваше с лоши предчувствия за нещо (повече не исках да зная за нея),че жената на слепия е примерна съпруга (тя често оправяше яката на ризата му, изглаждаше гънките на сакото му и се чувстваше виновна, че без очи е той, а не тя).

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (12 Votes)
1_86.jpgСкоро ще станат две години, откакто на българския книжен пазар се появи сборникът Време без сбогуване, който представя най-значимото от лириката на полския католически поет Ян Твардовски (1915 – 2006), без да загърбва прозата му[1]. Въпреки че Твардовски е между най-големите съвременни християнски автори, творчеството му продължава да бъде слабо познато у нас. В редовете, които следват, ще се опитам да покажа, че четенето му определено си заслужава и че българският читател има нужда днес от творци като него.   

Ще започна с отношението на поета към писането, пробен камък за цялостната творческа нагласа на всеки автор:

Исусе Ти който не си взимал перо в ръката си
не си се навеждал над белия лист
не си писал евангелието

защо не пишем така както говорим
не пишем така както обичаме
не пишем така както страдаме
не пишем така както мълчим

пишем малко така както не е

(Писането, 1981)

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (32 Votes)
1_30.jpgНа 1 септември светът отбеляза 70 години от началото на Втората световна война. Един поглед към безумието на човечеството от автора на "Малкия принц".

Драги генерале,

Скоро направих няколко полета с “П-38”. Чудесна машина. На двадесет години щях да се радвам да получа такъв подарък за рождения си ден. С болка съзнавам, че днес, когато съм на 43 години и съм летял 6500 часа по всички земни ширини, тази игра вече не ми доставя голямо удоволствие. Самолетът сега е само средство за придвижване, в случая военно. Когато на почетна за тази професия възраст се поставям в зависимост от скоростта и височината, по-скоро ме подтиква стремежът да не пропусна нито една отредена за нашето поколение неприятност, отколкото надеждата да преживея отново радостите на миналите години. Може би това е тъжно, а може би не. Навярно съм се лъгал, когато съм бил на двадесет години. През октомври 1940, когато се върнах от Северна Африка, където беше емигрирала ескадрила 2/33, захвърлиха съсипания ми автомобил в някакъв прашен гараж и открих двуколката със запрегнат кон. А с нея и растящата край пътищата трева и овцете, и маслинените дървета. Тези дървета съвсем не бяха нужни, за да пробягат със 130 километра в час зад стъклата. Виждах ги в истинския им ритъм, бавния ритъм, с който узряват маслините. Овцете вече нямаха за цел единствено да ме накарат да намаля скоростта. Те отново оживяха. Оставяха след себе си истински изпражнения и даваха истинска вълна. И тревата също беше истинска, щом като те я пасяха. Усетих как оживявам в това единствено кътче на земята, където и прахът е ароматен (несправедлив съм - в Гърция прахът е също като в Прованс). И ми се стори, че цял живот съм бил глупак.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)
1_46.jpgНа другия ден беше Успение Богородично, храмовият празник на Жрелинския манастир, прочут по чудотворната икона на светата майка и по трите сладкогласни камбани, чийто ек благославяше цялата плодородна котловина, над която манастирът господствуваше с бялата си ограда горе в планината. По стар обичай тия камбани се биеха само на Успение и на Великден и първият удар се даваше от ръката на самия игумен. Тогава техният меден ек се разнасяше от камбанарията звучен, сладък и тържествен, сякаш слизаше от небето, разстилаше се на широки вълни, падаше над селата, подемаше душите към Бога и обръщаше очите към неговите селения - небесата.

И богомолците от деветте села на широката котловина и от по-далеко прииждаха да се черкуват в стария манастир, да се покланят на чудотворната икона, да поднесат дар и да искат изцеление на душата и на тялото си. Старият игумен отец Йоаким погледна слънцето, което беше вече паднало зад големия манастирски орех, видя, че сянката на дългия чардак е покрила половина черквичката, и плаха тревога сви душата му. Наближава вечерня, трябва да удари камбаните.

4.7777777777778 1 1 1 1 1 Rating 4.78 (45 Votes)
1Още от млади години душата на свети Христофор се възпламеняваше за борба със злото. Неправдите го караха да се гневи, греховете и престъпленията огорчаваха сърцето му и го докарваха до възмущение. Твърд като камък, той отстояваше срещу изкушенията, силен като лъв и едър като дъб, той бе готов да смаже само с един удар гения на злото - дявола. От заран до вечер той вървеше по пътища и по стъгди със стиснати юмруци и с поглед, запален от желание да не пропусне да мине неунищожено още в зародиша злото, което всяка заран се излупваше като хаплива змия из човешките страсти и носеше отрова.

В ония времена тоя млад човек, под чийто грамаден ръст трепереше земята, можеше да стои над закона, защото силата беше закон. И на св. Христофор не трепваше ръката, когато я вдигаше, за да порази на място, като мълния, безчестния търговец на пазара, лъжеца, крадеца и даже просяка, който се преструваше на изкълчен, за да буди по-голямо милосърдие. Душата му бе вечно изпълнена от негодувание от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъха на неправда, на замисъл за неправда, на порок и престъпление. От това неговото прекрасно лице полека-лека се изкриви и удължи, веждите му паднаха ниско, очите намаляха и се изпълниха с кръв, ноздрите му се разшириха, устата уголемиха.

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.