Мобилно меню

4.8974358974359 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (39 Votes)
1_14.jpgДали наистина знаем какво представлява молитвата и как да се молим? От малки деца – каквито сме си - се учим да се молим, но дали молитвата ни следва правилния път? Молитвата е пътуване на душата към Бога, която цели да стигне до Бога и да се съедини с Него. Ако пътят не е верен, автомобилът или корабът никога няма да стигнат до крайната точка. Ако пътят на молещата се душа не е верен, тя никога няма да стигне до Бога. За пример можем да вземем лодката, в която лодкарят гребе с греблата, но в крайна сметка не прави нищо друго, освен да се върти на едно и също място. С нас също може да стане така и дори - да не го осъзнаем. Трябва да видим, дали нашата молитва е плодоносна молитва.

Разбирате, че човек, който не знае да се моли, в действителност е изчерпан човек. Той едва ли ще успее в живота си. Дори да бъде монах, той пак ще си остане земен човек и никога няма да стане небесен човек, да не говорим за ангел, защото няма да знае как да използва молитвата по правилен начин - това средство за пътуване и плаване.

Ако не знаем да се молим, бедата, която ще претърпим, е огромна, знаете това. Огромна! Единствената същинска беда, което можем да претърпим. Тази катастрофа не може да се сравни с никоя друга катастрофа. Ако предположим, че всички звезди и галактики се сблъскат помежду си и се разпръснат на малки частици, бедата ще бъде много по-малка, отколкото, ако не знаем да се молим. Следователно в случая на духовното невежество опасността е пряка и необратима.

Какво представлява молитвата? Тя е колесница на душата, атмосфера, в която душата диша. Както белите дробове вдишват и издишват въздуха, така и нашата душа диша чрез молитвата. Защо дойдохме в манастира? Защото именно манастирът е подходяща молитвена атмосфера. Всичко се прави заради молитвата. Затова, ако не се молим или молитвата не се извършва правилно, тогава как, в крайна сметка, можем да станем завършени личности и най-вече духовни личности? Докато правилната молитва изглажда всичко, прегражда пътя на всяко затруднение, на нашите проблеми, терзания, грехове и поставя всичко в ред; тя дори върши чудеса в нашето пътуване, борба и живот.

Ако вътре в нас сме лишени от богатството на Духа, богатството на радостта, богатството на мира, ако нямаме големи плодове, които веднага се усещат и виждат, това е така, защото не копнеем за тях и не знаем как да се молим; дори да ги желаем – „желаете, пък нямате” (Як. 4:2), както много хубаво казва св. ап. Яков - и нямате „защото не просите”, защото не сме искали; но дори и да просим, ние не просим правилно, както казахме преди малко; защото „зле просите”, по думите на св. апостол.

За нас, монасите, особено е подходяща молитвата на ума, Иисусовата молитва, монологичната молитва, както бихме я нарекли. Сега ще кажем няколко общи неща за молитвата, а след това ще се спрем върху молитвата на ума – нейните детайли, отправни точки и основи - защото молитвата е всичко. Но ако не зная как да се моля, нищо не правя – всичко се превръща в пълно самоунищожение.

Позволете ми да кажа нещо преди да продължа. Струва ми се, че наистина не се молим или, ако се молим, не се молим достатъчно; но дори и кратката ни молитва се извършва без изкуство, без сила, без дихание, преди всичко без Духа. Защото молитвата може да възлезе на небето само, когато Духът се моли в нас. Молитвата е молитва в Духа, Духът познава духа и става едно не с плътта, а с духа. Нашата молитва няма силата и присъствието на Духа. Обикновено се привързваме към други неща, които завличат душата, отдаваме им голямо значение и накрая забравяме, че монахът означава човек, който се моли.

И така, какво представлява молитвата? Как се извършва? Питаме това, за да поставим началото на една по-конкретна борба. Дойдохме на Света Гора и нищо не може да ни извини, ако не се молим, и най-вече, ако не се молим усърдно. Оттеглянето ни от света и идването в Света Гора нямат абсолютно никакъв смисъл, ако не бъдем личности, които истински се молят в Светия Дух. Ако не станем усърдно молещи се човеци, то нашето идване тук ще бъде заблуда за света, лъжеусещане и измама пред Бога. Затова ще ви помоля да бъдете особено внимателни към този въпрос.

Преди всичко трябва да кажем, че молитвата винаги е съпроводена от нещо друго. Не мога да кажа, че се моля, ако моята молитва не е свързана с нещо друго. Това са няколко неща, които винаги вървят ръка за ръка. Не можеш да разделиш едното от другото; например, когато св. ап. Павел говори за вярата (Римл. 4:3), говори само за вярата, но не и за делата. Защо? Защото, когато казва „вяра”, той има предвид вярата, която съществува и се доказва чрез делата. Когато св. ап. Йаков говори за делата (Йак. 2:14-16), казва, че вярата без дела няма никакво значение. Той непрестанно говори за делата. Защо? Защото делата са доказателство за вярата. Затова съществува много тясна връзка между вярата и делата.

Същото съчетание съществува и в много други случаи. При нас молитвата е свързана с нещо друго – с нашето богослужение и естествено с Божественото причастие. Ако няма богослужение и Божествено причастие, не може да има молитва - всяка молитва би била псевдо-молитва. Ако има богослужение, но няма усърдна духовна молитва, вътрешна, силна, дълбока молитва, бъдете уверени, че нашето богослужение и Божественото причастие ще бъдат напразни и само „хвърляне на прах” в очите на Бога, за да изглежда, че Го обичаме, докато в действителност нямаме нищо общо с Него и в един момент Той ще ни кажа „не ви познавам”(Мат. 25:12; Лк. 13:25)
Тези неща вървят ръка за ръка. Те са двете опори на духовния живот. Една от тях са Св. Тайнства, които са условие за мистичния живот; а това, върху което днес ще се спрем, е коренът, корпусът, средоточието на мистичния живот, който се крепи върху Св. Тайнства. Следователно, божественото причастие в богослужението стои на първо място. Но защо причастието е необходимо условие? Защото аз се моля, когато „се моля на Някого”, за което говори и думата „молитва”(προσ-ευχή).

Когато говорим за вътрешната молитва, за молитвата на ума, използваме не думата προσευχή, а ευχή. А когато говорим за προσευχή, използваме предлогът πρός (към), защото това директно показва, че молитвата е пътуване към конкретната личност и има за цел единението с нея. От своя страна ευχή е пребиваване, така да се каже, и наслаждение в Божието присъствие. Виждате, че налице е едно разграничение.

Молитвата е обръщане към определена личност. Следователно, за да има молитва, тази личност трябва да съществува. И за да кажа, че се моля, нейното присъствие трябва да бъде живо – за да мога да попия нейното присъствие и битие. Христос, Съществуващият, Който е навсякъде, влиза в моя живот чрез  моето участие в богослужението и най-вече чрез приемането на Божественото причастие.

Чрез участието в богослужебния живот на Църквата аз се съчетавам с Христос и ставам член на Христовото тяло; а след като съм член, и за да бъда жив Христов член, трябва да участвам в Христовите свойства, за да се осъществи взаимното проникване и отдаване на свойствата, както е станало в двете Му природи. Сега това става чрез божественото причастие, което ме прави участник в свойствата на Христос - Главата, с Когото съм се съединил.

Следователно, богослужението и Божественото причастие са неразривно свързани. Те явяват Бога и правят живо Неговото присъствие за мене. И какво остава? Остава да говоря с Него, да се обърна към Идващия при мене. Виждаме, че чрез богослужението Той се насочва към мене, а аз чрез молитвата се насочвам към Него, докато настъпи пълно единение.

В действителност моето обръщане от самото начало става чрез молитвата, която е непрестанният тайнствен път. Всичко, което се случва в храма – на Вечернята или на Св. Литургия чрез божественото причастие, продължава чрез молитвата. Не мога да кажа, че отивам на църква, когато не съм се молил. Излишно е да ходя на църква, няма нужда да ходя на Литургията и е безполезно да се причастявам, ако не се отдавам постоянно на молитва; също така е излишно да се моля, ако не участвам в богослужението и не се причастявам.

Предполага се, че и молитвата има своето напълно конкретно пространство, тайно пространство, в което тя се развива. За да посадиш едно цвете, копаеш в пръстта, наторяваш, слагаш всичко друго необходимо, за да израсне цвят от този корен. Ако не сложиш тор, ако почвата не е подходяща, ако, например, е песъчлива, напразно садиш корена. Молитвата е безплодна, ако няма своето тайнствено пространство, тайнствената „тор”, която е бдението, духовното четене и постът, и затова не може да се издигне повече от нашия ръст – да не говорим, ако трябва да надскочи облаците и небето.

Следователно, ако не бодърствам, аз се моля напразно – нямам предвид манастирското бдение – то е нещо своеобразно и има друг смисъл, а не този, за който сега говорим; манастирското бдение има отношение не към молитвата, а към богослужението. Ако не бодърствам, ако не постя непрестанно и не чета духовни книги – най-конкретното пространство на молитвата – тогава се моля напразно. След това пояснение можем да се насочим към молитвата.

Какво представлява молитвата? Няма да дам никакво определение за нея. Ако разгърнем съчиненията на св. Йоан Лествичник, на св. Йоан Дамаскин или всички светци, ще видим, че всеки от тях дава превъзходни определения, с които може да си послужим. Сега ще ви кажа какво представлява молитвата по начина, по който я преживяваме в подвига на нашата душа, тоест не обективно погледнато, а как субективно я преживяваме; как човек се моли, какво чувства и какво смята, че е молитвата.

В началото казахме, че молитвата е пътуване към Бога. Бог е невидим. Бог е на небесата, а аз съм на земята. Бог е светлина, а аз съм тъмнина. Знаете ли колко страшно нещо е тъмнината да разсее светлината? Ако изобщо е възможно тъмнината да разсее светлината, след като светлината разсейва тъмнината. Въпреки това, в молитвата ние се опитваме да направим точно това. Опитваме се да разсеем нашия мрак – обезателно чрез идването на Бога, за да влезем в пространството на светлината и ние самите да станем светлина. Знаете ли какво значи плътта да влезе в пространството на духа? Плътта (1 Кор. 15:50), която не може да наследи небесното царство, да влезе в Бога? Знаете ли какво значи невместимият Бог да намери място в собствената ми душа? Моята душа, която не само е нищожна, но и залята и изпълнена със страсти, желания и похоти?

И така, когато се моля, веднага усещам едно непреодолимо препятствие, което ме отделя от Бога – това, че съм плът, именно, че съм плътски човек (използвам евангелското значение на думата „плът”, а не в смисъл, че нямаме душа), че съм плът, а Той е Дух. Веднага усещам своето безсилие пред Божията непристъпност, святост и сияние. Усещам, че нищо не мога да направя и започва една жестока борба, битка, която Старият Завет представя толкова хубаво чрез онази борба, онази битка, чрез схватката на Йаков (Бит. 32:24-30). Аз, нищожният човек, трябва да завладея небесата, да обсадя Бога, да победя Бога и да Го подчиня на собственото ми желание, на собствения ми порив, който се крие в душата ми.

Следователно, в началото, когато започнем да се молим, преживяваме молитвата като битка, като борба. Но, обърнете внимание, това е борба не в смисъл, че ми е трудно да се моля, не в смисъл, че се боря да събера помислите си или да победя съня, умората на коленете или ми идва да спра за миг и не знам какво да направя, мъчейки се да не прекъсна молитвата; борба не в смисъл, че съм гладен и искам да отида да ям и си казвам: „Няма, ще продължа да се моля”. Нямам предвид тази борба; това е аскеза, нещо различно, това е друга тема. Говоря за борбата не със самия себе си – горните неща се отнасят към борбата със самия себе си - а за борбата с Бога. Боря се с Бога. Ясно и точно.

Влизам в борба, която ще бъде мъчителна и безкрайна - -защото не зная дали ще приключи в другия живот - борба със Самия Бог. Когато св. ап. Павел казва „моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта на Духа, да ми спомагате в молитвите си” (Римл. 15:30) той е имал предвид нещо подобно. Той чувствал, че се бори с Бога и правел това заради самия себе си или заради църквите, за които се грижел. Затова пише: „И вие се борете с Бога чрез вашите молитви, за да може нашата борба да се обедини и така всички заедно да се борим с Него, за да Го победим”. Когато не мога да те победя, довеждам други хора, викам ги на помощ, за да продължа напред – така става и тук.

По този начин първото ми преживяване е чувството за непреодолимото препятствие, което стои пред мен – препятствието на моят нищожност и следователно чувството за непостижимостта на Бога и драматичната схватка с Него. Помислете само, един човек, който удря с юмрук във въздуха, не чувства никаква съпротива и много лесно може да направлява ръцете си, където иска; той се бори с въздуха. Не получава никакви удари. Не усеща съпротива в ръцете си. Но когато имаш противник пред себе си, веднага се стягаш. Юмрукът ти се свива. Виждаш как мускулите ти се стягат. Чувстваш съпротива. Усещаш, че нанасяш и получаваш удари. Веднага усещаш, че нанасяш и получаваш удари. Когато липсва чувството за тази борба с Бога, разбирате, че дори още не съм започнал да се моля.

Нека предположим, че съм започнал да се моля и усещам, че трябва да водя тази страшна борба с Бога, че вече съм влязъл в нея, че съм сложил ръкавиците и започвам да „удрям” Бога. Той оказва съпротива, и аз оказвам съпротива, и въпросът вече е дали аз или Той ще победи. Това, което може да стане, е или да се свлека на земята, облян в кръв, или да Го победя и да ми каже: „вече Ме победи”. Да ми се отдаде, както е направил и с всички светци.

Ако спра, ще бъда вече едно разбито създание, ще бъда един завинаги рухнал човек. Не мога да кажа, че работя, живея или се моля, ако не съм победител в тази борба. А какво да кажем, ако още не съм поставил нейното начало. Но нека предположим, че имам това чувство и този опит – че вече съм влязъл в борбата. Започвам да се боря с Бога. Като се боря с Бога, усещам, че тази борба става не с моите юмруци, ръце, нозе или нещо друго, а с моя ум. Става с моя дух, както казваме, става с моята духовна способност.

Моят дух е този, който може да съедини с Бога. Но нашият дух -„защото са плът”(Бит. 6:3) - моят дух става плът във всекидневения живот. Нашият дух, на когото е присъщо възлизането, възвисяването, възхождането и единението със Светия Дух – чрез което се изпълва моята ипостас - моят дух е свикнал да живее в духовна нищета, да се снишава, да ходи по земята. И с какво се занимава? Занимава се с моята воля и се споява с нея: занимава го какво ще ям, какво ще напиша в документа, как ще преодолея проблема с желанието да прокарат пътища на Света Гора, занимава го едно, занимава друго... и духът ми се превръща в документ, става път, става моята воля, става какво ли не! Става плът! Той бива погълнат от душевните ми сили и вече нищо не мога да направя с Бога! Не мога да Го докосна, не мога да Го почувствам!

Следователно, трябва да се култивира духовната сила, духовната природа на моето битие, което Бог ми е дарил, ще трябва то да заговори, ще трябва да се култивират духовните сетива, така наречените "умствените чувства" „νοεραι αισθησεις”[i], защото те могат да докоснат Бога и особено това, което наричаме νοερον. Νοερον може да се устремява към Бога и по определен начин да се обръща към Бога – бихме казали, да говори на Бога. Затова е необходимо то, νοερον, напълно да се обедини с разумната способност( логикон), за да може цялото ми духовно битие да се насочи, обърне и стреми към Бога.

Така много бързо стигам до усещането за диалог и дори не за диалог, а за вик, защото все още се боря, не съм постигнал победа и затова Бог е далеч. Аз съм тук, а Бог е на небесата. Аз съм тленен, Той е нетленен. Аз съм пръст, Той е Дух. Той е небесен, Той е друг. Как тогава мога да се съединя с Него или да Му говоря? Не мога да Го извикам, не мога! Затова крещя! Когато не те виждам къде си, излизам на балкона и викам силно: „Отец Теоктистеее!”. И ако той е някъде наблизо, ще ми отговори; ако го чуя, тогава ще започна да разговарям с него.

Все още се намираме в състояние, при което не виждаме Бога. Не разбираме Бога. Не чуваме Бога. Не познаваме Бога. Живеем в пълно незнание, всъщност в едно тотално забвение. Нито си спомням за Бога, нито познавам Бога. Затова и постоянно викам към Него, за да може да ме съжали, да ми отвърне; и когато Той ми отвърне, тогава ще мога да започна да водя диалог с Него! Така започва молитвата! Това са опитни преживявания, през които преминаваме, за да стигнем до молитвата.

Нали разбирате, че още не сме започнали да се молим. Затова в началото преживяваме молитвата в нейното пътуване като вик от дъното, от дълбините на душата. Молитвата може да се извършва и чрез устните. Може да става така, че да чуваш гласа си. Може да става чрез устата, в гърлото. Може да става и чрез сърцето. Да трептят не звуковите струни, а струните на сърцето, откъдето ще дойде викът на духа. Това няма значение. Важното е, че молитвата излиза от дълбочината на нашата душа. Подвижникът ще разбере това, ще го разпознае, ще види кога говори с устни, кога чрез сърцето, кога чрез духа, защото още не е дошъл часът да говори неговото сърце; накрая духът трябва да заговори в неговото сърце. Той постепенно осъзнава това, разпознава го и придобива опит. Когато те видя два пъти, вече мога да те разпозная - така става и в нашия случай. Следователно, устните може да се движат, може и да не се движат; това, което има значение, е дълбокият вик, който като мощна бомба, като земен трус да разтърси небесата и окончателно да принуди Бога да ни отговори и да каже „що викаш към Мене?”(Изх 14:15).

Може да стоя прав, за да покажа моята напрегнатост, устрем, терзание, готовност. Може да съм коленичил, за да изразя моето смирение и недостойнство. Може да съм прострян на земята, за да покажа моята негодност и падение, в което досега съм живял, за да може Бог час по-скоро   и още повече да ме съжали. Може да се разхождам с броеницата, като викам или мълча, за да преодолея своето безсилие или да победя съня. Може да се трудя, за да победя унинието. Може да се качвам до планинския връх и да слизам от него или да нося камъни, за да победя плътската немощ, защото духът може да бъде бодър, но плътта продължава да носи своята немощ (срв. Мк. 14:38). Мога да правя всичко това, но вътре в себе си трябва да усещам този дълбок вик, за да може в един миг Бог да ме чуе! Много пъти викам: „Отец Теоктистеее!. . .” и след пет, десет, двайсет пъти той може да ме чуе, намирайки се зад някоя скала или може да се моли в онзи момент, да пее и да не чува гласа ми.

Ще трябва да го събудя, както е направил апостолът, който отишъл при Господ; „Γосподи, спиш ли?”(срв. Мат. 8:24-25), казва той; „Не виждаш ли бурята?”. Христос се изправил - въпреки че не бил заспал - и му казал: „Успокой се”; а щом казал на морето: „млъкни, престани” (Мк. 4:38-39), веднага спряло неговото вълнение. Следователно, както ти се струва, че от силното викане може да ти изхвръкне челюстта или да ти се раздерат гърдите - при този болезнен вик - нещо подобно трябва да стане и в нашата молитва, за да може Бог да ни чуе. Той иска това.

Но нима в противен случай Бог не ни чува и не знае от какво имаме нужда? Разбира се, че ни чува! Но Той прави това, от една страна, за да Му покажем нашия копнеж и това да бъде нещо наше; а от друга страна, за да осъзнаем окаяното си положение и голота; трето, за да се научим да Го търсим. Ако Бог веднага ни се отдаде, преди да направим всичко това, за което говорим и го преживяваме - тогава, както лесно бихме Го придобили, така и лесно бихме Го отхвърлили, защото не бихме разбрали Неговата „цена” (αξια). Ако баща ти ти даде милиони, ти ги пилееш по пътищата. Но ако пролееш пот, за да вземеш накрая 50 драхми за целия си труд за деня, ще видиш как ще спестяваш и ще разбереш значението на парите. Няма да ги харчиш с лека ръка. Именно затова, за да не хвърлим Бога „на вятъра”, затова Бог иска първо да Го почувстваме чрез силната агония на дълбокия ни вик.

И така, първо: преживяваме молитвата като борба.

Второ: преживяваме я като дълбок вик, който се проявява по много начини, както вече казахме. Когато по този начин вървим напред и чувстваме нашето обръщане към Бога като дълбок вик, тогава установяваме, че в крайна сметка не биваме чути от Бога. Викът трябва да се преобрази и измени в тихо безмълвие.

(следва)
Превод от гр. ез. Константин Константинов


[i] Βλ. Ιω. Σιναίτου, Κλίμαξ 26, Περί διακρίσεως, PG 88, 1020AB: “Νους νοερός παντως και νοεραν αισθησιν περιβεβληται. . . ινα την εν ημιν ουσαν εκζητουντες μη παυσωμεθα. . .”; Διαδόχου Φωτικης, Λόγος ασκητικός 1, Φιλοκαλία, τ. Α. Σ. 236: “αγαπη την ψυχη ταις αρεταις του Θεου, αισθησει νοερα τον Θεον εξιχνευουσα”.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/38d9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж