Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (20 Votes)
1_42.jpg(Продължение: Колко далеч от нас е сърцето ни!)

Хубаво нещо е да пребъдвам у Бога и да казвам „Господи Иисусе Христе, Ти, Който ми дари Твоето познание, който ме удостои да стана Твой работник и ме направи монах! Господи Иисусе Христе..” Това е лесно, но да стоя съзнателно и да казвам „Боже, помилуй мене, грешния!” - колко пъти мога да го направя? Ако изобщо го правя! Защото трябва да съкруша себе си, за да стана... както с чукалото удряш по ореха и „Хоп!”, с него е свършено, той се пръсва на парченца и след това ги събираш, така трябва да направя и с моето сърце, да изкарам всички отпадъци от него и да ги изхвърля, да открия всичко, което имам, което съм, което съм обичал, за което съм жадувал, което досега съм просил в молитвата си, всичката смет, както казва св. ап. Павел (Фил. 3:8), която съм призван да отхвърля. Трябва да разбера, че това е смет, за да се изпълня с Бога.

И така, срещаме се лице в Лице. Бог още е отсреща, но аз започнах да разбирам колко далеч от мен е Той, затова обмислям, „претеглям” дали да приема и да вляза в схватка с Него! Ох! В началото си казвах: Какъв е Той - с откриването на Своето царство, в отблясъка на  Своята Светлина! А аз нося моята чернилка. Добре, ще се изправя. Струва си.

Когато се съглася да продължа напред, тогава започва безмълвният взор на сърцето ми чрез Духа, тогава започвам лека-полека да чувствам, че имам нужда да си спомня за Бога и да Го позная. Междувременно, ако превъзмогна трудното си положение и не отхвърля Бога заради самия себе си, а с труд и пот проумея какво значи човек „да се отрече от себе си” (Март. 16:24; Мк.8:34), което повтаряме всеки ден, но трябва да го почувстваме – тогава ще се появят първите сълзи в нашите очи, но не сълзите, за които говорят отците, като казват „да придобием сълзи”, не тези сълзи, които са сълзи на Духа – говоря за първите сълзи на нашия егоизъм, който започва да се съкрушава, първите сълзи, които показват, че нямам сълзи, че нямам нищо, защото сълзите в моите очи в най-добрия случай са нещо чисто човешко.

Вътре в мене нещо започва да ме боли и да се съпротивлява, а аз, чувствайки болката, плача; в това състояние започвам отново да викам „Боже мой, Боже мой!”. Тогава казвам „Дойди, Святий Душе, и ме очисти от греха ми. Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, дойди да ме научиш в моето незнание, дойди и се всели в мене, който съм толкова лош, изпълнен с толкова грехове, и ме очисти от всяка сквернота. Изкарай всичко, което има в мене, за да можеш да живееш в мене”. Тогава мога да кажа молитвата на Духа.

Когато стигна дотук, тогава вече Бог, Който веднага е готов да се отзове на нашата молитва и не губи нито миг, прониква в нашето сърце. Ще ми кажете, защо след толкова мъки? Говорим за следното нещо: ние преживяваме забавянето на Бога като нещо субективно. Когато се молим, все ни се струва, че Бог се забавя. Всъщност Бог не се забавя нито за миг.

Сега истински започвам да търся Божия Дух и Той веднага прониква в сърцето ми. Той идва. Духът, всъщност, какво означава „Дух”? Нали Той е навсякъде? Преди това Той не е ли съществувал? „Пратиш духа Си – създават се”(Пс. 103:30), но когато само за миг скриеш лицето Си, именно Духа Си, присъствието Си, всичко на часа се помрачава, рухва, спира да се движи, разпада се. Полита към бездната на небитието.
Сега Духът започва да проявява Себе Си, да вика „Авва, сиреч, Отче” (Гал. 4:6), тоест да открива Своята тъждественост с Отца. Синът вече действа в Светия Дух, Който се движи в Църквата, за да засвидетелства за Отца. Сега можете да си обясним библейските места, в които се говори за движенията в Света Троица – за домостроителните движения на Света Троица в нашия живот.

И така, Светият Дух започва тайно да ни открива Отца, Своята тъждественост с Отца, и вече чувстваме Сина, Който се съединява и вселява в нас, чувстваме идващия Христос. Сетне много бързо изпитваме нещо, което досега не сме познавали. За какво става въпрос? За опита от една нова духовна агония.

Когато се намираш в някое тъмно място и ти се стори, че си зърнал някакъв силует, веднага те обхваща тревога и си казваш „Какво ли е това?”. Когато чуеш рязък шум, отиваш да видиш за какво става въпрос; губиш ума и дума! Говорим за нещо подобно. Чуваш Божия глас, чувстваш Неговото присъствие, вцепеняваш се, агонизираш, какво е всичко това? Бог? Сатаната? Страст, проекция на моя егоизъм? Какво е това?

Тъй като сега вървим по духовни следи, ще го кажа много накратко, много рязко, много грубо, така да се каже, без да се спирам подробно върху някакво опитно преживяване. Досега говорихме за преживяванията на душата, за да може да стигне до състояние, в което е способна да се моли. Оттук нататък влизаме в молитвата, която е възжелала Бога. Диалогът още не е започнал, молитвата (ευχή) още не е започнала, всъщност общуването с Бога още не е започнало. Това ще стане малко по-късно.

И така, започва агонията в нашата душа!

- Кой си Ти? Какво си Ти, та ме караш да се страхувам? – сякаш казва нашата душа.

Казвам това грубо. В началото Той се крие – както някога и ние сме играли с някοй, който стои зад едно дърво, а ние му затваряме очите с ръце и казваме:

- Познай кой съм!
- Ти си еди-кой си.
- Не! -казвам аз.
- Ти си еди-кой си.
- Не!
- Ти си този и този.
- Да! - казвам аз, откривам му очите и го прегръщам.

Нещо подобно става и с нас и преживяваме това в душата си по време на молитва. Изпитваме агония, а Бог се крие, сякаш си играе с нас. И отново Го викам с по-голяма сила.
-  Защо си играеш с мене? Кой си Ти? Кажи ми какво искаш!
А Духът ще ни отвърне:

- Ти толкова години ме викаш и сега Ме питаш „какво искаш”?
Започвам още повече да разбирам какво съм просил, какво съм викал, какво съм търсил, защо живея! Понякога си казваме „дори не зная защо живея”. Ама наистина не знаем защо живеем. Ако Бог не ни научи, не можем да разберем това.

- Кой си Ти? – му казваме след това.
- Аз Съм Бог!

Бидейки още в страстите си, ние скланяме глава, оглеждаме се, разтъркваме очите си, за да паднат люспите, очистваме ги; отваряме ги и отправяме ясен и обстоен поглед към Него. Той постепенно се приближава до нас. И ние се очистваме, и Той се очиства – очиства облаците, мрака. Очиства моя мрак, някак си го разсейва, за да можем да Го видим.

Тази наша агония отново става духовно наслаждение и вече е не само знак, а и наслаждение на Неговото присъствие, на Неговата близост реално в този миг. Започвам да Го чувствам, да чувствам, че това е Той, започва да тупти сърцето ми, сякаш Го е познало.

- Значи Ти си моят Бог?
-  Аз съм, не Ме ли познаваш? Аз те родих, Аз те кръстих, Аз те постригах за монах, Аз се отзовавах на твоите молитви; а ти ми викаше „Боже мой, Боже мой” и ти помагах, а ти не Ме разпознаваше и реално не търсеше Мене. Аз стоях зад твоя глад и жажда, зад съня и колениченето ти, зад твоите успехи и грехове, зад всичко!

Сърцето ми още повече се стопля и искам да Го прегърна. Но не мога, Той трябва да ме прегърне. Та кой съм аз? Аз съм Неговото отсъствие. Викам! Тогава вече започвам да придобивам ясна представа за Неговия образ. Това трябва да бъде моят Бог. Досега не сме виждали Бога. Ама Той е, няма друг начин! Той е нещо „ουκ ων” от всички същества. Той е Вечно Съществуващият! Неповторимият и Несравнимият с нито една твар, Той е Уникално Съществуващият. Ρазбирам какво ще рече Вечно Съществуващият - Единственият, Който съществува. Разбирам, че от всичко, което досега е съществувало, нищо друго не съществува, освен Този, Който не съществува, както другите същества съществуват. Той е Уникалният, истински Съществуващият. Той е вечен, безкраен и аз вече получавам място в Неговия живот, в Неговото съществуване, в историята на Бога.

От онзи час, в който окончателно се съединя с Него или не успея да направя това– защото опасността не е изчезнала, макар че страшния и критичен момент на моя егоизъм вече е преминал, а сега се движим в духовното поле - отново мога да се отрека от Него, защото егото е поразено, но то остава в мене. Още малко и откривам Бога. Познавам Бога. Обичам Бога. Сега Бог влиза в мене. Как ли? Сега разбирам какво означава, че Бог е светлина, Христос е светлина от светлина, а Светия Дух е „в светлината”. „В твоята светлина, ние виждаме светлина” (Пс. 35:10). В светлината, в Духа виждаме светлината, виждаме Бога. Разбираме какво означава, че Бог е светлина, Отец е светлина, Син е светлина и Светият Дух е светлина; веднага всичко, което е било сянка на светлината – което всъщност не е съществувало – бидейки обляно в светлина, се скрива от погледа ни. То не изчезва, а остава в сила, обляно в светлина, като всяка една гънка(нишка) се изпълва със светлина.

Тук е втората голяма и сериозна опасност. Сега виждаме, че целите сме обляни в светлина; виждаме и своето нищожество. Трябва да се потопим в божествеността, за да можем да живеем. Тоест трябва да осъзнаем думите „който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Мт. 16:25). Който умре, ще живее, а който намери душата си, ще я погуби. Този момент чувствам моето нищожество, смъртта на аз-а.
Ако имам любов към Бога – тук, отци и братя, е нужна любов-, вътре в мене ще почувствам трепета на любовта и радостта, което означава: „Да, Боже мой!” Това ще бъде положителният отговор на моята душа, на Бога. Ще бъде моето „Да!”, което ще кажа на Бога. Сега вече съзнателно ще кажа „Да!”; дотогава всичко е било детски глъч. Сега разбирам, че съм „погубил” душата си заради Него. Ето, Бог е Всичко; ако Му кажа „Да”, добре. Но, ако поискам отново да изведа моето аз на повърхността от дълбочината, от долните пластове на моето битие, от подсъзнанието – и тук е голямата опасност, ако аз-ът поиска да излезе на повърхността - тогава веднага става това, което казва св. Симеон Нови Богослов[i]. Пак губим Бога и много дълго ще трябва да викаме, като не се знае дали отново ще Го намерим! Това е така, защото тук Неговото отсъствие става осезателно. Предишното Му отхвърляне, за което говорихме, когато осъзнахме нашата чернилка, беше едно ожесточаване, което ни отдалечаваше от Бога и ни захвърляше в един плътски живот.

Сега обаче имаме нещо по-дълбоко, по-духовно, затова и по-велико. Тук е последното, така да се каже, изкушение. Идва мигът, в който Господ е казал: „нека Ме отмине тая чаша” (Мт. 26:39). Това е мигът, в който трябва да отговорим. Тогава разбираме, че „погубваме” себе си, разбираме какво означава да умрем. „Ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме” (Римл. 6:3). Погребваме се с Него, за да възкръснем с Него; „ние се погребахме с Него”( Римл. 6:4) по дух и заради духа. Но ако предусетим нашата смърт – въпросът е дали можем да приемем нашата смърт – ако ни излиза прекалено „скъпо”, ще си останем в „нека Ме отмине тая чаша” (Мат. 26:39). Чрез това ние не се отричаме от Бога, а само отхвърляме смъртта. Няма да живеем заедно с Бога, и Бог ще Си отиде. Вероятно ще останем „δοκουντες εν εαυτοις και καθ``εαυτους”, като мислим, че „стоим”, че сме стълбове, че сме духовни хора, но в действителност ще бъдем изчерпани, ще бъдем едно „нищо”. Но ако сърцето ни, волята ни, съществуването ни каже „да”, тогава Бог още повече ни се открива и, какво започва да прави за нас? Той започва не да Си „играе”, а да открива Себе Си - не сърцето Си, а Себе Си!

Този опит, това преживяване на Неговото присъствие е толкова внушително, че отстранява нашата забвение. Сега Бог Сам се открива, за да Го познаем по-добре, да Го видим, да вникнем в Него; започваме да Го познаваме, започва богопознанието. Богопознанието! Започваме да научваме не външните, а вътрешните неща за Бога в нашето сърце, защото Бог се е вселил в него. Тогава нашето  желание се усилва още повече и искаме Бог още повече да ни се открие. Тогава нашата душа сама казва „Освети ми мрака, освети ми мрака. Открий ми Себе Си, открий ми Себе Си”[ii]. Но в онзи час Бог Си тръгва от нас. Този път Той не Си тръгва гневен, не Го гоним, Сам Си тръгва.

Сега знаем пътя, знаем как да Му се молим и как Той може да влезе в нас. Но още не сме се съединили с Него. Тоест сега разбрахме Кой е Бог и вече мога, след като те познавам, да те извикам „А, отец Теоктисте, дай ми това нещо, ела, моля те”. Сега те познавам, вече разговаряхме, видях кой си и мога да те помоля, когато искам да дойдеш, и ти да дойдеш и да те направя заместник игумен, да бъдеш винаги с мене или да те направя „Господ мой и Бог мой”; а аз да стана не заместник игумен на Бога, а Негов роб! - който ще падне пред Него в нозете Му, както всички светци на Църквата.

Оттук нататък започва молитвата. Тя може да стане вътрешна молитва(ευχή), когато се науча да приемам Христос в мене и свободно да Му говоря, когато се науча да призовавам Господа в себе си – това е предшестващият стадий на молитвата чрез Духа. Няма да продължаваме в този океан, спираме дотук. И за да завърша, искам да кажа още нещо – ще видим, че в тази наша борба, когато още сме в началото, говорим на Бога. Спомняте ли се, че казахме,че в един момент разбираме, че молитвата е вик ?

Казах ви в началото – първо водим борба, след това последователно се нареждат дълбокият вик, близостта на Духа, безмълвието, мъчителното очакване, мълчаливото предвкусване и сладост и след това идва самопознанието – този важен момент – откриването и познанието на моето сърце, когато или приемам Бога, или Го отхвърлям, момент, в който по някакъв начин познавам Духа.

Следователно, всичко това е едно преследване на Бога, което става чрез ума, един разговор. В началото говоря на Бога и тъй като съществуват толкова много препятствия – особено нашите помисли- умът се опитва да изгони от мислите си всичко, което е в тях, за да може да се издигне до Бога, да извика „Боже мой, Боже мой, Господи мой, Господи мой, Елои, Елои, лама савахтани? Защо си Ме оставил?” ( срв. Мк. 15:34). Умът е усетил, че е захвърлен на земята, а Бог въпреки това е „Елои-Елои, мой Бог-мой Бог”. Моят Бог! А аз съм захвърлен на земята; препъвам се в безкрайния мрак, в буците пръст.

И така, умът ми се опитва да отхвърли и изчисти всичко друго, всичко лукаво и чуждо. Защото то се превръща в помисъл, а помисълът поглъща възхождащия ум, който иска да се възнесе у Бога. Умът трябва да отхвърли всичко, което е похот, воля, предишен опит, предишни чужди преживявания, да стигне до забравянето не на Бога, а на миналото, до такава степен, че всичко да ни стане чуждо и по този начин да стигнем до състояние, при което сякаш нищо друго не познаваме. Да чувам „отец Арсений”, и това нищо да не ми говори. Кой е отец Арсений? Той е мой брат. Когато обичам, когато душата ми се насочва към отец Арсений, как Бог ще влезе в мене? Обичам го, и ще отида да се помоля не за мене, а за отец Арсений. Същото важи и за моето здраве, знания, желания, радости, стремежи, за всичко друго. Умът се бори да изгони всичко това.

Тогава се случва нещо друго. Когато тези неща започнат да затихват, виждам, че умът следи какво казвам на Бога -вътре в мене или с уста - и придобивам съзнание за Някой, Който говори, и за ума ми, който в същото време слуша. Светият апостол говори за това, когато казва, че можем да пеем и да се молим с дух, но и с ум. Тогава някак като сянка усещам това, което той нарича „с дух” (1 Кор. 14:15), след като духът търси Бога. Също така разбирам какво означава ум; разбирам, че умът има връзка с това, но в същото време той е нещо друго, той е свойство, той е сила; умът, ноетичната (духовна) способност започва да следи отблизо и тогава не след дълго виждам, че той се съединява не с това, което идва, а със словата и мислите. Това става, защото словата ми могат да излизат от устата, да бъдат плод от мисловна и разсъдъчна дейност, но може да бъдат и нещо съкровено, нещо вътрешно, и тогава започвам да откроявам всички тези неща. Тогава умът се научава да се вслушва и да се съединява със словата и мислите и вече той - моята духовна (ноетична) способност, то игемоникон, както казват отците на Църквата - говори на Бога.

Следователно, сега започвам да се моля на Бога и с моята воля. Затова тя трябва да се обърне и да „изрита” всичко останало, да му „измени”, да го изгони, за да задържи онова „Боже мой, Боже мой”. Тоест умът да се обедини с Божия ум и воля, за да може след това да се съедини и със Самия Бог.

След това, когато продължа напред, чувствам, че по време на молитва умът ми бива „грабнат”, но това става, когато вече съм започнал да се моля. Казах ви, сега в много груби черти правя обобщение. Например, разхождаме се приятно из манастира. Показвам ви всичко, което има в него. А след това в обобщен вид ви разказвам за двайсетте манастира.

Накрая, умът бива грабнат в молитвата, чувствате, че бива грабнат в тяло или извън тяло, не можем да разберем, и се възнася у Бога, тоест усещам, че той излиза, изхожда, извира, издига се, движи се..

Молитвата - затова и се нарича „грабване”[i]– бива грабната и се издига у Бога, докато умът окончателно се съедини с грабналия го Бог, за да мога и аз на свой ред да грабна Бога в мене. Защото грабнатият ум трябва да се научи да живее заедно с Бога, но това не трябва да става външно, а вътре в самите нас, както казахме по-рано.

Когато св. ап. Павел видял, че умът му е бил грабнат „преди четиринайсет години” (2 Кор. 12:2), това бил несравним момент – най-хубавият момент в живота на светците е грабването на техния ум. Това, което има значение, е всичко да става вътре в мене, тоест не моят ум да бъде грабнат от Божието привличане, а той да грабне Бога в собственото ми сърце - отново по Божия благодат.

В тези момент човек вижда себе си като огън, а неговата душа и възнасяне се изпълват с огън. Понякога и той самият става огън, а мястото, където пребивава, се облива в светлина, и често вижда себе си като светлина. В същото време той съзерцава светлината в Божието присъствие - точно това е моментът на тайнственото единение с Бога и следователно завършек и съвършенство на молитвата.
Молитвата е постигнала целта си! Корабчето тръгна от нашата пристанище и стигна, където искахме. Досега бяхме на път. Тук е завършекът на нашата молитва! Грабването на Бога в нашето сърце чрез волята ни в Светия Дух. Моят дух и ум се съединява с Бога и аз, бидейки погълнат от огъня, от тази всепояждаща божествена светлина, от бездната на Божията милост, ставам като капка, която е погълната от океана; усещам тайнственото си единение с Бога, Който присъства чрез Св. Тайнства, както казахме в началото; сега лично съм причастен на Неговия живот, а Той става причастен на моята ипостас, на моята природа, Бог стана едно с мене; вече съм в единение с Него.

Моята природа и Неговата действаща природа се съединяват в една личност, но не в личността на Божието Слово, а в личността на молещия се човек. Така това, което чрез девството на Пресвета Богородица се е осъществило в Христос, в Когото са се съединили две природи и е налице една личност, една ипостас – тази на божественото Слово, същото става и в мене чрез моята девствена душа, която има болки ден и нощ и накрая настъпва мига да роди – защото те са „една плът”(Бит. 2:24) и „един дух”(1 Кор. 6:17); ставаме един дух, един човек; не личността на Божието Слово, а личността на всеки един молещ се светец.

Пред нас е налице ипостаста на светия човек, който се е съединил с Бога и е станал божествен човек, станал е Бог и човек; станал е това, за което говори пророкът: „Когато дойде Светият Дух, ще се всели в нас, и чрез това ще бъдем Негови синове и дъщери”. Тогава Той ще излее реки в нас, както отново се казва - реки ще се изливат от Него (Вж. Йоил 3:1-2; Йер. 36:27-28). Тогава Светият Дух ще започне да вика от наше име, да се моли и да действа, вместо ние да действаме, Духът да живее, вместо ние да живеем. И за нас е настъпил часът и мигът да се сбъдне Божието пророчество, че хората са богове: „Аз рекох: вие сте богове” (Пс. 81:6). Затова Той ни е нарекъл богове. Затова викаме и се молим, за да можем действително да станем богове, каквито Бог ни иска.

Отци, направихме малко въведение в молитвата, видяхме как тя се преживява в нейния път и докъде трябва да стигнем. Защо ни е призвал Бог? Затова - да станем богове. Ако постигнем всичко друго, но не постигнем това - тогава нищо не сме направили! Манастирът ни ще бъде юридическо лице, но не и манастир, няма да е обител на Бога, няма да е школа за душата, няма да е жилище на Бога, няма да е прегръдка на Светата Троица; а ние ще бъдем нищожни същества, които ще гребем, но нищо няма да правим и ще си останем на същото място, вързани от плътския възел, който ни е вързал за земята. Ние наистина сме призвани да станем това, което Господ казва – да станем богове.

Затова, кажете ми, какво сме спечелили, ако не сме придобили това? Мисля, че нищо! Нека чрез аскезата, бдението, поста и всичко друго се борим със самите себе си, с нашите страсти. Нека копнеем за Бога, нека научим душата си да се упражнява, за да може да полети, и, ако накрая Господ ни удостои, ако ни съжали, Той ще отвори за нас дверите на Своята милост. Ще ги отвори! Нека положим максимални усилия, за да стигнем някога до първото нещо: до борбата с Бога, както казахме в началото. Нека поставим началото, чеда мои, за да можем всички да изпитаме радостта от това, че манастирът ни наистина е школа за душата, а не място, което сме дошли да изградим за утеха на тялото или за да устроим живота си, както всички хора го правят. Нека и ние станем огнени пламъци, каквито са Неговите служители, да станем Негови служители, да станем огнени пламъци, защото само пламъкът се издига нагоре, а плътта тегли надолу. Нека си припомним чудото на Първия Вселенски Събор (325), когато не пръстта, а пламъкът се издигнал нагоре[ii]. Нека оставим пръстта в земята и да станем пламък, за да се издигнем там, където Бог обитава.



[i] Βλ. Ιω. Σιναίτου, Κλίμαξ 28, Περί προσευχης, PG 88, 1132D: “το δε ταυτης τελειον, αρπαγη προς Κυριον”.

[ii] Трите съставни елемента – огън, вода и пръстта са символ на Света Троица За да покаже, че Христос е второто лице на Света Троица, в която всички лица са равни помежду си, св. Спиридон взел една глинена керемида, стиснал я в ръката си и веднага изтекла вода, глината, тоест пръстта останала в ръката му, а огненият пламък – огън като необходим елемент за изпичането на керамидата- се издигнал нагоре. Βίος αγίου Σπυρίδωνος Επισκόπου Τριμυθουντος, του Θαυματουργικου, Ματθαίου Λάγγη, Μέγας Συναξαριστής, τ. 12, Αθήνα, 1991, σ. 348-349.

[i] Πρβλ. Συμεών Ν. Θεολόγου, Ευχαριστία Α, στίχ. 175-185, SC 113, σ. 320 ε. Ευχαριστία Β, στίχ 140-195, SC 113, σ. 340-346. Υμνος 48, στίχ, 102 ε., SC 196, σ. 138.

[ii] Φιλοθέου Κοκκίνου, Λόγος είς άγιον Γρηγόριον Παλαμαν 18, Τσάμη, σ. 447, στίχ, 16-17.

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/39w6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец