Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (26 Votes)
1_25.jpgпродължение
(
Молитвата - борба със Самия Бог)

Бог е Бог на тези, които пребивават в безмълвие и мълчание; ще почувстваме това, след като викаме към Бога. Колкото и да говорим за безмълвието, няма да разберем неговото значение и смисъл, ако не минем през тези последователни стъпала. Защо ли? Какво означава „безмълвието”? Какво представлява? Когато викаш, не чуваш другия; трябва да спреш, за да го чуеш; или, когато се вдига шум около тебе, собственият ти глас се смесва с гласа на другите, не може да се чуе и да се открои. Трябва всички да спрат, да спреш и ти, за да чуеш другия. Ако те разговарят, първо ще им кажеш „Тишина!” и след това ще говориш, за да се чуе гласът ти. Ние изпитваме това в обръщането на душата към Бога.

Ще видим, че в своя път, тоест в своето развитие, когато излиза от нас, за да стане истинско движение към Бога, молитвата е „безмълвие в безмълвието” - именно пълно безмълвие. Следователно, или ще трябва да се науча и да свикна - това е необходимо – да се моля сред шума, защото не е възможно да постигнем пълен покой, или ще трябва да стремя към пълна тишина- и непременно трябва да направя това - чрез молитвата, доколкото това е възможно. Дори чуруликането на птичката, ромоленето на рекичката или потока, който минава наблизо, дори повеят на вятъра прекъсва молитвата и заглушава думите ти. Ако не знаеш това, нищо не правиш. Ще трябва да се научим да се молим и при пълна тишина; затова значението на нощта е огромно – ето една от причините за това! Ще се моля сред шума, но особено ще се стремя към пълна тишина, за да мога да говоря на Бога. Бог конкретно отговаря на онези, които пребивават в безмълвие в някое тихо място, тоест в тишина, в безмълвие.

Когато викам към Бога, ще трябва да спра за миг. Чрез дишането аз вдишвам и издишвам поетия въздух. Ще видя, че заветният час, в който мога да се моля, внимавам и следя какво става - ако съм достатъчно внимателен – е именно паузата, застиването, интервала между вдишването и издишването. Ако не се науча да дишам правилно, тогава целият ми живот, дишане и молитва – всичко ще бъде объркано. Ще трябва да уловя този миг, това вслушване, това настройване на слуха, и ще видя, че не собственият ми глас, а това е основното в молитвата. Ако не викам, няма да науча това толкова просто и лесно нещо. Ако викам, тогава ще установя, че това е начинът, по който душата ми става слушател, а Бог е Този, Който говори.

Ще видя, че това е най-важното: настройването на слуха при пълно безмълвие. Затова ще трябва да се науча да мълча, тоест да се вслушвам, да очаквам, да жадувам Божия глас. Сред това безмълвие ще чуя ударите на сърцето, но не на биологичното ми сърце, а ще почувствам моя животворящ дух, моята ипостас, което не е нищо друго, освен Светият Дух. Светият Дух дарява всичко.

Ако стигна до безмълвието, тогава ще мога да усетя диханието, да чуя шума от крилата на Светия Дух, да осъзная Неговата близост, да възжелая да Го приема и да разбера какво означава „нито сме и видели, дали има Дух Светий ”. Ще разбера, че в действителност толкова години в света и в манастира не съм разбрал какво означава Дух Светий: „нито сме и чули, - и видели - дали има Дух Светий” (Деян. 19:2).

Възлюбени, казваме това в нашето смирение, тоест в нашето смиренословие, но не го разбираме. Свещеното Писание е нещо, което изисква попиване, живот с него. Ние не живеем с него, не го преживяваме, защото очевидно водим лекомислен живот. Например, говоря за Света Троица и казвам „Света Троица има три лица и една природа, Тя е това, Тя е онова. . . Христос има две природи, но една ипостас, една личност”. Какво означава това? Ние разбираме не много повече от другите хора в света. Защо ли? Защото, макар и да се занимаваме с тези въпроси, можем да ги разберем само в нашия дух чрез Духа.

Нуждаем се от откровение, както е станало със св. ап. Йоан; колко хубаво се казва в преданието, че скалата вътре в пещерата се разпаднала на парчета и от онези три възела той получил сила да разбере тайната на Света Троица. След това веднага започнал да пише за Светата Троица и получил пълно потвърждение за своята вяра. Много хубаво предание! Необходимо е да пробием тавана чрез диханието на Духа, да Го видим, за да Го разберем. „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” (Йн. 1:1). Хайде, разбери ги тия неща, по-скоро трябва да ги преживеем и да ги запишем. Бог трябва да ни вдъхнови за тях. Това означава, че Бог е техен вдъхновител.

Този опит постепенно се оформя и навлиза в нашата душа, а Бог получава място в нашето съществуване; Неговите и нашите стъпки и глас се сливат и тогава ставаме едно с Бога. Тогава придобиваме екзистенциален опит и осъзнаваме смисъла на присъствието на Светия Дух и искаме да придобием Светия Дух, за да можем в един момент да кажем „Дойди и се всели в нас, Святий Душе, и ни очисти от всяка скеврнота”, защото нашата душа е осквернена и ние нищо не можем да направим.
Когато стане това, тоест когато почувстваме близостта на Духа и нуждата от Неговото присъствие – въпреки че още не сме придобили Духа – тогава виждаме, че нашето сърце тупти по-силно. Забелязали ли сте как сърцето ни започва да тупти по-бързо от радост, когато ни кажат „еди-кой си е дошъл” – човекът, когото сме очаквали, или от страх, когато чуем, че идва този, от който се страхуваме? Свидетели сме на подобно вътрешно духовно преживяване. Налице е тайнствено и мъчително очакване и, за да го разберем, външно го изразяваме чрез примера за сърцето. Това са духовни преживявания, които могат да се предадат само чрез сянката на телесните прилики и сравнения.

И така, налице е тайнствено мъчително очакване и нетърпение - точно тогава вървим напред и стигаме до тихата сладост: предвкусването на идването на Духа и осъзнаването на Божието присъствие.

Обърнете внимание на това, за да го разберете. То не е лесно за обяснение. Душата ни трябва да се стреми към него и да стане изреченото от Господа: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори” (Мат. 7:7; Лук. 11:9). Ако Го повикате, ще Го намерите. Ще разберете това, което не разбирате. Светият Дух ще ни го обясни. Никой не може да бъде учител, освен Христос. „Научи ни да се молим” (Лк. 11:1). Всеки учител е тих глас, който единствено може да ни принуди да кажем „А, той не разбира и не знае нищо; отивам директно при Христос!”. Това е единственият смисъл в думите на всеки, който ни говори за молитвата. Всеки друг е демагог, шарлатанин. Единственото, което той може да направи, е да ни даде да разберем, че нищо не може да ни научи и да кажем „Душе, къде си най-после, та да ме научиш!”.

Завръщаме се към нашата тема. Когато разбера, че Светият Дух диша наблизо и че вместо това мога да Го отведа в мене, за да оживотвори моето битие, да преобрази моя живот и моята душа, именно тогава започва това мъчително очакване.

Когато очаквам Духа, започвам да предчувствам знаците на Неговото идване. Защото зная, че каквото и да Му поискам, Той ще ми го даде, а след като ми го даде - веднага в себе си ще си помисля - то ще бъде мое. Нещо ме уверява за това. Вече имате, казва Той, каквото просите; преди да го вземете, вече сте го получили.(Мк. 11:24).

Затова чувствам тихата сладост, тихото предвкусване на даровете, които ще получа и дори тихото предвкусване на Царството небесно. Защо ли? Как могат да се свържат тези неща? Бог е на небето, а аз съм тук, на земята, следователно сладостта, което ще почувствам, тази първа сладост е нещо като въведение в обятията на Царството небесно и дочуване на небесните ангелските гласове. Следователно, започвам горе-долу да осъзнавам какво е раят, какво е Царството небесно. Как ще се помоля на Бога, след като Бог е там и не Го виждам, нито Го чувам? Ще трябва да науча къде живее и да узная в какво живее.

Започвам отчасти да предвкусвам тайните на Небесното царство. Какво представлява небето? Какво представляват небесните жилища? Кой е Слънцето на правдата? Кои са светците? Как те съществуват! Как Христос живее вътре в тях? По какъв начин горе-долу съществува Света Троица? Горе-долу? - а аз съм си още тук, на земята. Някак отдалеч облаците започват да се разсейват и да ми се прояснява! Ето луната. Това трябва да са птици, онова трябва да е някаква звезда.

Постепенно проумявам за какво става въпрос и душата ми започва да се сгрява от тайните, които някак си започват да се откриват пред мен. И тогава, възлюбени, започва един нов период -да го нарека така - в духовния ми живот, сладост в безмълвието или безмълвие в сладостта; това вече е друго нещо. Имам предвид не безмълвието, за което преди говорих, а духовното безмълвие, безмълвието на моя дух – преди говорихме за безмълвието на душевните ми сили, на моята душа – а сега за безмълвието на духовния ми свят, на душевното ми зрение. То е моето застиване - в положението, в което се намирам - за да мога да Го видя. Бидейки в небесното предверие, чувствам наслада, блаженство, топлина, утеха и мълча, за да чуя гласа Му. Сега моят дух е в безмълвие, моят дух, който ще извика „Авва, сиреч, Отче” (Гал. 4:6). Тоест пребивавам в безмълвие и чувствам радост. Чувствам вътрешна топлина и дори телесна топлина. Чувствам покой, облекчение, имам желание за молитва, но не искам да се моля, искам да чакам Бога.

Когато достигна това състояние, тогава в това духовно безмълвие започва да диша Светият Дух. Той ме съединява с Бога, осъществява проникването на енергиите и по някакъв начин започвам да придобивам ясно съзнание; тогава Светият Дух, Който е светлина, ми открива дълбините на собственото ми сърце.

Трябваше първо да разбера какво е небето, за да мога сега да вникна в себе си. Трябваше първо по някакъв начин да докосна тайната на Света Троица и най-вече присъствието на Духа, за да разбера това, което е изцяло мое.

Виждате, колко далеч от нас е сърцето ни! Колко недостъпно място! Мислим, че знаем всичко. Но не знаем какво има в сърцето ни, каква тиня, какви страсти, какво разложение, каква чернилка. Всеки от нас мисли, че е завършена личност, че е свят човек! - че е някакъв „самозванец”, който може да се изправи пред Бога и да Му каже: „Боже мой, Боже мой, дадох Ти това, посветих Ти това, направих това за Теб, показах Ти...”.

Какво съм направил? Нищо не сме разбрали. Когато Духът се приближи, Той ми открива, възлюбени, чернилката в мене, моя грях, и започвам да познавам самия себе си. Виждате, че самоукоряването и самокритиката са дело на безмълвието. Очакваш Божия Дух в безмълвие. Той идва и като силна светлина осветява сърцето ми, в същия час, в който Го очаквам, Той осветлява сърцето. Защото тук е препятствието, тук е бойното поле. Тук ще бъде борбата между плътта и духа, за да излезе духът  като победител, а плътта да бъде погълната. Духът открива Себе Си и тогава разбирам две неща.

Първо - че бойното поле е тук, в сърцето; Бог трябва да дойде в него, за да се доближим, опознаем и да пламне любов, да разговаряме и накрая да станем едно.

Второ - че тук е бойното поле, защото тук са и препятствията: моето нехайство и забвение; в моя живот дори не си спомням за Бога; а когато виках и казвах „Боже мой, Боже мой”, в действителност не виках Бога, а се интересувах само от себе си – защото исках аз да се моля; защото така казва Евангелието; защото така ми е казал старецът; защото така трябваше да направя; защото имах такава нужда и такова желание. Живеех в нехайство и забвение. Още не разбираме какво означават тези две неща - незнанието и забвението, които съществуват в мене и засенчват Бога. Аз не Го помня и не Го познавам. Защо ли? Защото Той е скрит зад моите страсти. Живеем в раздяла! Заключил съм се извън рая и още не мога да вкуся от дървото на живота и да се съединя с Него, за да оживея. В който ден - казва Бог - вкусите от онзи плод, ще умрете. (срв. Бит. 2:17). И оставя човека извън рая. Защо ли? В деня, в който отново яде от дървото на живота, той ще оживее. Раят още е заключен, защото Царството небесно е вътре в нас.(Лк. 17:21). Заключеният рай е тук. Заключен е от Херувимите. Кои са тия Херувими? От моите страсти е заключено сърцето; това иска да каже.

Сега започвам да разбирам какво означава страстта, да разбирам, че съм обхванат от страсти, да разбирам, че не познавам Бога, да разбирам, че Бог. . .хм! Кой е Този Бог? Този, за Който може 20 години да съм проповядвал от амвона, към Когото може да съм викал в храма „Боже, бъди милостив към мене грешника” (Лк. 18:13). Може да съм викал с броеницата „Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешния!” и да не съм знаел дори Кой е Господ Иисус Христос, какво означава „помилуй ме”, или какво означава „грешен човек”. Защото, ако не зная какво означава това, за което сега говорим, как ще кажа „помилуй ме”? Не зная какво означава „помилуй ме”. Въпреки това, тогава разбирам какво означава Царството небесно, какво означава сърцето, какво означава страст, какво означава Бог да се всели в нас, разбирам, че тук е бойното поле.

Е, сега вече нещата си идват на място. От момента, в който виках „Отче Теоктистеее!”, сега се завръщам близо до него; „Ела, ела тук”, ти казвам. Не мога да викам, аз да бъда тук, пък ти да бъдеш там. Ще се уморя да викам, ще ни чуят всички хора. Когато обичам някого, искам и двамата да бъдем заедно, да си говорим простичко и плътно един до друг. Тоест искам Той да стъпи в моето поле. Тук, възлюбени, е един от най-важните и велики моменти в духовния живот. Да видим дали някога ще започнем да се молим на Господа, да отправяме молитви към Бога. Това е моментът, в който ще преживеем онази драма на поета, който казва „Върви си, Боже!”, и отново „Ела, Боже мой!”. Когато Бог се приближил, той Го почувствал като мъчител и затова Му казал „Върви си, мъчителю мой”. А когато Бог бил готов да Си тръгне, той казвал „Ела, приятелю мой!”. Тук има две вероятности: да приемем Бога или да Го отхвърлим. Досега се плицикахме в една голяма локва и си мислехме, че плуваме. Досега играхме с Бога една игра „εν ου παικτοις”. Сега настъпва мига да разберем дали Го ще приемем или ще Го отхвърлим.

Преди говорихме за борбата. Тук е мигът, в който се „хващаме” с Бога. Възможно е и ние накрая да кажем „Върви си!”. А след това безвъзвратно и окончателно да кажем „Тогава си тръгна Той, последният приятел мой”; няма друг приятел за нашия живот, няма друга надежда за нашия живот.

Това е съдбоносен миг. Защо ли? Защото точно тогава ще приемем или ще отхвърлим самите себе си, защото ще видим себе си толкова осквернени, тъмни, подли, лукави, че не „ни стиска”, прекалено скъпо ще ни излезе, нямаме изгода да го признаем и се крием зад нашия егоизъм, зад нашето себепознание, зад нашето самолюбие, което съществува във всяка една душа. Това е мигът, в който моето его се пробужда и не иска да признае, че съм такъв - потънал в грях!

(следва)

Превод: К. Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/393y 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски