В началото на 80-те години на миналия век книгата на Татяна Горичева Как срещнах Бог в Съветския съюз беше публикувана на гръцки език. Татяна Горичева е професор по философия и е назначена да преподава марксистка философия в Ленинградското медицинско училище. Тя обаче изненадва учениците си, защото напук на всички „добри“ съветски „нрави“, започва да им преподава екзистенциална философия и затова е уволнена.
Но нито Сартр, нито Камю успяват да ѝ дадат смисъла на живота. След това тя се обръща към индуистките философии и практики и се отдава на йога. И там обаче не може да намери отговор на своите търсения и накрая по лабиринтни пътеки открива православната вяра.
Тази промяна в живота ѝ донесла много радост, но и ѝ създала врагове. Приятели и бивши единомишленици се отдалечили от нея. В тази малка книга тя описва своя път и търсения, докато открие „безценния бисер“! На едно място тя описва случая, довел до нейното обръщане:
„Много пъти ме измъчваше пълното безразличие на йогите към проблемите на ближния, сякаш за тях нямаше друг освен собственото им „аз“. Единствената причина, поради която човек не трябва да ядосва другите, е, че така губи ценна енергия. Негативното поведение не се оценяваше морално, а от гледна точка на енергията, която носи. В крайна сметка следната случка ме освободи от тях. Моят приятел Б. работеше в „Бърза помощ“. Веднъж ми каза, че по време на задълбочена медитация видял на брега на езерото пиян, който пада във водата и има опасност да се удави. Б. помислил, че не е възможно да прекъсне медитирането си и мъжът се удавил. Този разказ на моя приятел сложи край на нашето приятелство. Това ме накара да се побъркам“.
Нейното скитане продължило известно време, докато Бог по чудо, както тя пише, „ми разкри, че съществува! Не абстрактният, анонимен бог на йогите, а Богът на любовта, небесният Отец на Библията. Той обича мене и всичко около мене… От тогава до днес аз Му благодаря за всеки ден от живота ми, който Той ми дава и създава“.
Ако в индуизма или в други подобни традиции в крайна сметка доминира „его“-то, самообожествяването (версия на „вие сте като богове“) и презрението към другия, то в православната библейско-светоотеческа традиция откриваме пълната противоположност. Пътят към Бога, спасението, обòжението задължително минава през другия човек, ближния. „От ближния е животът и смъртта“ (св. Антоний). За един истински християнин е немислимо да види друг човек да се дави и да не направи нищо, за да го спаси. Дори строгият подвижник, който се моли с умносърдечната молитва по това време, ще прекъсне молитвата си и ще тича да помогне.
През 1999 г. болен таксиметров шофьор с тежка сърдечна недостатъчност, баща на три деца, работил часове наред зад волана. Лекарите го посъветвали да внимава и между другото му забранили да плува в морето. Същата зима той се разхождал по плажа на Рафина (на източния бряг на Атика, Гърция, бел. ред.), когато чул гласа на една майка. Огромна вълна била грабнала момичето ѝ. Таксиметровият шофьор хвърлил якето си и скочил в морето. Успял да спаси момичето, но ледените води били фатални за него. Сърцето му не издържало. Той остана верен на словото на Христос: „Няма любов по-голяма от тази да положиш душата си за своите приятели“.
В житието на св. Йоан Милостиви четем следната случка. Една сутрин св. Йоан, тогава патриарх на Александрия, отивал на служба със своите клирици. По пътя го спряла бедна жена, която имала сериозен проблем. Св. Йоан спрял да я изслуша. Той не само я изслушал внимателно, но бил готов да ѝ помогне незабавно. Времето обаче минавало. Спътниците му изчаквали нетърпеливо. Закъснявали, а вярващите чакали в църквата. Затова го помолили да побърза, да отложи разрешаването на проблемите.
Св. Йоан отговорил:
- И как ще ме чуе Господ, ако не ме е грижа за нея?! И кой ми гарантира, че ще доживея, за да се погрижа за нея, а няма да се явя без отговор пред Христовия съд?
Спътниците му били изненадани. Едва когато разрешил проблема на жената, патриархът продължил към храма, а св. Литургия започнала със закъснение.
От аскетическите текстове знаем колко много подвижниците на пустинята обичат тишината и се подвизават ден и нощ с молитва, за да живеят в постоянното Божие присъствие. А когато рядко слизат в градовете, за да продадат своите изделия, те бързат да се върнат в пустинята възможно най-скоро. И все пак любовта към Бога за тях е на второ място след любовта към ближния.
Авва Агатон казвал: „Ако беше възможно да намеря някой прокажен и да му дам моето тяло, а аз да взема неговото, щях да го направя с радост. Защото това е съвършената любов“.
И не останал само с доброто намерение на думи. Не само мислил, но и постъпвал така.
Един път отишъл в града да продаде изработеното от него. Намерил на площада паднал един чужденец, за когото нямало кой да се погрижи. Старецът останал с този непознат, наел му стая, а с продаденото заплатил наема и останалите разходи за болния. Останал с него четири месеца, докато болният оздравее. Едва след това старецът се върнал с мир в килията си.
Авва Агатон не се поколебал да остави любимата си пустиня, устава, правилото, молитвата заради любовта към ближния. За съжаление за нас, за съвременния егоцентричен човек, всичко това звучи като приказка на Шехерезада!…
В един много хубав текст приснопаметният проф. Илия Вулгараки (1927-1999 г., професор по мисионерство, бел. ред.) твърди, че в нашето църковно предание срещаме следния парадокс: Бог дава приоритет на любовта и връзката на човека с другия човек пред любовта и връзката на човека със Самия Бог. От примерите, които дава, ще приведа три.
Първият е случилото се с двамата братя Каин и Авел. Каин принесъл жертвата си небрежно, а не от сърце. Заради това жертвата му не била приета. Обратно, жертвата на Авел била приета.
Каин се разстроил. Бог му напомнил само, че е съгрешил. Посъветвал го да се успокои и го уверил, че ще продължи като първороден да предшества в йерархията брат си. Когато обаче Каин пристъпил към убийството на Авел, тогава отношението на Бога към него се променя радикално: „Кръвта на брат ти вика към Мене от земята. И сега проклет да си от земята, която е отворила устата си да приеме братовата ти кръв от твоята ръка… ти ще бъдеш изгнаник и скитник по земята“ (Бит. 4:11).
Вижда се, че Бог е милостив към прегрешенията на човека срещу Него, като небрежността на Каин в жертвоприношението, но е суров в случаите, когато човек оскърбява ближния си, каквото е убийството на Авел от неговия брат.
Ако се обърнем към Новия Завет, ще открием същото. Нека си припомним притчата за лукавия слуга, според която господарят повикал своите слуги, за да му дадат отчет за управлението на парите му (Мат. 18:22). Знаем, че лошият слуга дължал на царя огромно количество пари. Неспособен да изплати дълга си, имало риск той и семейството му да бъдат продадени. Затова той помолил царя за отсрочка. И царят се оказал толкова милостив, че му опростил целия дълг. Когато обаче след освобождаването си същият слуга се отнесъл безмилостно към един от другарите си, който му дължал само сто динария, неговият Господар „го предал на мъчителите, тъй като трябвало да изплати дълга си“.
Искайки да подчертае колко важна е любовта на хората един към друг, Христос казва следното: „Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди, и принеси дара си“ (Мат. 5:23-24). Тук Христос подчертава, че предпоставка за общението на човека с Бога е общението на човека с неговия ближен. Любовта към ближния е над служението Богу. Сам Христос е нарушил съботата, лекувайки болните. И най-важното: Евангелието на Съда. Съдът ще се фокусира върху любовта към ближния. Историята на Църквата съдържа безброй примери за това.
Ще разкажем нещо често случвало се. В периоди на криза местните църкви са жертвали своята свещена утвар, за да нахранят гладните, бежанците и т. н. Понякога това е имало невероятни размери. Например, през 421 г., по време на войната между византийците и персите първите пленили седем хиляди пленници, които е можело да умрат от глад, защото пазачите им са се грижили само за охраната им без да се интересуват от прехраната им.
Св. Акакий Амидски обаче, епископът на онази област, не бил безразличен. Неговата епископия била много бедна и нямала пари. Тогава светецът извикал клириците и им казал: „Нашият Бог няма нужда нито от дискоси, нито от потири. Нито яде, нито пие, затова няма нужда от златни съдове. Те са красиви и са знаци на благодарността към Бога от страна на тези, които са ги дарили. Но сега нуждите на пленниците не ни позволяват да ги задържим“.
Затова той претопил съдовете, откупил пленниците, нахранил ги и им дал необходимото, за да се върнат в родните си места. И разказът продължава: „И постъпката на този чуден Акакий изненадала персийския цар, който разбрал, че християните-ромеи знаят и двете: да побеждават във войната, но и в любовта“. Тази постъпка на епископа Акакий била истинско християнско свидетелство.
Повод за тези мои мисли, за съжаление, отново стана отношението на някои християни към пандемията. От първия момент държавата се принуди да вземе строги метри, за да ѝ се противопостави. Известните отрицатели, християни и не-християни, реагираха по различни начини – от демонстрации до демонстративно организиране на корона-партита. Екстремисти и неподчиняващи се протестираха срещу ограничението на свободата, а отрицателите християни видяха в тези мерки коварен удар срещу Църквата.
Благоразумните хора, макар и огорчени, осъзнаха, че смъртоносният вирус не си играе. А благоразумните християни се опитаха да погледнат към ограничителните мерки с „добрия помисъл“, като проява на любов и грижа за човека. Припомням ви проповедта на архиеп. Йероним по време на акатиста в петък вечер и неговата прекрасна фраза: „Оставаме вкъщи, защото обичаме“. С четири думи той каза всичко. Тези, които имаха добър помисъл, разбраха. Останалите останаха в своите конспирации и обладаности.
В последните дни нещата вървят от лошо към по-лошо. Държавата засега поне избягва лок-дауна и като крайна мярка наложи частична задължителност за ваксинация. Естествено, не липсваха очакваните реакции за конституционността на мерките. Интересно е да отбележим, че когато са засегнати личните ни интереси и идеологически пристрастия, само тогава си спомняме за Конституцията и правата на човека.
В своето семейство, на работното си място, към подчинените и колегите си може да сме безчувствени диктатори. Приличаме на борци за мир, които не пропускат никоя проява и демонстрация за мир. С гневни лица и диви векове настояват за мир, а в домовете им е ежедневна Троянска война…
Ние със задоволство констатирахме, че според статистиката в Арголида ваксинационното покритие е сред най-високите в страната. И в нашите храмове мнозинството от вярващите спазва мерките. Достатъчно е само един, който да причини щета.
Бях на една вечерня. Цареше ред и спокойствие, хората имаха маски. В един момент влезе един „изповедник“ със самочувствието на фарисея. Без маска и демонстративно се насочи към първите места. Другите хора реагираха. Настъпи смут и той след общото възмущение напусна храма. Не се притесни от смута, който причини и който развали молитвената атмосфера на службата, нито пък, че с това си поведение е може би опасен за здравето и живота на другите. Предпочете своята изолация като „верен християнин-изповедник на вярата“ вместо общението със своите братя.
Скоро след като последните мерки бяха обявени, един известен отрицател, водач на свои единомишленици, ми изпрати следното съобщение:
„… Умолявам Ви да подкрепяте всички свои чеда, независимо дали са ваксинирани или не, така че да имаме право на избор и да не се подчинявате на фашистките мерки на правителството…“.
Преди още да успея да го прочета докрай, дойде още едно съобщение:
„Жена ми е на четиридесет и пет години, майка на три непълнолетни деца, пети ден е интубирана. Моля Ви, помолете се…“.
И не е само едно съобщение. Всеки ден идват подобни и ми причиняват болка; и ако завършат добре – слава Богу, но ако не завършат добре?
След два дни идва второ съобщение от първия човек: „Съжалявам много за епископата, който се държи като Пилат Понтийски спрямо вярващите… На грешен път сте. Жалко“. И още едно трето: „Няма да Ви притеснявам отново. След първото и третото посъветване (еретиците) се оставят (sic). Добър рай!“.
Не му отговорих, защото нямаше смисъл. Мерките на държавата са „фашистки“, пише. Питам се обаче: позицията на отрицателите, които не ги е грижа за здравето на другите и искат да наложат настойчиво идеологиите си, нима не е фашистка?
Уважавам човека, който не вярва, че вирусът е опасен, който не иска да се ваксинира, нито да бъде интубиран. Нямам възражение, ако лошото беше дотук. Негов избор, нека приеме последиците от него. Ако този избор обаче създава опасност за живота на другия човек, който може да го доведе дори до гроба – това не мога да приема!
Има и продължение.
По времето, когато бяха изпратени тези съобщения, доста членове на въпросната група заболяха. Лошото обаче не спря дотук. Въпреки че някои от тях го знаеха, те продължиха да се държат безотговорно и взеха на душата си тежестта за заболяването на семействата им, роднините и колегите им, но и на други хора, които нямаха никаква вина.
Пожелавам и се моля искрено да преминат през това възможно най-безболезнено. Но се чудя: ще осъзнаят ли грешката си? Разбират ли колко хора са поставили в опасност? Отчели ли са усилията, които ще добавят към здравните работници, които вече две години изнемогват в тези стресови условия на работа? Подозират ли какво означават всички нови случаи за многострадалната здравна система, която достигна своите граници?
Пожелава ми „Добър рай!“. И аз му желая същото. Но може ли да разбере, че само истинската любов един към друг е единственият път към рая?
Да повторим думите на св. Антоний: „Животът и смъртта ни зависят от ближния. Ако спечелим брата си, печелим и Бога. Ако оскърбим брата си в лицето на Христос, ние съгрешаваме“.
Не е достатъчно да си пожелаваме „Добър рай!“, когато с постъпките си превръщаме своя живот и живота на другите в ад. Раят означава общуване с Бога и с ближния ни човек. Адът означава не-общуване, безгранична самота. Подвижниците са виждали осъдените в ада завързани гръб с гръб. За да не вижда единият лицето на другия.
Нека отричащите правят колкото си искат „изповеди“ на вярата. Нека не носят маски, да не спазват мерки, да отричат ваксините, лечението, интубацията. Всички тези неща в очите на Бога са суета, защото „ако любов нямам, нищо не съм“.
Известен на всички ни борец срещу всичко заболя. Опита се с билки и рецепти на доверен лекар, също като него отричащ вируса и „изповедник“, да преодолее проблема. Положението му обаче се влоши и той започна да се задушава. Близките му се принудиха да потърсят лекарска помощ. Единственото решение беше интензивното отделение и интубиране. Разбира се, направи се, че не иска. А и леглата в интензивните бяха заети. В крайна сметка се намери „начин“ и болният беше преместен в интензивното.
Лекарите, като разбраха за случилото се, за разгневиха. Заел е мястото на друг болен, който е нямал късмета да намери „начин“, но и не е отричал болестта. Докато нашият болен беше създал впечатлението, че с отказа си дава „добро свидетелство за вярата си“. Със свръхусилията на лекаря и след много месеци интубация болният беше спасен, но с много проблеми. За доста месеци не можеше да стои дори на краката си. Съмнявам се обаче, че се е осъзнал.
Един такъв „изповедник“ ми казваше с фарисейски плам: „Не нося маска, нито си слагам ваксина. Няма да предам вярата си. Душата ми е чиста и директно ще вляза в рая!“.
Ако мислим, че при Своето пришествие Христос ще ни съди по това дали сме носили маска или не, дали сме се ваксинирали или не, дали сме отказали интубиране или не, значи сме за ожалване. Глава 25 от Евангелие според Матей има какво да ни каже. Независимо дали ни харесва или не, критерият на Страшния съд ще бъде любовта, отговорното или безотговорно наше отношение към най-малките братя на Иисус.
Това ще е ден на огромни изненади. Колко от нас ще чуят страшните думи „Идете си от Мене“!
Простете ми, но си мисля, че на Страшния съд ще падне голям смях…
