Митрополит Антоний Сурожки. Част 5 - Култът към личността на духовника | Духовен живот | Богослужение

Затова свещеникът (ще говоря, разбира се, преди всичко за свещениците) трябва постоянно да се наблюдава и да си напомня, че той е нищо, ако не го ръководи Божията благодат, и че Божията благодат му се дава не като постоянен дар, а дотолкова, доколкото той самият се смирява пред Бога, доколко той сам се отрича от себе си и сам отдава живота си на другите, в служене. Помня веднъж отец Софроний ми каза, че Църквата е построена като пирамида, при това пирамида, която стои с дъното нагоре, на самото острие на своя връх. И колкото повече човек се приближава към Бога, колкото повече иска да отдава себе си в служба на другите, толкова по-ниско и по-ниско, по-дълбоко и по-дълбоко ще се спуска в тази пирамида, и в крайна сметка върхът на тази обърната пирамида е Самият Христос, върху Когото всичко лежи, цялата тежест на мирозданието, цялата тежест на човешката греховност, всичко. Затова ако свещеникът иска да се отърве от култа към личността, той преди всичко трябва да дойде на себе си, да се опомни, да разбере, че го почитат или за това, което му е било дадено, или понеже хората виждат в него нещо, дето го няма.

Какво е дадено - първо, външността му: тя играе голяма роля. Човек прави впечатление с външността си, и свещеникът (като всеки друг човек, но свещеникът още повече) трябва да се замисля над това, че с външността си, с външното си представяне пред хората не бива да бъде съблазън, тоест неговата външност да не бъде въплъщение на неговото тщеславие, неговата гордост, неговото духовно невежество, природната му глупост, в крайна сметка. Това е много важно. Значи, на първо място свещеникът трябва да внимава с външността си да не поразява околните; да бъде себе си, да, но да бъде внимателен и да не се изтъква.

Второ: умствените качества. Умът може да се проявява с мъдрост или с дързост. С мъдрост може да се проявяват всички знания, които човек е придобил за краткия си или по-дълъг живот, когато това е нужно на другите. Но, както е казал един френски писател от XVIII век, знанието и мъдростта трябва да се държат, както човек държи в джоба си часовник; той го изважда само тогава, когато му трябва да види колко е часът, а не за да разберат всички, че той има джобен часовник... Това е много важен момент: човек да не проявява никаква особена ученост или мъдрост, когато тя никому не е нужна и е само една демонстрация на собствените му - може би несъществуващи - качества и свойства.

По-нататък, човек може да се възгордее със знанието си, тоест с онова образование, което му е било дадено. И тук той трябва да помни, че цялото това знание не му принадлежи, че му е било подарък, подарък от Бога, също както и умът, с който той е бил способен да възприеме тези знания, и подарък от страна на Църквата, гражданското общество, семейството, приятелите, древната и съвременната литература и т.н.; всичко това не му принадлежи. Ако той притежава тези свойства, тоест ум, образованост и останалото, трябва да се научи да бъде благодарен, но не да ги демонстрира.

По-нататък, той трябва да се пази от съблазънта да се големее и да използва сана си, за да спечели някакво уважение и да заеме някакво място в обществото: аз съм, видите ли, архимандрит, епископ, свещеник, дякон, този или онзи. Това нищо не значи. Пред Бога, Който вижда душата на човека, тези звания могат да бъдат не просто куха фраза, но дори предмет на осъждане, защото ако човек ходи, подрънквайки със своите звания, Бог може да го погледне и да каже: да, имаш по себе си звания, а достойнство - никакво, ти не съответстваш на званията, с които се перчиш, и колкото по-голямо е твоето звание, толкова по-лошо ще е осъждането... Всички тези мисли са много важни за свещеника, и дори за дякона, и за всеки човек, когото хвалят за едни или други свойства, дадени му от Бога.

Всички ние трябва да помним онова, дето е казано в началото на Блаженствата: Блажени са бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно... Какво значи "бедни духом"? Беден духом е човек, който разбира дълбоко или дори с крайчеца на душата, че у него няма нищо, освен даденото му от Бога, че всичко хубаво, което може да има у него, е дар Божи, и че да се хвалиш с него не ти прилича.

Помня едно момиче на двайсет и нещо, с мила външност. Дойде при мен, седна и с ужасно изражение на лицето ми каза: "Не мога да се спася, загивам от тщеславието!" - "А какво правиш срещу него?" - "Не знам какво да правя, боря се с него, но тщеславието побеждава". - "А в какво се състои твоето тщеславие?" - "Всеки път като се погледна в огледалото или отразена в стъкло, си мисля: каква съм хубавица!" Усмихнах се и казах: "Ама знаеш ли, че това е истина!" Тя с ужас ме погледна и възкликна: "Какво ще правя тогава? Аз съм загинала!" - "Не, не си загинала. Ти трябва да се научиш да преобразуваш тщеславието в благодарност. До смирението ни за тебе, ни за мене още няма път, ние не знаем какво е това смирение, това е свойство на светците. А благодарността е свойство, което ние, всеки от нас може да придобие всяка минута".- "А как да направя това?" - ми казва тя. "Ето какво ще направиш: три пъти на ден заставай пред огледалото и изреждай всички черти от лицето си, които ти се харесват: челото, веждите, очите, устните, бузите, изобщо всичко хубаво, което виждаш в себе си. И когато свършиш, си кажи: Господи, благодаря Ти, че Ти ми подари всичко това, защото аз не съм го създавала в себе си. И добави още: И прости ми, Господи, че върху тази красота, която Ти си ми дал, аз слагам такова отвратително изражение, каквото имам сега на лицето си". Мисля, че това може да бъде приложено и за духовните качества. "Бедни духом" са тези, които осъзнават, че всичко, което имат, - е от Бога, и вместо да се отказват от него, да го отричат в името на придобиване на лъжовно смирение, те го възприемат и се обръщат към Бога с благодарност, че Той им го е дал.

А после? После те могат да употребяват тези дарове в полза на другите. Ако притежават красноречие, ум, образованост, деликатност, - може да се посочат безкраен брой свойства, които са нужни и полезни на духовника, - нека благодарят! Нека благодарят - и от благодарението се смиряват, защото човек разбира, че всичко, за което благодари, не е негово, а подарък от Бога. А ако е подарък, то той може да ликува за това, че му е бил даден, но в никакъв случай да се гордее с него. Въпросът за култа към личността при свещеника започва от него самия. Той трябва, - всеки от нас трябва, - да се учи през целия си живот, а не само в някакъв момент от живота, да благодари на Бога за онова, което му е дадено, и да не си приписва нищо.

В житието на свети Макарий Велики се разказва, че след смъртта му един от учениците му видял как неговата душа се възнасяла към небето и по пътя към небето бесовете разположили нещо като митнически бюра и на всяко бюро го подлагали на изпитание за някакъв грях, и той през всяко бюро минавал чист. И когато Макарий вече стигнал да самите врати на рая, бесовете решили да го хванат с нещо последно: те запляскали с ръце и започнали да викат: "Макарий, ти ни победи!" - надявайки се, че ще го хванат в тщеславие. И Макарий се обърнал поклатил пръст и казал: "Още не" - и с тези думи му бил даден достъп до рая.

И аз мисля, че всеки студент, всеки мирянин, всеки свещеник и дякон трябва да бъде учен на следното: всичко, което той има, цялото богатство - е дар от Бога; и когато хората го хвалят, той вътрешно да не приема, а да превръща похвалата, която получава в благодарност към Бог и в съкрушение сърдечно, защото ако човек бе действително и до края смирен и в Бога, нямаше да го хвалят за дреболии.

Помня едно писмо на светителя Тихон Задонски до млад свещеник, който му се оплакал, че го хвалят енориашите и че колкото и да им доказвал, че техните похвали са не на място, толкова повече го хвалели, и той не знаел какво да прави. И Тихон Задонски му отговорил: най-напред не говори на енориашите, че те грешат и ти си недостоен за похвала, защото те към едни несъществуващи твои качества ще добавят и несъществуващо смирение, ами ги изслушай, запомни какви качества виждат те в тебе, за да станеш такъв, какъвто те виждат в най-добрия смисъл на думата. Нужно е възпитание, и то трябва да започва в семейството, в обществото, в Църквата, в семинарията, в академията, през цялото време, за да не бърка човек това, дето му е дадено, с онова, което му принадлежи по природа или по дар Божи. Това е много важно. И ако човек се научи да не се гордее със себе си, култът към личността около него може да продължава, така както вълни се разбиват в скалите, но от това той няма да изгние, няма да загине.

Освен това, той трябва да се научи да предупреждава хората, че не е всезнаещ и че понякога има мнение, понякога знание, а понякога невежество или незнание. В духовните въпроси има моменти, когато свещеникът по милост Божия, по благодат на свещенството с пълна яснота вижда, че трябва да отговори на нуждата на човека и на неговия въпрос. Понякога той не вижда това с такава яснота, но може да приведе пример от житията на светците или цитат от Евангелието; а друг път е в състояние да каже: "Не знам!" И хора, дето са по-големи от нас, са имали тази смелост. Сещам се за два случая от житието на свети Амвросий Оптински, когато при него дошли хора с въпроси, той им е заръчвал да останат в манастира за малко, докато се помоли и поиска отговор от Бога. И в двата случая тези хора след два-три дни идвали и казвали: "Отче, трябва да бързаме за вкъщи, а ти не даваш никакъв отговор на нашите въпроси..." И двата пъти Амвросий отговарял: "Ето вече толкова дни питам Божията Майка какъв отговор да ви дам, - Тя мълчи. Как бих могъл аз да ви отговоря?" И това в областта на духовния живот и от страна на действително свят старец.

А ако става дума не за духовния живот, а за политически и обществени въпроси, тогава дълг на свещеника е да каже: аз не съм тук при вас да ви наставлявам за политически проблеми или в светската област, аз съм поставен да проповядвам Евангелието... Това, разбира се, води до въпроса, че ако той има собствени убеждения, може да влияе на другите някак между другото, дори без да го търси. Нищо не можеш направи. Ако хората виждат, че той следва един или друг път, то, разбира се, могат да кажат: щом си такъв изключителен човек мисли така, може би и аз трябва така да мисля... Но човек трябва да може да каже и: не, аз мисля така, така чувствам, защото така съм възпитан, защото съм от такова поколение, - всякакви други неща може да са правдиви по този случай; а вие се стремете към своята истина, тоест тази истина, която лично на вас разкрива Бог.

А има области, в които няма задължение да се придържаш към едни или други убеждения. Да се отвръщат от злото, разбира се, са длъжни всички и всячески, но ако става дума за политиката, за гражданския живот, тук оттенъците са много, и всеки човек трябва да постъпва според чистотата на съвестта си, наблюдавайки себе си строго, постъпвайки така: аз казах това на тези хора от Твое име, но не само като че използвайки това, че те виждат в мене християнина и свещеника, а защото онова, което казах, се корени дълбоко в твоето Евангелие, в Твоето слово.

С поклонението към себе си свещеникът трябва да се бори през цялото време, за да не виждат хората в него онова, дето го няма. Трябва свещениците повече да говорят, че тяхното свещенство някак си "се ограничава" с извършването на тайнствата - ако може да са изразим с такава несъвършена дума - и че когато те извършват тайнства, тези тайнства се извършват не от тях, а от Самия Бог, Христос е Тайноизвършител, Светият Дух е Тайноизвършител, както това е казано ясно в Литургията! И затова, да, аз мога да кажа с пълна увереност, че думите, произнасяни от мене в Литургията имат божествена сила, защото аз само ги произнасям, а силата в тях е Божия, аз повтарям думите, които Самият Христос ни е предал. А в другите области мога да се изразявам с абсолютна честност, но не мога да кажа, че това е Божията вола или Божията представа за нещата.

- Какъв смисъл влагате в понятието за послушание, когато става дума за взаимоотношенията между духовния отец и духовното чадо в енорийската, а не в манастирската практика?

- Бих искал на хората да им се повтаря през цялото време, че послушанието се състои не в раболепното изпълняване на заповедите на свещеника, дори ако те се дават във формата на съвети. Послушание идва от думата "слушане", и целта на послушанието е да научиш човека да се откъсне от собствените си мисли, от собственото отношение към нещата и да се вслушва в това, което му говори другият човек. Тук започва послушанието, и то се отнася не само до църковната практика, а до всички човешки взаимоотношения.

В повечето случаи, когато някой говори с нас, ние почти не го слушаме, защото, докато той говори ние подготвяме отговора на неговите думи. Ето оттук започва превъзпитаването на самите себе си. Когато човек говори с теб, затвори ума си за всички собствени мисли и се вслушай в неговите думи, вслушай се така, че да разбереш как той ги произнася, за да уловиш онзи смисъл, който той влага в тези думи, а не само звука. И само тогава тези думи ще достигнат до твоето съзнание, когато ти ги разбереш, когато ги възприемеш като свидетелство на опита или търсенията на другия човек, само тогава може да отвориш вратата към собствения ум, сърце, опит и да се отзовеш на тях. Но докато човек говори с тебе, трябва само да го слушаш, а това в повечето случаи ние не умеем да правим. Както вече казах, докато човек говори, ние вече приготвяме отговора и затова не слушаме не просто неговите думи, не чуваме това, което той иска да ни предаде. Защото много често думите са неудовлетворителни, думите само отчасти предават онова, което човек иска да изрази, а ние трябва да се вслушваме.

Знаете как е с песента: думите могат да бъдат простички, а мелодията завладяваща. И трябва да се научиш така да слушаш другия човек - всеки друг човек, а не само духовника, - както слушаш песента. Думите изразяват истинно, правдиво онова, което трябва да изразят, но тях като вълна ги носи мелодия. Ако не чуваш мелодията, а чуваш само думите, няма да възприемеш заложеното в тях. Има едно немско стихотворение, където се казва приблизително следното: Кажи какво толкова има в тази малка песен, че можеш толкова да я обикнеш? - В нея са вложени малко звучност, малко хармония и цялата душа... Преводът е неточен, недостатъчен, но тъкмо така трябва да се отнасяме към всеки човек, който говори с нас.

А когато с нас говори духовен отец, трябва да слушаме неговите думи и отвъд думите да уловим дълбочината - или липсата на дълбочина - на неговия духовен опит. Случва се свещеникът да каже нещо много простичко, което стига до душата ти и я разтърсва. А може да стане и така, че свещеникът да говори с разума, да повтаря това, което му е било казано. Сещам се за един случай. Когато бях млад детски ръководител, проф. Л.А. Зандер събра преподавателите от детската школа и децата и ги покани на открит урок на един много знаменит проповедник от Париж, човек, запленил всички възрастни, които са го слушали. И този проповедник, който нямаше опит в работа с деца, даде примерен урок, предизвикващ възхита у всички възрастни. Беше умно, възвишено, дълбоко, истинно. Когато урокът свърши, Лев Александрович хвана едно момченце на около седем години и го попита: "Е, какво мислиш за този урок?" А малчуганът му отвърна със страшните думи: "Много беше занимателно! Жалко само, че отчето не вярва в това, което говори". Това не беше вярно, обаче думите бяха дотолкова изискани, темата беше представена до такава степен удовлетворяваща ума, че детето не можа да стигне до душата на този човек, сторило му се е, че това са кухи фрази, “мед, що звънти”. Много е важно да помним това, когато говорим с човека или го слушаме.

От друга страна, понякога човек казва нещо много просто, и тези думи така дълбоко влизат в душата ни, че могат да станат начало на нашето обръщане към Бога или промяна на живота ни. Помня един случай. Когато бях юноша, на Разпети Петък група млади хора се събра при Плащаницата да се помоли с един чудесен свещеник, с нищо не изпъкващ, отец Георгий Шумкин. Той беше човек с удивителна вътрешна простота, никак не се изтъкваше. Той дълго стоеше пред Плащаницата, след това се обърна към нас, и ние видяхме, че по цялото му лице струят сълзи; и ни каза: "Днес Христос умря за всеки от нас. Нека плачем за това, защото ние сме причината за Неговата смърт...", застана на колене, и ние заплакахме. Тези думи докоснаха нашите души. В тях нямаше нищо особено, - в тях имаше истина, ние я чухме не в думите, а в това как беше казано, в лика на този свещеник, в сълзите му, в това, че той не намери други думи пред Плащаницата.

Казвам всичко това по повод на послушанието, защото послушанието преди всичко изисква слушане. И ние трябва да се научим, когато говори някой, особено нашият духовен отец, да се вслушваме, да се вслушваме в неговите думи, и чрез неговите думи, чрез звука на гласа му, чрез цялата му личност, да възприемаме онзи духовен опит, от който се раждат думите. Ако тези думи не са родени от духовен опит, те може да са истинни, но няма да могат да преобърнат душата ни, а дори и да могат, ще стане въпреки това, че този свещеник не е успял самият да ни го предаде.

В областта на монашеството съм изчел много жития на светци и някакво количество духовна литература. И ме поразява, че старецът, духовният отец, игуменът, наставникът, пустинникът от дълбочината на своя опит говори нещо на човека, който му е задал въпроса, или дори не му го задавал, но когото е погледнал и е усетил: на него трябва да му се каже това. А понякога това не са само думи, които ни откриват разбиране, а указание: "Направи ето какво". Направи го, защото ако не го направиш, а само размишляваш и преживяваш, никога няма да мръднеш от мястото си. И ето дори манастирското послушание се състои в това да избереш духовника, с когото си съзвучен, който може да те обикне дълбоко в Бога и когото можеш да възприемеш като човек, даден ти от Бога.

Ще се осмеля да дам един пример от своя живот. Когато бях на седемнайсет, отидох в Трисветото подворие, единствения руски храм в Париж, който остана верен на Московската патриаршия в онова време. Отивах на всенощното бдение, но така или иначе закъснях за него съвсем, богослужението свършваше. То се извършваше в сутеренно помещение; аз се спрях край вратата и видях как по дървената стълба се качва един монах. Погледнах го и в него имаше такава абсолютна вътрешна съсредоточеност, такъв покой, че се доближих до него и му казах: "Не знам кой сте, но ви моля - станете мой духовен отец". Никога не съжалих за това. Той не ми даваше послушание; той живееше духовен живот, някакъв дълбочинен живот, и отговаряше на моите въпроси на изповед кратко, просто, ясно, непретенциозно. Но винаги оставах с впечатлението, имах чувството, че той е като голям кораб, който плава по морето, а аз съм малка лодчица, завързана за него с дълго въже. Навлязъл е дълбоко, а аз още не съм се приближил към мястото, където е бил, но той ме тегли след себе си. Ето какво беше послушанието, защото той не даваше наставления, той споделяше своя живот, своята душа, своята молитва.

И преди смъртта му Господ като че ни доказа кой беше. Той боледуваше и ми написа кратко писмо, където казваше: "Аз познах тайната на съзерцателното мълчание, сега мога да умра". Получи удар и на третия ден умря. Послушанието за него не се състоеше в изпълняването на заповеди, а в това да се вслушваш с цялото си същество в неговия живот, неговата душа, в дълбините, които се разкриваха, - Божиите дълбини, които се разкриваха в неговите дълбини.

И когато стане дума за взаимоотношението между духовника в енорията и духовните чада, в повечето случаи той може да им дава конкретни съвети как да се молят, как да постигнат трезвост, как да постигнат чистота на сърцето и чистота на плътта и т.н. Той може да дава конкретни съвети и тези съвети трябва да се следват. Но самият духовник трябва да бъде много, много внимателен какво съветва, защото понякога духовникът не познава житейската обстановка на даден човек и може да му даде съвет, който да е неизпълним. Помня един човек, който дойде при мен и каза: "Какво да правя? Преподавам литература в университета; бях на изповед, и духовникът ми каза вече да не чета никаква светска литература. Какво да правя?!" Отговорих, че ще поговоря със свещеника, защото това беше едно безумно решение. И може да се приведат множество такива случаи, - досега съм натрупал цяла бездна от тях, - когато духовникът говори теоретично, говори не от собствен опит и не от духовната истина.

Взаимното отношение на духовника с духовното чадо се състои в това, духовникът дълбоко да се вглежда в тази душа, да се старае да разбере тази душа и никога да не говори нищо, което не е премислено докрай и може да се окаже съблазън.

Митр. Антоний Сурожки: "Внимавайте, братя свещеници!"

Епископ Иларион (Алфеев): "За взаимоотношенията между духовенството и миряните"