Мобилно меню

4.9655172413793 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (29 Votes)
- Някои духовници предявяват високи аскетически изисквания към изповядващите се, включително към децата, настоявайки в частност за спазване на строг пост няколко дни преди причастие. В един от московските манастири възпитателка на детски дом довела за причастие група деца-сираци. Настоятелят на манастира попитал спазвали ли са децата поста три дни преди това; когато се разбрало, че не са, той не допуснал до причастие нито едно от тях. При това казал: "Запомнете, деца: при Бога нищо не е просто така".
 
- Мисля, че не е постъпил добре. Мисля, че Бог би приел с любов тези деца, та нали са нарушили църковно правило, за което са си нямали понятие. Те не са били принудени да го спазят, защото възпитателката вероятно е искала да отидат при Бога с радост, а не с чувството, че при Бога може да се ходи само с напън, че не бива при Него да се отиде просто така.
Представете си следното: майка седи в стаята си на отворена врата. Облечена е в бяло, навън е пролет. Малкото й момче си играе в градината. Той си играе в пясъка, играе си на тревата, целият се е изцапал. И изведнъж се е сетил за мама, не с главата си, а сърцето му си е спомнило за мама, и у него се е родил порив да се хвърли към нея, да я прегърне, да я разцелува, - и той се затичва. И какво трябва да направи мама? Да го спре, да каже: "Какво правиш? Нима не виждаш, че съм в бяла рокля, че цялата ще ме изцапаш? Я иди първо да се измиеш!"? Ако тя е деликатна, умна майка, ще забрави за роклята си, за белотата си. Тя ще се отзове на тази ласкава любов на детето, ще го сложи на коленете си, ще го прегърне, ще му даде да я целуне - и ще се изцапа и роклята, и лицето й, пък след това ще го пусне отново да си играе. Така, мисля си, Бог се отнася към нас. Така че понякога, когато детето идва при нас за причастие, то трябва да дойде с порив, с радост: отивам при Христос, Който като мама ме обича, Който иска да ме прегърне, Който иска да ме приласкае, Който ми позволява, нищо че е Бог, да бъда Неговото момче или момиче... Ето как трябва да се отнасяме към дете, което идва за причастие.

А що се отнася до достойнството, то, простете ми, обаче милиони постят и спазват строг пост и преди причастие, и при други обстоятелства, а може ли да кажем честно, че от това стават по-добри, тоест по-близо до Бога? Не, не можем. Много често би трябвало да кажем: по-добре да не беше такъв фарисей, такъв верен изпълнител на всички устави - и да не забравяш за любовта и милостта, и за опрощаването, и за всички добродетели, за които говори Христос.
 
Сещам се за един разказ от живота на светителя Филарет Московски как в едно село имало свещеник пияница, а в друго село всички жители се пропили, и местният свещеник вече нямал сили. И Филарет си помислил: ами ако взема да събера пияния свещеник с пияната енория, щом тъй и тъй нищо не мога да направя за тях. Така и направил. Пиещият свещеник отишъл в пияното село, обърнал се към енориашите и казал: "Ето какво е положението. Владиката се е отчаял и от вас, и от мен - ние сме пияници. Но аз като свещеник съм длъжен да извършвам Божествената Литургия всяка неделя, на всеки празник, и на Литургия да се причастявам, въпреки че съм пияница. Ето какво ви предлагам: елате и всички заедно ще се причастяваме; заедно ще се причастяваме, плачейки над себе си, каейки се пред Бога, че сме недостойни да се приближаваме до Него, но че вярваме в Неговата милост". И какво се случи? От житието на митрополит Филарет научаваме, че дали от изумление, от благодарност или от действието на Светия Дух чрез тайнството и непосредствено върху техните души, които се отворили към Бога, цялото село започнало да се променя; след известно време пиянството спряло - и свещеникът изтрезнял, и жителите на селото изтрезнели. Ето един пример. Те не са постили, не са спазвали строгите правила, отишли са при Бог, защото Той е бил единственият, съумял да ги обича недостойни. Има една руска пословица: "Обичайте ни като сме черни, бели всеки ще ни обикне"... Ето така се случва. И съм убеден, че ако човек поради небрежност нарушава някакви правила, това трябва да му се посочва. Но ако той просто не знае за тях или не му стигат сили, вяра, убеденост, че това е необходимо или нужно, то трябва да му се даде опит в близостта към Бога, а не да се изисква от него спазване на правила.
 
Затова мисля, че в дадения случай този свещеник не е постъпил както трябва. Той е трябвало да допусне всички деца до причастие, може би след кратка беседа и кратка, но сериозна лична изповед на всяко дете, като трябва да се говори не за това, че детето е нарушило някакви правила, а за Христос, за Божията любов...
 
Деца от енорията на храм Нека просто разкажа какво правя аз, когато при мен дóйде дете за първи път да се изповядва. Обикновено носи листче, на което майката е написала цял списък с негови простъпки. То започва да чете, аз го спирам: "Кой е съставил този списък?" - "Мама". - "А ти съгласен ли си с този списък?" - "Да, щом мама казва, че това не е хубаво". - "Хайде да оставим настрана списъка и да си поговорим. Ти знаеш ли нещо за Христос?" - "Да, мама ми е разказвала и ми е чела на глас Евангелието", - "И как ти се струва: харесва ли ти Христос, би ли искал да се запознаеш с него и да се сприятелите?" Детето мисли известно време и обикновено казва: "Да, бих искал Той да стане мой приятел". - "А знаеш ли, какво е това дружба? Дружбата е да бъдеш верен на приятеля си във всичко, да правиш всичко възможно да не го огорчаваш, да положиш всички усилия, за да го зарадваш. Ако той е по-голям, по-умен или по-добър от тебе, да направиш всичко възможно да приличаш на него. Как мислиш, би ли искал да имаш такива дружески отношения с Христос?" - "Да, бих искал да бъда Негов приятел!" - "Тогава ето какво. Забрави за този списък и ми кажи: ако сега пред тебе стоеше Христос видим (невидимо Той стои тук) и те попиташе: "Кажи, има ли нещо, което те е срам да Ми кажеш и е срамно Аз да знам, дори без да си го казал? Какво би отвърнал? И детето казва: "Аз излъгах, направих това, направих онова. Би ме било срам Христос да знае за това - а Той знае. Какво да правя?" - "А ти сам Му кажи, не Той да знае без твое участие, просто му кажи всичко - че си крал бонбони, че си лъгал, че не си слушал, че те е мързяло, че си се смял над някои свои приятели, че си бил неверен на дружбата си. Например, когато други момчета са обиждали приятеля ти, присмивали са му се, понякога дори може би са го били, ти застъпвал ли си се за него? Заставал ли си до него с думите: ако искате да биете него, бийте и мен?" - "Не". - "Ето в какво трябва да се покаеш." И така може да научиш детето да се кае за реални негови грехове, но в името на дружбата с Бога, в името на дружбата с Христос, защото Христос е негов приятел, и печатът на дружбата - това е верността, желанието да донесеш радост на другия и никога да не бъдеш причина за огорчение или болка за него. Ето как трябва да се говори с детето.
 

А това, което се отнася до детето, се отнася и до възрастните, защото безброй възрастни идват на изповед както и децата - със списък от грехове, знаейки, че не бива да правят едно, друго, но не ги изповядват, понеже това нарушава дружбата им с Бога, загрозява ги, прави невъзможно човек да се нарече Христов приятел, а по друга причина. И в това отношение списъците не помагат. Те дават на човека знание за грехове, за които той е нямал понятие и които не му трябва да знае, защото те не принадлежат нито на възрастта, нито на пола, нито на развитието му. А трябва да го учим да се вгледа в самия себе си, да търси в Евангелието местата, от които гори сърцето, събужда се желание да следваш тези заръки, прояснява се умът, волята укрепва. И ако момчето или момичето, или възрастният наруши това, той нарушава своята вярност към Бога там, където тя вече зачатъчно е съществувала. Ето къде трябва да започне въпросът за изповедта. А списъци - не!
 
А що се отнася до въпросите на половия живот, те не бива да се засягат грубо. Трябва да се намери някакъв начин да се каже на детето (или на възрастния) за целомъдрието, за това как той се отнася към своето тяло, за това, как се отнася към телата на другите хора, гледа ли на тях с благоговение, целомъдрено или не. Но никога да не се описват никакви грехове, които той може би още не знае, и да не му се дават списъци с грехове, за които дори не е и чувал. Помня един човек (това беше преди много години), на когото свещеник беше дал списък с грехове, и този циничен, невярващ човек беше върнал списъка с думите: "С какъв интерес само прочетох този списък! Дори и наум не са ми идвали тези неща. Колко интересно беше, колко любопитно и как ще мисля над това и ще си играя с въображението". Това ли искате като давате на човек списък с грехове? Можете ли с увереност да кажете, че той ще го възприеме именно с чувство на покаяние? Не, не можете. Затова, внимавайте.
 
А що се отнася до допускането или недопускането до причастие на основание поста, тук трябва да се прави разлика. Има хора, на които им е нужно да се причастят най-вече, защото това ще бъде първият им жив контакт с Бога, и те не могат да се приготвят за него само като се въздържат от една или друга храна. За тях това е непонятно, не е съществено. Аз изповядвах в продължение на няколко години хора, които никога дотогава не бяха ходили в църква и никога не се бяха изповядвали, макар някога в детството си да са били кръстени тайно. На такива хора трябва да им се помогне да погледнат вътре в себе си, да погледнат Бога и да създадат нови отношения, и да се причастят, не защото са излели цялата си душа и са изповядали всичките си грехове без остатък, а защото идват при Този, Който може да им даде Живот. Причастяването към Светите Тайни е Живот, който се дава на тях, на нас. Това не означава, че можем с лекота да даваме тайнство, но означава, че понякога на човек му е необходимо да се причасти, за да познае Бога.
 
Ще разкажа един случай. Преди близо петдесет години при мен дойде млада жена с въпроса: "Аз съм от семейство на вярващи. Всяка година ме карат на Великден да се причастявам. Аз не вярвам нито в Бога, нито в причастието, нито в Църквата, нито в Христос, в нищо не вярвам, и не мога да продължавам да вземам причастие при тези обстоятелства. Какво да правя?" Аз казах: "Въпросът е решен: ако ти дойдеш да се причастиш, ще ти откажа причастие при тези обстоятелства, но искам да поговоря с теб за това". И в продължение на целия пост, всеки петък тя идваше при мен и аз споделях с нея онова неголямо познание, което притежавам, и онзи малък опит, събран през годините. И когато стигнахме до Разпети Петък, се оказа, че нищо не съм успял да й предам и тя просто си е загубила времето в разговорите с мен. Рекох й: "Знаеш ли, нищо не можах да ти дам, твоето семейство нищо не е успяло да ти разкрие. Нека идем и се помолим на Бога Той Самият да направи това". Отидохме в храма, застанахме на колене пред Плащаницата, и аз се обърнах към Бога с въпроса: Господи, какво да кажа на това момиче, за да й открия пътя към Тебе?.. И изведнъж ме осени една мисъл (тогава, през цялата тази среща, аз постъпвах - как да кажа? - "на вяра", тоест с увереност, че Бог иска да спаси този човек, колкото и да ми се струваше непонятно, по какъвто и неведом път Той да върви). Дойде ми мисълта да я попитам: "Необходимо ли е за тебе да намериш Бога или не?" Тя отвърна: "Ако няма Бог, няма смисъл да се живее, и аз не искам да живея. Какво да правя?" Аз отговорих: "Не знам!" - и зададох на Бога втори въпрос: какво да прави тя и какво да правя аз? Какво трябва да й кажа?.. След известно време отговорът дойде при мен, аз й казах: "Ако ти изпълниш това, което ще ти кажа, ти обещавам от името на Бога, че ще намериш вярата". Тя каза: "Да! Какво трябва да направя?" И аз отново отговорих: "Не знам, хайде да се молим още". И продължих да се моля; и дойде мисълта, която ме изплаши, но която сметнах за свой дълг да повторя, защото, след като попитах Бог, сметнах за невъзможно някак си да Му "забраня" да използва мене за отговора. Аз й казах: "Ето ти отговор. Утре, на Велика Събота, ще служа Литургия. Ти ще дойдеш за причастие, но преди да се причастиш ще се спреш и на глас ще ми кажеш: Господи, моите родители нищо не са ми дали; Твоята Църква ме излъга и нищо не ми даде. Твоите свещеници нищо не успяха да ми предадат, и сега просто стоя пред Теб с въпрос. Ако Ти Сам нищо не ми отговориш на този въпрос, си отивам и никога няма да се върна при Тебе". Тя възрази на това: "Ако има Бог, това е кощунство, аз не мога да го кажа". Отговорих й: "Не, ти ще кажеш това, защото аз ще отговарям за твоите думи". И тя дойде и каза тези страшни думи и се причасти към Светите Тайни. В същия ден заминах за Франция и получих от нея бележка: "Още не знам дали има Бог, но с увереност мога да кажа: онова, което получих с причастието, не беше хляб и не беше вино, а нещо съвсем друго". И оттук започна нейният духовен път.
 
Казвам това, за да подчертая, че не спазването на правилата ни открива пътя към Бога. Когато този път вече е открит, тогава правилата могат да послужат за подпора, - не условие да се приближим към Бог, а подпора, която ни помага да вървим към Него, към приобщаването, към общия живот. Но когато този път още не се е открил, никакви правила не могат да помогнат.

Митр. Антоний Сурожки: "Внимавайте, братя свещеници!"

Епископ Иларион (Алфеев): "За взаимоотношенията между духовенството и миряните"


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6k9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.