И
когато все пак съумееш да останеш сам „в скришната стаичка”, взрян в
благите очи на иконата, разбираш, че за да продължиш напред, трябва да
се отърсиш от уж „неизбежните” компромиси. Да не ги повтаряш, поне да
опиташ... Признавайки, че отново си позволил да бъдеш измамен... от
„този свят”. Поддал си се на видимото, което отлита като сън...
Всеки
ден се балансира между няколко трудни избора, които плашат със своята
неотложност. „Да избереш най-малкото зло”, както често казват и което
всъщност означава „оцеляване” с цената на компромиси. Кое е допустимо и
кое - не? Кога прекрачваме границата и вече не сме Христови, а
„тукашни”, модерно-актуални, но „непознати” вече за нашия Спасител?
Кога и къде - можем ли да прокараме разделителна линия? - Въпросът
изглежда сложен, но това е въпрос, който вълнува човека от времето на
земния живот на Христос до сега, ще вълнува и занапред.
Но
междуличностните взаимоотношения са онази територия, която и допуска, и
изисква компромиси. По друг начин едва ли би могло да се общува или
съжителства при днешните условия. Още повече - Църквата винаги е учила,
че е необходимо да се ненавижда грехът, но да се обича грешникът.
Другият човек е безсмъртен като мен, като теб, със своя, различна
красота, която може би не проумявам, но трябва да се опитам да не
ранявам и променям по своя преценка.
„Но
имам нещо против тебе, задето остави първата си любов. Помни прочее,
откъде си паднал, и се покай, и върши предишните си дела; ако ли не,
скоро ще дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако не се
покаеш.” (Откровение 2:4-5).
Да,
времето е противоречиво и трудно, понякога, не толкова рядко, превръща
вярата в откъслеци, парчета християнство, което се прокрадва едва сред
вълните на житей-ската буря. А живот в един несъвършен свят тъкмо сега,
когато Божията воля те е изпратила на грешната земя, освен въпроси,
дава и отговори - човешкото същество не е безответно и захвърлено всред
болки, нещастия и самота! Човешкото странничество е земният дял, но
никога човекът не е оставен без Бога, без Божията милост!
В
обикновения живот се правят компромиси и в името на изгода. Но в
духовния живот не може да има стремеж към личен интерес и полза. В
териториите на духа съзнателният компромис е съзнателен подвиг, Божие
дело и предполага духовна бдителност и опитност. Защото трябва да се
намери най-праведния изход измежду множество неправди. Едва ли има
време, сравнимо с нашето днешно време, във връзка с лошите, а и с
добрите възможности, които ни предлага. Особено ако „доброто” също се
окаже зло. За духовния поглед на християнина и видимото, и невидимото
зло са опасни. Да си буден, тук означава да запазиш духовното си здраве
- преминавайки през злото, да не се заразиш... Просто ли е това, ако
заразите са толкова много, така различни?! По-близо до истината си, ако
се смяташ за болен, не за здрав, но с живия копнеж за Христовото
съвършенство. Да си позволя да изгубя „най-прекрасния бисер” на
едничката си вяра само защото жалкото ежедневие изтощава и отвлича
напълно душата в безсмислени войни? - Не, не!
През
вратата на кръщението си влязъл в Църквата, започвайки нов живот,
напълно нов, същностен, дълбок, който изцяло преобразява, изгражда
отначало. Благодатта, която Бог дава в кръщението, в св. Евхаристия, не
остава задълго, заради греха, увличащ отвън и живеещ вътре в сърцето.
Грехът идва и е предателство, за него има оправдания, оправданията
изглеждат приемливи, предателствата са сякаш много разумни...
Благодатта се отдръпва, постепенно се настанява унилата делничност,
„неотложни задачи”, времето все повече се изплъзва и остава
едно-единствено мъчително чувство на глад - все по-силен, духовен глад.
Питаш се „докога” и продължаваш машинално да се луташ. По познатия,
толкова еднакъв път. Това не е нечия история, а моята, твоята, общата
история на много”неделни”, „празнични” християни. Верни или вече
изневерили на онази „първа любов”?! Изневерили на кръщенската благодат,
явили се на брачния пир без нейната нетленна, духоносна одежда. Когато
вече мисълта за молитва става все по-трудно доловима, духовната
бдителност е отслабнала почти до минимум. Сигурен знак, че посоката е
изгубена. Как е започнало това, кога се е стигнало дотук? Започва от
„необходим” компромис, продължава през други малки и големи
отстъпления, завършва... как? Затова не могат да се намерят оправдания,
ако е опетнена душата и битието, а съвестта ме изобличава. „Бъдете
будни и се молете, за да не паднете в изкушение: духът е буден, а
плътта немощна” (Марк. 14:38).
Говорейки
за измяна, ще спомена подмяната. Истинските ценности се заменят с
полуценности, лъжите не са явни, а напомнят истини, имитират ги добре.
И щеше да бъде по-просто, ако всичко не започваше от полето на
собствената личност, с възприемането на „лесните” разрешения и
„малките” предателства. По отношение на душата и вярата нищо не е
маловажно. За християните видимите и невидимите събития са еднакво
съществени. Не става дума за прекалено „взиране” и „задълбаване”, това
е реалността, независимо дали искам, или не искам да се „затормозявам”
с нея.
Темата,
по която се опитвам да разсъждавам, е и огромна, и лична. Разбира се,
тя също може да попадне в обсега на моралистите и да бъде
интерпретирана превратно, така че да загуби реалната си стойност. Но
моята надежда е, че все пак този разговор няма да изглежда като
осъдително размахан пръст, студен коментар и повод за още едно
отчуждение в и без това хладното съществуване.
Днешните
дилеми, днешният избор, който трябва да направиш, който трябва да
направя, могат да наранят дълбоко съвестта ми. Когато събера много
рани, в общата им болка чувствителността към истината се притъпява и
гласът на съвестта ми е все по-слабо доловим... Постепенно преставам да
го различавам, вслушан единствено в шума на „лукавите дни”. И
съществуването започва да губи смисъл - това се вижда във всичко, което
ме безпокои. Безсмислието взема връх и силите ми намаляват все повече,
докато се вцепеня единствено в безумната летаргия на пасивен зрител или
участник в миманса на собствения си абсурден спектакъл. Нищо друго и
нищо по-добро от това... Да, не мисля, че това е черногледство, просто
защото винаги, когато не съм готов, не си готов да извикаш като Блудния
син: „Не съм достоен да се нарека Твой син, Спасителю мой!”, означава,
че си „оставил първата си любов”. Какъв е логичният и справедлив край
на подобен низ от падения, може да се досетиш сам... Но трябва да се
завърна, да се завърнеш... При първата любов, кръщенската благодат,
нетленната одежда на богоподобието, при светата Евхаристия. Сега. И
днес. За утре - знае само Бог.
Ще се завърна. Днес.
