Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

syneidisiMВсички ние - свещеници, катехизатори, миряни - сме призвани да проповядваме Христос, Христовото  слово. Бог обаче така е устроил нещата, че в Църквата проповядваме не с това, което говорим, а това, което сме. Най-голямата ни проповед не са думите, които ще кажем, а това, което живеем. Беседата може да създаде подбуди, но не може да ни даде живот. Животът се предава само чрез живот. Живеейки, научаваме живота. Трябва да научим изкуството на духовния живот. Затова  в  духовния живот имаме старец, т.е. учител, което предполага, че той има опит в духовния живот, който ще ни предаде, ще ни научи на изкуството, което сам е усвоил. Именно по тази причина всеки в Църквата проповядва Христос.

Проповядваме Христос с начина си на живот. Следователно всички Го проповядваме. Не само свещеникът, не само катехизаторът, а всеки човек. Особено когато хората знаят, че ходим на църква, изповядваме се, тогава те са по-строги към нас, очакват нещо повече, защото си казват: "той е църковен човек, ходи на църква". Гледат живота ни под лупа, наблюдават какво правим, как се държим, дали прощаваме, дали сме сурови, дали се разкайваме, какво е нашето сърце, нашите дела. Припомнете си случката от Патерика, от опита на Църквата, където старецът казва на послушника:

- Сутринта ще станем и ще отидем да проповядваме в Александрия.

И „зилотът” се зарадвал, начинаещият в духовния живот, послушникът, който вярвал, че проповедта означава да говорим много и вдъхновени думи, да развием една идеология, където само се говори за Христос, и след като я развием, с удовлетворение да си кажем: "Ето, казах го! Проповядвах Христос" . Неопитният послушник се зарадвал твърде много и отвърнал на стареца:

- Трябва да отидем, какво добро правим в пустинята, трябва да отидем в света, да спасим хората!

Запомнете този пример, защото това е един от нашите проблеми – има го и при клириците, и при катехизаторите - че искаме да спасим другите. Внимавайте, защото това е най-опасната заблуда, да отиваш при другия, за да го спасиш. Никой няма да се спаси, особено когато усеща, че ти отиваш при него именно с тази цел - да го спасиш, дори само напук. Защото това твое „спасение” го задушава, изморява го. За да може другият да намери покой, трябва да му направиш място, а с желанието си да го "спасиш" ти често пъти го задушаваш.

Но да се върнем към историята от патерика. Двамата отишли в града, обикаляли дълго и послушникът казал:

- Геронда, кога ще проповядваме?

Старецът казал:

- След малко.

Продължили да  обикалят, минали отвсякъде, по всички улички, и старецът казал:

- Изморихме се, свечерява се, трябва да тръгваме!

По пътя послушникът му казал:

- Ама цял ден обикаляхме, уморихме се и нито веднъж не проповядвахме!

Старецът отговорил:

- Това беше нашата проповед - че ходихме по пътищата, поздравихме хората, разговаряхме, срещнахме се с тях. Нашето присъствие беше проповед. Проповядвахме Христос.

Така се проповядва Христос. Като преливане на истинен живот. Затова е много важно да знаем, че децата, които сме призвани да катехизираме, както и възрастните, които пастирски обгрижваме, ще почувстват не само това, което ще им кажем, а най-вече това, което ние живеем и сме.

Какво казва св. Порфирий? Може да говориш хиляди неща, другият да те слуша и нищо да не почувства, ако в това, което говориш, няма болка, ако не участваш в това, което казваш. Другият до теб те усеща, усеща твоята енергия, чувства това, което си. Ние погрешно считаме, че хората комуникират само  на интелектуално равнище - душите общуват и на едно много по-дълбоко вътрешно равнище. Някой човек ти харесва и не знаеш защо ти харесва. Защото това става на най-дълбокото равнище, на което душите общуват помежду си. От друга страна, някой  може да попита: Добре, ако аз сега нямам опит, какво ще стане? Не трябва да бъда катехизатор? Или ако не съм стигнал толкова високо, че да имам опитно преживяване на вярата, което ще ми позволява дори с моето присъствие да проповядвам Христос, да не проповядвам  ли? Да не говоря за Христос? Да се оттегля, да отхвърля призванието? Да спра?

Не. Отците на Църквата казват, че е много важно да говорим за добродетелите, дори да ги нямаме. Защото, първо, по този начин, казва св. Йоан Златоуст, човекът - проповедникът, клирикът, катехизаторът, се смирява, защото говори за нещо, което още не е стигнал. Но не го говори помпозно и високомерно, не размахва пръст  на другите, а със съкрушение и мъка, с любовен копнеж, който още не е открит и утолен. Казва неща, които много би искал да живее, но още не е вкусил, сърцето му обаче копнее за тях. Така детето, другият, човекът, с който влизаме в съприкосновение, усеща, че у теб има копнеж за Христос. Този копнеж за Христос също е проповед.

Втората причина, която св. отци споменават, по думите на св. Йоан Лествичник, е следната: Видях много  злопаметни хора, които, говорейки за прошката, лека полека се промениха вътрешно - защото говорили за една добродетел, която нямали, и сами започнали се променят.

Третата причини е нещо много важно, за което ни говори св. Йоан Златоуст, а именно, че ако говориш и твоето слово повлиява душите на хората, се прощават и твоите грехове. И допълва, че е виждал души, които нямат достатъчно дела, които празноти обаче се възпълват поради ползата, която другите хората са имали от тяхното слово.

Тези три предпоставки трябва обаче да имат корен, основа, върху която да стъпят. Коя е тя? Смирението, но не привидното смирение на думи, а реално смирение, което не е една проста морална заповед, външна форма, а онтологично разбиране, че аз като човек не съм съвършен, а недостатъчен в това, което правя и съм, аз нямам съвършенство, безсилие. Трудно е да приемем това, но ако го приемем, ще се освободим. Същността на свободата е да разбера, че в крайна сметка съм нищо, но Бог ме обича изключително много. И както казва архим. Варнава Янку, единствената моя добродетел е Божията любов.

Другото важно нещо, което трябва да разберем, и което е удивително: поучава не само нашата добродетел, но и нашето съкрушение. Тоест може да не съм постигнал добродетели, но имам съкрушение, скърбя, че нямам Христос или не съм придобил благодатта, състоянието на добродетелите и това съкрушение поучава. За съжаление в Църквата сме свикнали да мислим, че поучава само съвършеното, безупречното, силното и страдаме от болен  перфекционизъм. Тази невроза, че трябва да сме перфектни, безупречни във всичко. Докато в  Църквата поучава не само съвършенството, но и съкрушението, че не съм стигнал до това съвършенство, до това висше състояние. Ние, проповядващите, изцяло сме забравили за това...

Нека поговорим за неуспеха. Защо се страхуваме толкова много от неуспеха дори  в Църквата? Защо? Защото не знаем, че неуспехът е един път и смятаме, че единственият път е пътят на съвършенството, на съвършените неща, на нашите постижения. Има обаче и един път, който е пътят на неуспеха, на съкрушението, на загубилия, който всъщност печели всичко.  Това е евангелската духовност -  който губи, ще спечели.  Ние обаче, когато съгрешим и паднем в духовния живот, се разстройваме, но не защото сме се откъснали от Христос, дори ако на думи казваме така. Малцина са стигнали до такава духовност, че плачат, защото са загубили Жениха и Обичния на сърцето си и не могат да живеят без Него. Сякаш имаш любовна връзка с любимото лице, както казва старецът Порфирий, и в даден момент се скарваш с  него и се разстройваш, плачеш, страдаш, боли те, липсва ти, търсиш го. Това би трябвало да става във връзката ни с Христос. Ние обаче се разстройваме, разочароваме се и се отчайваме в степента, в която вярваме в  своите добродетели и духовни постижения, а не защото ни липсва Христос. И не можем да понесем как ние, толкова духовните хора, паднахме в някаква страст, в грях!  Затова не понасяме неуспеха, не защото сме наранили нашата връзка с Христос, а защото сме наранили връзката със себе си, с образа на нашето аз, себе си не понасяме. Независимо че след това на думи казваме, че наскърбих Бога и т.н.

Защо правим така? Защото е много по-лесно да разберем падението на другия, привидно да кажем, че го разбираме, докато всъщност изпитваме съжаление към него: пфу, добре че не съм като него!  Но се  затрудняваме със себе си, защото не можем да приемем моето падение, да приемем факта, че не сме съвършени. Не мога да разваля въображаемата картина, която имам за себе си. В моя въображаем свят моето аз е превъзходно, най-доброто, съвършено, не мога да понеса падения, немощи, страсти, грешки, тъмни страни. И една от основните причини за душевната невроза, която се поражда по този начин, е  именно безсилието на човека да обгърне тази своя противоречивост, да обгърни и своята негативна страна. За да  преодолееш страстта, трябва първо да я разпознаеш, да знаеш коя е, да разбереш какво трябва да изцелиш, а не да го криеш постоянно. Затова се затрудняваме в степента, в която се очароваме от тази страшна, въображаема картина за нашето аз.

В древната Църква и в патериците било най-естественото нещо да казваш, че си грешен в онтологичен смисъл - зная моите граници, екзистенциалните си граници, зная, че съм човек, имам граници, във всичко, което правя, имам недостиг, не мога да направя  нищо цялостно, защото съм частичен, само Бог притежава пълнота. Ние каквото и да направим, винаги сме в плен на своите страсти. Обличам бедни дрехи и подхранвам егоизма си, че съм аскет. Слагам богати дрехи и се чувствам хубав и не знам още какво. Всичко e толкова заплетено, че само смирението може да го разплете. Кое смирение обаче? Не онова пиетистично и външно „смирение”, а смирението, което прониква много дълбоко и приема, че в мен наистина има светлина, но и много тъмнина, и тази тъмнина трябва да я обгърна и да я просветля в Христос. Но трябва да разбера, че тъмнината е дял от мен и да видя какво ще правя с нея.

Блажени Августин казва: По-добре един грях, отколкото една тщеславна добродетел. Защото тщеславната добродетел, която е фалшива, напълно въображаема, те държи в неподвижно състояние. Един човек ми каза веднъж:

-  Отче, честно казано, търся да намеря грехове в мен и не намирам!

Това показва, че той вътрешно е некрозирал, нищо не се движи в него. Изпаднал е в едно въображаемо „блажено” състояние и вярва, че понеже не е убил, вероятно не е прелюбодействал и т.н., значи всичко с него е наред.

Затова много пъти едно падение може да означава ново тръгване, един крах да е ново начало. Един грях може да смачка толкова много нашата фалшива картина за собственото ни аз, да разтресе толкова много нашия егоизъм, че това да стане причина нещата отново да тръгнат напред. Но ако не направим нищо, тогава постепенно какво става? Объркваме страстите с добродетелите. И какво правим? Съгрешаваме благочестиво. Това е много коварна духовна болест, тоест, влизаме в процес, когато вече чувстваме, че нямаме никакъв грях, че сме изключително добре, че живеем духовен живот, че грешниците са някъде далеч от нас, не са тук и т.н.

За всички нас, които катехизираме хората и общуваме с тях, този синдром на пиетизма е много опасен. Пиетист е този, който не може да приеме, че има зло - както извън него, така и в него. Най-вече в него не може да приеме. Наличието на страсти и немощи го ужасява. Затова и съществува една невроза, която е чисто църковна. Коя е тя? Психиатрите не я знаят, но свещениците я познават много добре - това е грехофобията, дяволофобията, есхатофобията.

Тя съществува, първо, защото разбираме греха по неправилен начин – възприемаме го като нараняване на нашия образ и идол, а не го разбираме христоцентрично: тоест, грехът ме отдалечава от Христос, наранява връзката ми с Бога, но аз  зная и вярвам в един Бог, Който обича отрепката, която съм. Зная, че вярвам в един Бог, Когото познавам не чрез утвърждаването на моите добродетели, а чрез моето съкрушение и смирение. Познавам един Бог, Който ме обича в моя неуспех, в моята рана, там, където съм паднал.

Това е великото - че Христос слиза в ада. Слизането на Христос в ада е исторически и онтологичен факт, но аз говоря за онази силна алегория, където Христос слиза в ада на човешката душа, за да я възкреси оттам. Той ни обича в падението, в безсилието. Хората казват много пъти: „Отче, съгреших и сега Бог не ме обича”. Заблуда е човек да вярва, че Бог е спрял да го обича, понеже е съгрешил. Той те обича повече в падението, в безсилието, в неуспеха. Защо? защото имаш още по-голяма нужда от Него в онзи момент. Божията благодат никога не си тръгва. Това са наши човешки разбирания и психологизми, защото ние проектираме човешката психология върху връзката с Бога. Когато огорчиш някого, той не ти говори до сутринта или ти обръща гръб. Повечето жени се оплакват, че мъжете им са магарета, защото след като са се карали, отиват и лягат да спят! Но тя не може така, особено ако е свикнала от дома си, че трябва да решаваме проблема сега и след това да лягаме! А той се е научил на обратното - решаваме проблема на другия ден или след 2-3 дена и така става пълна каша... В началото тя се прави на разсърдена в хола, не отива  да ляга, но колкото повече време минава,  толкова повече се нервира, че го няма,  а ако го чуе и да хърка, полудява. Събужда го и му казва: ти си едно безчувствено магаре! А той, клетият, казва:  Боже мой!..

Такава представа имаме за отношенията помежду ни и затова вярваме, че след като сме направили грях, Бог няма да ни говори, не ни иска, ядосан ни е. Според отците на Църквата Бог е неизменен, няма страсти, а не веднъж да е добър, веднъж лош, веднъж ядосан, веднъж кротък. Това са страсти. Ние използваме тези сравнения за Бога помежду си, за да можем да се разберем, създаваме образи, представи, които ни карат да имаме едно малко по-антропоморфично разбиране за Бога в първите си стъпки в духовния живот.

Но колкото повече човек узрява духовно, толкова повече узнава, че Бог винаги присъства, благодатта не си тръгва, но ние сме тези, които нямаме предпоставките да усетим Божието присъствие,  защото имам страсти и пороци. Аз нямам предпоставките да усетя благодатта и поради това живея в моите страсти и немощи. Затова е много важно да разберем и да предадем на хората, че в Църквата не напредва този, който е перфектен, супермен, със свръхестествени способности, който винаги успява и  винаги е силен.

Помните ли как ни учеха да пеем в неделното училище: „отиваме всички заедно, за да вземем победата...”  и чувствахме емоционално зареждане, че ще победим злото и т.н. В духовния живот не е така. Той обикновено започва, когато загубиш всичко. За какви победители говорим тогава? Обикновено трябва да стигнеш до дъното, да слезеш в ада много пъти, да се смириш достатъчно, за да разбиеш черупката на твоя егоизъм, да се пречупи егото ти, да започнеш да се откриваш към някой Друг, да не вярваш в твоите добродетели, а в Божията благодат, да не вярваш в твоите постижения, а в присъствието на Светия Дух. За това обаче се иска смирение и то съдържа страдание. Затова и хората, които напредват в Църквата, са духовно разпнатите,  страдащите, изтерзаните.

Следва продължение

Превод от гръцки език: Константин Константинов

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wy4cc 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
"Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно."
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.