Из духовните поучения на стареца Тадей Витовнички (1914-2003)
Когато като послушник дойдох в манастира Милково, ми дадоха броеница и ме научиха да се моля. И както ме научиха, така и правех. Отдадох се напълно на Иисусовата молитва. Мислех си, че са ми останали само пет години живот, да не ги прахосам безцелно, но да намеря своя път към Бога. И за кратко време, изглежда заради моята пълна преданост на волята Божия и искрен стремеж по Бога, ме осени Божествената благодат, която създаде в сърцето ми неописуема радост и мир. Слушам сърцето си и от вътре чувам: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния“.
Опитах се да си спомня някои неща и случки от миналото и не мога, всички мисли са в някакъв неописуем свят и цялото мое същество е обхваното от някаква неописуема радост и устрем към Бога. Това е състоянието на ангелите и светците, състояние на пълна благодат. Само тези, които са получили дара на благодатта могат да разберат състоянието на ангелите и светците в Светия Дух. Мислех си, че всички монаси, свещеници и епископи притежават благодат свише даром. А какво се получава... Вече толкова години живея сред монаси и свещеници, но досега съм срещал само един монах, върху който почиваше тази божествена благодат. Само един монах!
***
Нашият Бог Иисус Христос е Бог съвършен и човек съвършен. Като съвършен Бог той обхваща всичко със Своята любов. И като съвършен човек Той е благ към всяка душа, която пристъпя към Него. На нас все ни се струва, че тази любов на Бога е далеч от нас, че Бог е далеч от нас. Всъщност не Той, а ние се отделяме от Него. Той не може да се отдели от нас, защото Той е живот, Той целият е любов. И ако и у нас имаше такава любов към Него, ние щяхме да пистъпяме към Него като към нашия най-добър приятел. Но ние пристъпяме към Него различно, някак отвлечено, официално – и когато се молим, и когато се опитваме да направим нещо добро, го правим така, все едно изпълняваме някакво служебно задължение. А Той очаква от нас естествени, обикновени постъпки. Той ни е показал това, докато е живял сред нас – простодушно, смирено, кротко. Каквито ни е създал Господ, такива трябва да пристъпим към Него. Да пристъпим добродушно, като деца.
***
Има ли някой на земята, който да знае всичко? Не. Всеки се усъвършенства в делата си, стреми се към нещо и така ние всички ставаме едно цяло. Хората се покланят на философията, на различни учени, постоянно цитират техните думи. Никой не обръща внимание на това, че Бог обеща на нашите прародители да изпрати спасител на света, който да ни приведе в първоначалното ни състояние. Никой не знаеше, че този спасител, ще бъде Сам Бог. Защото само Този, Който ни е сътворил, може да ни приведе в първоначалното ни състояние, Той и никой друг. И Той дойде, но не беше приет.
***
Ето, ние сме се кръстили в Христа Господа. Ние сме християни по форма, а не така, както желае Господ. В нас няма нищо хубаво, добро. Само знаем, че мислите ни са зли и се гневим, унижаваме своя брат, а в това няма нищо полезно... Всички са чели, но не са разбрали... Кой от философите или учените в света може да каже за себе си: „Аз Съм Пътят, и Истината, и Животът“. Това не може никой да го каже. Или кой ще каже: „Аз Съм хлябът на живота“, „Който вярва в Мен, има живот вечен“? Но хората са немощни, малко разбират, малко осъзнават. На тях всичко им е близо, освен истината. Всичко им е близо, но най-вече лъжата.
***
Тежко е на Бог да ни се яви, когато човекът е като разбито огледало, в което духовните заповеди се отразяват изопачено и изкривено. Всеки получава толкова, колкото може да отрази това разбито огледало, с което се ражда на света. Христос дойде на земята, за да стане нашето огледало отново цяло и цялостно да отрази в себе си Бога. Разбира се, мнозина не могат да разберат Бог, не могат да Го приемат изцяло в себе си. Нашето тяло, каквото е то сега, е неспособно да приеме Светлината. Това е главната причина светиите цял живот да се борят с изкушенията и като са ги победили, са получили просветление, след което много бързо са отивали в другия свят. Голяма е тяхната радост, защото те съпреживяват и се съединяват в любовта с останалите близки на тях души, които славят Бога, но при всичко това запазват своята собствена личност...
***
В манастира Милково аз изведнъж почувствах, че обичам всички. Някаква чудесна, неизказана радост обхвана цялото мое същество. Аз чувствах себе си в някакъв неизразим свят. Обичам всички и повече не мога да се разсърдя, да се разгневя, жалея за всички, които страдат и всяка минута съм готов да плача за чуждото нещастие и страдание. И това продължи, докато не почина блаженият игумен Амвросий. Благодатното състояние, което ни са дава даром, продължава дотогава, докато вниманието на човека вътрешно е съединено с Господа. Човек се старае, работи, прави всичко заради Господ. И търси Господ навсякъде, във всяко творение, Той е навсякъде. Той е живот. Навсякъде подбудител на живота. Присъства навсякъде и дотогава, докато вниманието на човека е насочено към Господа и Царството небесно, Той гледа към него. Господ вижда, какво се намира във всеки един от нас. Гледа Той тайно, независимо от това почита ли го или не човек. Той е тук, в центъра на живота. Той е движение, самият живот. Той е Жизнеподателят. До този момент, докато вниманието на човека е насочено към Господ, в човешкото сърце се съхранява този вътрешен мир и божествена радост, която се дава даром първоначално. А след това, ако нашето внимание се отклони и се обърне към нещо земно, било то неодушевен предмет или живо същество, този вътрешен мир се губи. Раздвоението тук е невъзможно. Предметът, на който сме обърнали внимание, веднага влиза вътре и заема престола на Господа, влиза в нашето сърце. Това могат да бъдат и славата, и честта, и богатството, и красотата. А ако нещо друго се озове на трона на Господа в сърцето ни, тогава то ще заживее в нас. Комуто отдаваме своето внимание, той и ще живее в нас.
***
Как да се борим с гнева? Ще ви разкажа за двама светогорци, които четиринадесет години били принудени да се противопоставят на изкушенията на гнева. На един от тях се явил сам Христос и му казал, че гневът се побеждава с отричането от желанията и своята воля. Ние се гневим от това, че нашите желания не се изпълняват или защото поставяме себе си по-високо от този, на когото се гневим. А ако престанем да поставяме себе си за съдии на хората, няма и да се гневим. Човек постоянно се променя, той или се усъвършенства към доброто, или се подчинява на злото. Ние знаем, че няма нищо постоянно до Страшния съд, затова да се потрудим да не се гневим, като очакваме Господ да устрои всичко. И всичко ще стане много по-добре от това, което сме си представяли в гнева си.
Из книгата: „Отац Тадеj, Духовне поуке српском народу”, Книн, 1988
