Съществуват немалко книги и помагала, посветени на подготовката за божественото Причастие. Целта на тези книги е да дадат на човека знания, необходими за съзнателно, благоговейно и непосрамващо пристъпване към Чашата с Храната на безсмъртието. Тези книги не са еднопосочни. В тях има разночетения, свързани основно с различната строгост на подготовката и различните подходи към честотата на причастяване. Но все едно, такава литература има и тя е многобройна. Ето обаче какво ни липсва! Ние нямаме книги, водещи разговор с читателя за това как да се държим след Причастие, как да пазим получения дар, как да се ползваме за добро от реалността на богообщението! Очевидно е налице бяло петно. И никой не бърза да запълни тази празнота. Сериозността на задачата изисква, първо, формулиране на въпроса, и, второ – съборни усилия в търсенето на правилен отговор.
Опитът – и духовен, и житейски – показва, че е много по-лесно да получиш, отколкото да запазиш полученото. Ако става дума за велик дар, то умението да се ползваш от него е най-трудното, което очаква получателя. Благословението може да се превърне в проклятие, ако даровете се използват неправилно или се пренебрегват. Историята на Израил е пример за това. Множество чудеса, Божие водителство, отношения между народа и Бога, подобни на съпружеските! Какво повече?! Но като обратна страна на тези отношения, на главата на хората, постъпващи недостойно за своето избраничество, неумолимо се изсипват тежки наказания и удари. Що се отнася до причастяването, то реалността на присъствието на Христос в Евхаристията още в апостолски времена е задължавала да се говори за болестите и смъртта, очакващи недостойните причастници. И така, отдавна е време да поговорим не само за подготовката за Причастие, но и за правилния начин на живот след полученото Причастие.
Ето и първата мисъл, която изплува на повърхността: не е ли уместно в деня на причастяването, вместо вечерните молитви, покайни и съкрушени, преди сън да прочетем още веднъж благодарствените молитви след Причастие? В тях има молби към Христос не просто за прошка и помилване, но и „да влезе в членовете и в утробата, да укрепи телесния състав и костите, да изгори тръните на всички прегрешения“ и пр. Тези кратки молитви са много силни, наситени със смисъл, радостни, енергични. Многократното или поне повторното им прочитане в деня на причастяването усилва чувството на благодарност към Бога в християнската душа, ражда трезвение (памет за Господа), възгрява желание за по-често причастяване.
Светителят Йоан (Максимович), след като отслужвал литургия, често оставал в олтара задълго. Той четял Евангелието, „теглел“ броеницата, казвал други молитви и след това с усилие преминавал към ежедневните трудове, тъй като не искал да напуска олтара. Това също е урок. Очевидно е, че светският човек е обременен с грижи и че напрегнатият темп на живота е враг на съсредоточеността. След Причастие обаче трябва да се стремим да не се потопяваме веднага в обичайните си дела, а да се постараем да потърсим поне малко тишина, посвещавайки я на четене и размисъл.
Не мога със сигурност да твърдя кой точно от Оптинските старци (изглежда Варсануфий) съветвал в деня на причастяването да се чете Откровението на Йоан Богослов. Изглежда е имал предвид това, че облагодатеният ум на християнина в този момент е по-способен да възприеме Божиите тайни, отколкото в обикновените дни. Става дума не толкова за конкретен съвет, колкото за очертанията на общото правило: в деня на причастяването да се посвещава колкото се може повече време и сили на изучаването на словото Божие и други духовни трудове.
Ставайки дом Божи посредством причастяването, християнинът става страшен за невидимите врагове на доброто. От него, като от огън, „бяга всеки злодей и всяка страст“. Затова главната задача на врага е стремежът да разсее християнина, да го въвлече във вихъра на всевъзможни грижи, да го обгради с „незнание, забрава, малодушие и окаменяло безчувствие“. И според степента на нашата невнимателност врагът успява да направи това. Струва ли си да се удивляваме на развихрянето на греха и смущението, царуващи в главата ни, ако съзнателно не се учим да се ползваме от най-победоносното свое оръжие – истинското съединяване с Богочовека и Спасителя?
* * *
Без съмнение въпросът не е решен, а само е поставен. Той изисква вниманието на Църквата и самото поставяне на този въпрос може да бъде предшествано от призива: „Да внимаваме!“. И умението да прощаваме обидите, и способността да се съпротивляваме на действието на страстите, и мъжеството в несгодите, и предвкусването на вечните блага, и още много-много друго се дава в изобилие на причастниците. Ето какво казва Йоан Кронщадтски след причастяването: „Господ е в мен лично, Бог и Човек, ипостасно, същностно, неизменно, очистително, освещаващо, победоносно, обновяващо, обожващо, чудотворно, което и усещам в себе си“.
Богатството от дарове, което е чувствал Кронщадтският пастир, е същото богатство от дарове, което се дава на всички, но, за съжаление, без да се чувства и преживява толкова дълбоко от страна на причастниците.
В този смисъл и светците ще съдят света. Имайки точно толкова, колкото и ние, те са успели да превърнат живота си в ярко горящо кандило, докато ние само тлеем и пушим, и в страшния час на съда рискуваме да се окажем без масло.
Освен това, което вече имаме, може би нищо повече не ни е необходимо за чудотворната пълнота и за всекидневното християнско свидетелство. Нищо повече не ни е необходимо, но трябва да се научим да се ползваме от това, което имаме. И на първо място да се научим да постъпваме правилно по отношение на пречистите Тайни на Тялото и Кръвта Христови: за благоговейното им приемане и достойното им опазване в себе си.
Източник: Богоносци
