Мобилно меню

4.9587628865979 1 1 1 1 1 Rating 4.96 (97 Votes)
Продължение

Православието не означава отхвърляне на материята, нито пък ни кара да мислим, че ние сме различни хора с някакво странно поведение, с някакво странно разбиране за живота, бидейки (в този случай) фалшиви човеци, които не са православни. Направи ми впечатление автентичността на светците, които са били много православни, но и много смирени и не са се правели на светци. Това e Православието 
 да не се правиш на нещо, което не си. Православен е истинският човек. Помолили един светец: „Кажи ни нещо за духовния живот!” Той отговорил: „Братя, не знам какво да ви кажа за духовните неща. Ако искате да ви говоря за егоизма, мога, имам егоизъм, ако искате да ви говоря за страстите, мога, имам страсти. За духовни неща питайте светците, които са много извисени, аз съм грешен и страстен”.

Той е православен и е по-близо до Бога, защото е истинен. Какво казал Христос на първосвещеника: Лицемерецо, лъжецо, едно показваш, а друго казваш. Кажи истината за себе си, приеми кой си!

Веднъж попитах един игумен какво означава православният етос. Той ми каза: „Ще ти дам един пример с моя духовен отец Амфилохий Макрис от Патмос. Слушай два негови отговора. Една жена му казвала за своя духовен отец: „Нашият духовен отец е безстрастен! Свят човек! Нищо материално не го докосва!”. Когато чух това, се замислих. Как е възможно? Да живееш в този свят и да нямаш нито една страст, нито един помисъл, какъв си? И другият отговор: С моя духовен отец веднъж бяхме в Атина и докато чакахме в автомобила на светофара по пешеходната пътека мина една девойка, която беше облечена ексцентрично и този игумен, свят човек, старец Амфилохий каза: „Ах, какво патят хората тук! Гледай какво изкушение имате тук в града!”. Аз го попитах: „Отче, извинявайте, и вие ли имате изкушения? Съблазнихте ли се?”. „Разбира се, чедо мое! Какво съм, че да не се съблазня?”.

И този светогорец ми каза: „Това ще рече православният етос”.

Не се преструваш, че си нещо 
 нещо фалшиво, а показваш това, което наистина представляваш без да оправдаваш страстта си, без да я активираш, без да я удовлетворяваш, бориш се, не се правиш на такъв, какъвто не си и не излъчваш нещо фалшиво. Смятам това за много православно. Христос, за Когото бихме могли да кажем, че е истинското въплъщение на Православието, на истинската вяра, постоянно се обръщал към такива човеци, автентични човеци. А тези, които са мислели, че са „православни” през онази епоха, Той старателно отбягвал и наричал лицемери. На тези православни Той постоянно казвал: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Вярвате всичко точно, мислите, че външно вършите всичко както трябва, православно, но душата ви не е православна, дори и да мислите,  че е такава”.

Православието не е вяра, която се налага на другия или му предава индивидуална непогрешимост. Когато си православен, не вярваш на някакви неща, изречени от даден човек, дори той да е светец. Не абсолютизираш мнението на един, втори и трети, а разбираш, че има една голяма градина с много цветя и ти отиваш и помирисваш цветето, което те утешава, сядаш по едно дърво да отпочинеш, а другият под друго дърво, което също го отморява. Всички дървета са в една и съща градина. Това е сигурността, православни сме, но това не означава, че всички ще следваме едно мнение, една линия, един дух, един етос. Защо? Защото има разнообразие.

Направи ми впечатление, че нашата вяра е единствената, която се е разпространила в целия свят чрез пролята кръв, но с една голяма разлика. Нашата кръв е била пролята, а не кръвта на други. Ислямът днес е много разпространен, да, но как е бил разпространен? С кръвта на други. Папизмът се е разпространил и се разпространява, но как? С налагане, с кръстоносни походи и с насилие. Православната църква е единствената, която не е упражнявала насилие върху другите, а само върху себе си. Насилвам себе си, своята паднала природа, но към другите съм снизходителен, благ, смирен, толерантен и гъвкав. Колкото мога. Нищо няма да ти наложа насила. Кръвта на мъчениците, а не на иноверците, е утвърдила Православието. И тъй, в Православието няма индивидуална непогрешимост, а колективна непогрешимост на цялото Христовото тяло и ние не абсолютизираме мнението на нито един човек.

Ние, православните 
 а между другото и много добри хора  в останалия си живот обичаме да се караме. За неща, които не са същността на нашата вяра. Майка Гавриила пише в книгата си, че когато свещеникът казва „Сила”, по време на песнопението „Святий Боже”, онзи миг има голяма сила и за каквото и да се помолите, то ще се изпълни. Добре. Не е лошо, направи го. Но това е едно мнение и не означава, че всички трябва да го приемем и да го прилагаме. Друг пита дали на светата Литургия трябва да коленичим? Това е друг повод за спорове между православни: за да се караме и да отбелязваме кой коленичил и кой не. Ако не е коленичил, значи е от нашия кръг и го обичаме. Ако е коленичил, а-а-а, не ги разбира тия неща, не е от нашите. Попитах едно дете, защото у авва Доротей прочетох, че ако имаш някаква дилема, тогава попитай някое дете и Бог може да го озари. Аз го попитах: „Ти какво казваш? Трябва ли да коленичим или не? Кое е правилното?”. То ми каза: „Отче, когато става освещението, Христос идва между нас, разбирам, че в онзи миг имаме Христос между нас, докосва ме до сърцето и дали коленича или не, Христос идва”.

Чувствам ли го? Душата ми разтопява ли се от това, че Христос е пред нас? Това трогва ли ме? Сега, дали човек ще коленичи или не, е въпрос, който зависи от това, което всеки е приел, от духовния отец, който има, от средата в която живее.

Да, ще правиш това, което ти казва твоят духовен отец, но не трябва да чувстваш, че то е абсолютно точно. Ако почувстваш такава абсолютност в личното си мнение или в мнението на твоята компания така да се каже, пак се отдалечаваш от православния дух. Православен означава да бъда точен в духовния живот, както ми казва моята среда, енорията ми, но да не казвам, че всички други трябва да правят същото, защото това не е догмат. Нито отстъпвам, нито подменям догматите, но в начина, по който ще ги живея може да има изменение. На Света Гора има манастири, в които коленичат, има и други, в които не коленичат. Те не са ли православни? Кой се усъмнява в православността им? Това обаче е второстепенно нещо. Дали ядем елей в еди-кой си ден? Някои разучават дали на Връбница може да се яде риба. Какво става с тези въпроси? Не е лошо да спазиш нещо, но не си православен, ако правиш това със самоувереността, че аз сега съм най-добрият християнин на света. Не си. Православието означава човек да чувства смирение за избора, който прави, и да не налага своето на другите. Той не подражава на другите в строгостта, а усвоява духа на светците, тяхната борба и предпоставки.

За да кажем, че сме православни, много пъти използваме думи на светци 
 какво направил еди-кой си светец и ги отнасяме към нашия живот, за да заявим: „След като правя същото, значи и аз съм православен! След като го прави св. Йоан Златоуст, правя го и аз, значи и двамата сме страшни светци!”.

Има разлика обаче. Как го е правил св. Йоан Златоуст, който наистина е бил православен, и как го правиш ти, който дори не знаеш какво точно правиш? Имитираш външно св. Йоан Златоуст, например, знаеш, че е повишавал тон и се е карал, и ти имитирайки го си казваш: „Той се е карал, а е светец, значи и аз мога! Той говори остро, нарича Евдоксия усойница, и аз ще наричам другите както си искам!”.

Ама, драги, той е бил светец и е имал различни предпоставки от тебе. Ако искаш да подражаваш на него и на всеки един православен светец, както на тебе би ти харесало, подражавай и на неговата килия, смирение, молитва, сълзи, любов, плач и след това прави това, което казва: 
Удари плесница на врага си и десницата ти ще се освети!”. Направи го.

Не както тези, които заявяват, че св. Йоан Златоуст казал да ударим, защото ще осветим ръката си. Удари еретик и ще осветиш ръката, казал го е св. Йоан Златоуст. На кого го е казал? На мене, който целият съм в страсти? На мене, който просто търся едно прозорче, за да утоля страстите си и да направя това православно изражение на моя живот? Това е коварно нещо, което впримчва всички нас и накрая се отдалечаваме от етоса на светците. Аз вярвам, че ако бях еретик и св. Йоан Златоуст ме удареше, щях да се променя след това. Така смятам. Ако ръката на св. Йоан Златоуст ме удареше, от това не просто би ме заболяло, а и би осветило и душата ми.

И да ти кажа и още нещо, след като упорито твърдиш, че си православен 
 покажи ми промените, до които си довел с юмруците, които раздаваш! В твоето дете, семейство или някой друг човек. Кого си променил с този дух и поведение, които имаш? Никой. Говорим и не можем да променим нито децата си, нито съпругата си, нито мъжа си, нито съседа, нито никой. И твърдим, че говорим православни неща. Ама Православието е това, което преобразява целия свят. Как се казва, „Боже, наш Спасителю, надежда на всички земни краища и на онези, които са далеч по море”. Това е Православието. Къде е промяната, която създаваме у хората? Това ме притеснява изключително много, основно гледам себе си. Не ви критикувам, нито се карам на някого, а себе си коментирам, защото, ако започна да казвам: „Чуйте сега! Всичко това, което правите, са грешки! Аз разбирам от Православието! – тогава пак ще съм се отдалечил”.

Православието не означава да казвам, че зная правилното, а ти правиш неправилното. Православието означава всички да се смирим и да кажем: „Какво трябва да се промени? Какво трябва да се поправи в нашия живот?”.

Говорят за старец Паисий и за старците, вземаме фрази, изречени от тях, слагаме ги в нашата уста и покриваме собствените си мнения. Когато преди години ходих на Света Гора, един йеромонах 
– послушник на старец Паисий, който четеше опростителната молитва на стареца, защото той сам не беше свещеник и ако имаше някой помисъл, му го откриваше  ми каза: „Много от нещата, които казват за стареца Паисий, са за да могат някои да закрепят собствените си мнения в Църквата, старецът Паисий не ги казваше по този начин. Аз го познавах, той беше мой старец. Заедно живяхме, заедно се хранихме, заедно се молихме, това не беше неговият дух, както искат да го употребят”.

Искам да кажа, че понякога употребяваме имената на велики духовни човеци, които наистина са били православни, но с някаква друга цел: да кажем нашето си. Ще дам пример: Когато старецът Паисий отишъл в Коница, градът бил пълен с протестанти. Той е православен, но как е показал своята православност? Чрез своята светост, смирение, подход, доброта, строгост към самия себе си и смирение към хората отсреща. Той никого не ударил, никого не похулил, към никого не изпитвал злоба, а когато си тръгнал от Коница, за да отиде на Синай или Света Гора, не помня, не останало нито едно протестантско семейство в града. Той променил всички без обаче да налага, нито да вика, нито да проявява враждебност и злоба.

Днес говорим за свети хора, доказано православни, които в Църквата всички приемат. А ние какво правим от всичко това, за което говорим? Спомнете си думите на фарисеите: „Наш баща е Авраам”. Е, да, но вие какво правите? Ние също сме православни, защото говорим за старци, които са били православни. Ти какво правиш от това, което те са правили? Ти можеш ли да промениш някой протестант? Става ли да ти доведа някой йеховист да му поговориш и твоето поведение да го докосне? „Аз знам догматите като петте си пръста, ще го поставя на мястото му!”. Смяташ, че от това се нуждае, за да се промени? Мислиш, че някой е станал йеховист, защото не го е задоволило догматическото учение на нашата Църква? Затова ли е станал йеховист? Или просто някои са отишли при него, показали са му „любов”, доближили са го, казали са му: „Ние ще ти бъдем приятели, няма да се чувстваш сам, нас ни е грижа за тебе, ще ти се обаждаме по телефона, ще те обичаме!”. Той така е бил привлечен, така е почувствал сладост. Ти можеш ли да накараш някой йеховист да почувства сладост и да каже: „Бре, в този православен има нещо притегателно! Няма спор, че неговата вяра е истинна!”.

Майка Гавриила казва, че когато била в Индия, в началото не говорела за Православието, а миела болните от проказа. Накрая другите отишли и я попитали:

- Да те попитаме, кой е твоят Бог?
Само това я питали 
– „кой е твоят Бог?” – и тя отговаряла:
- Аз съм православна.
- В кого вярваш?
- В Иисус Христос!
- Този е Бог! – й казвали.
- Вие откъде знаете?
- Ама не е възможно ти да си такава и Бога, в Когото вярваш, да не е истинен!

В нашата епоха другият човек разбира истинския Бог по този начин. Нека ви кажа, в догматически аспект Православието не е заплашено. Например ереста на филиокве или на протестантите или на йеховистите или каквото друго искате, не може да устои. Не подлежат на съмнение православни книги, изворите, цитатите от светите отци. Но не това искат хората, за да се извърши промяната в тяхната душа. Това не е достатъчно, нито е достатъчно твоето добро поведение. Днес обаче ние издигаме като флаг това, в което вярваме, но нашият етос, дух и отношение не привличат и не променят другите. Аз се чудя, че вървя по пътя и никой не ме спира, никой не ме заговаря. Никой не иска да вземе нещо от мене. Не би ли трябвало, след като съм православен? Христос какво казва: „Оставям вас вместо Мен 
 Моите ученици, Моите наследници, и когато хората искат да видят Бога, вас ще гледат”.

Какво казвали за първите християни? Виж ги как се обичат! Какъв Бог е Този, в Който вярват! Той бил причина да се обичат, значи Този е истинският Бог! И по този начин 
 чрез любовта на хората  те познали Църквата.

Направи ми голямо впечатление отец Гавриил, който служи в храма „Св. Андрей” в Атина, който в едно интервю, безспорно православен човек, и с много добро външно свидетелство, каза нещо много важно: „В тази енория съм дълги години, в една много малка църква. Идвали си десетки хора, стотици, хиляди, но никой никога не поиска да му обясня троичния догмат. Всички обаче искаха от мене да им покажа троичния догмат на дело. Какво ще рече това? Любов, разбиране, приемане на различните мнения, както Света Троица има три обединени лица, но всяко има своите свойства, на дело това ще рече да те обичам и да те приемам такъв, какъвто си. Да не те правя такъв, какъвто аз те искам. Уважение, любов и Христос във всекидневния живот. Това искаха хората. Света Троица на дело”.

Догматите може да ги знаем като петте си пръста, може да се занимаваме с тях, но нещо липсва и не можем да променим хората, така че да познаят истинската Христова вяра. Когато един човек се запознал със стареца Порфирий, той казал: „Сега познах един нов Христос! Една нова Църква! Едно ново Православие!”.

Той не променил догматите, в които вярвал, те останали същите. Но когато познаеш хора, преобразени от Христос, смирени, уравновесени, с блага душа, с всички хубави неща, това те привлича и си казваш, че това е истинското! Не се отлепяш оттам. Нас ни гледат другите хора и не само не ни доближават, а се отвръщат от нас, като с нашето поведение ставаме причина те да се съблазнят.

В крайна сметка, Православието означава строгост не към другите, а само към себе си, означава голяма снизходителност, молитва за другите и упование в Христос, че Той може да ги промени.

Веднъж един баща отишъл при стареца Порфирий. Той живеел в разврат, не бил верен на жена си и хойкал насам-натам. Изповядал се, но не казал това на стареца. Православният старец Порфирий не му казал нищо, а го попитал:

- Приключи ли с изповедта?
- Приключих.

Той прочел молитвата. Човекът щял да тръгва и отворил вратата, а старецът Порфирий му казал:

- Да ти кажа нещо!
- Да, отче?

- И тези неща, които правиш, да не ги правиш в града, в хотелите, ще те види някой път детето ти, което те следва и сърцето му ще се скъса. След като правиш това, което правиш и не се въздържаш, поне ходи далеч, ходете далеч, да не провокираш.

Православно ли е това, което е казал, или не е православно? Не е православно 
 въз основа на каноните. То обаче е православно въз основа на Христос и на спасението на душата на този човек. Това е един риск и именно това означава Православието. Това обаче няма да го правя аз, нито ти. За да го направя  както казах и преди  трябва да имам предпоставките на стареца Порфирий. Тези хора обаче са ни показали мярата, че когато в крайна сметка обичаш Христос, гледаш по друг начин на нещата. Когато докоснеш истинския православен живот и възприятие, преставаш да бъдеш формалист и да правиш това, за което казах в началото, и от което се оплакват младите: „Какво да правя в Църквата, след като предварително зная какво ще ми кажеш, знам го! Ако ти кажа, че искам да отида на стадиона, ще ми кажеш – не, ако ти кажа, че ще направя това  не, и ако ти кажа, че пуша – не!”.

И смятат, че всичко е „Не!”. Децата смятат, че това е православният дух, на всичко да казваме „Не!”. А Църквата казва, че тя самата е „Да!” и „Амин!”. Христос казва „Да!” на всичко хубаво, но въпросът е по какъв начин предавам това на другия.

Направи ми впечатление, че когато св. Сергий Радонежки построил манастира, го нарекъл „Света Троица”. Попитали го защо, а той отговорил: „Защото искам животът на отците тук да бъде доколкото е възможно (няма пълно съответствие) по подражание на Светата Троица!”.

Какво означава Света Троица? Три лица в една същност, различни, но и обединени. Така трябва да бъдем и ние, всички да обичаме същия Бог, да казваме същите молитви, да бъдем съединени, но и всеки да запазва своите черти и характер. Това означава Света Троица в моя живот. Светците някак така виждали догматите.

Ако наистина Авраам беше ваш баща, нямаше да вършите делата, които сега вършите – казва Христос 
 щяхте да вършите делата на Авраам. Вие искате да Ме убиете, водите Ме към мъченическа смърт, изпитвате неприязън към Мен, Авраам не е вършил това. И ние казваме, че сме православни, но правим дела, които, ако живееха днес сред нас, истинските православни светци не биха правили.

Веднъж говорих с един йеховист и накрая ми се зави свят, наистина не можеш да се разбереш с тях, накрая му казах нещо просто: „Искам да те попитам нещо 
 ако в този разговор почувстваш нещо, готов ли си да се промениш? Или предварително си казваш, че няма да се промениш, ако ще дори светът да се преобърне?

Той се обърна и ме попита:
- А ти?
Казах му:
- Да!
- Е как, нали си свещеник?
- Ако щеш вярвай, готов съм.

Ако животът, Църквата и реалността ми покажат, че нещо не ми дава покой, няма да бъда това, което съм. С други думи, аз му казах, че не случайно съм православен, още повече сега, когато станах свещеник, няма да се обръщам и променям – Не! Така му отговорих. Както направих лудостта и от мирянин станах свещеник, ако ме убедиш на дело, в душата ми и в опита ми, че казаното от теб е истинно, ще оставя това, което правя. Аз обаче не мога да го оставя, защото това е същото, което св. Поликарп еп. Смирненски казал на палача, който го накарал да се отрече от Христа, а той отвърнал: „Толкова години Го обичам и Той не Ме разочарова!”.

Ако Той Ме беше разочаровал, щях да се отрека от Него. Защо сега да се отричам от Него? Православието е вяра, която не те разочарова, но и не те прави фанатик. Ние не вярваме, понеже така се случило някога, и къде ти сега да се променяш! Не драги, ако говориш за нещо истинно, направи го! Потърси го! Църквата няма от какво да се страхува. Колкото повече търсиш Православието, толкова повече се убеждаваш, толкова повече се покланяш на Бога и казваш: „В какви превъзходни неща вярваме!”.

Невероятни неща! Ако си православен, не се страхуваш от търсенето. Де да имахме светци днес във всички тези диалози с еретици, да имахме светци, които да отидат да говорят, да отидат свети хора. Светците са ходили, не за да преподават Православието, а живеели Христос и Него преподавали на другите и ги обезоръжавали. Днес отиват хора или за да предадат Църквата или пък не знаят как да кажат това, което искат да кажат, или пък други не отиват понеже нямат тази откритост на светците. Ако имахме светци, те биха се осмелили и биха говорили. Те обаче нямаше да рискуват да загубят нещо, защото биха имали Христос в сърцето си. Те не биха общували формално, а биха говорили за Светата Троица, както е говорил св. Василий Велики, който видял Светата Троица. Той не седнал в някаква канцелария с компютър да съставят мисловни схеми за Света Троица, а видял Светата Троица и казал: „Бог е троичен, видях Го, видях Неговата светлина”. Светците казали: „Видях Отца, видях Сина, видях Светия Дух ” и затова били убедителни. Ние не сме убедителни, защото не виждаме. Следователно има още доста път, който трябва да извървим, докато и ние станем православни.

Затова казваме, че красотата на Православието се вижда в гоненията, в критичните моменти, там, където отстъпват второстепенните неща, нашите безумства и лични проблеми, и се открива истинското. И за да завърша, мисля, че всички имаме нужда от покаяние и от това да разберем, че в името на Христос много пъти вършим нашите хрумвания, воля и мнения. И вместо да вярваме в Божието Откровение, вярваме в нашите идеи. Много е модерно да се казва, че Православието не е идеология, а откровение. Това правим, имаме идеи и мислим, че това, което вярваме, Бог също го вярва, а след това хората ни се подиграват, а ние се хвалим: „Аз съм гонен заради християнството и вярата!”.

Една протестантка живееше наблизо и мъжът й я биеше. Тя се радваше и мислеше, че е гонена заради Христос. Аз бях малък тогава и затова имах смелостта да й го кажа. Тя ми каза: „Видя ли какво тегля заради Христос?”. Аз й отвърнах: „Това го теглиш не заради вярата си, а заради глупостта си!”. Казах й това и продължих: „Извинявай, но това, което правиш ти вреди. Спри!”.

Тя ядеше бой и се радваше. Същото правим и ние 
 обвиняват ни, а ние казваме: „Видя ли ме? И мен като светците ме гонят, православен сред гонения!”.

И някой друг пита: „Гонен си заради Христос или заради безумията, които вярваш и заради погрешните идеи за Бога, които имаш в себе си?”.

Кой знае? Православието е рисковано, подобно на ходенето по въже. И в същото време казваме, че сме толкова сигурни за това, което казваме, повтарям, говоря не за догматите, а за православния етос. А на децата си говорим с авторитет: „Ще стане това, което аз казвам! Сега, така прави, Бог го иска! Приключено е!”.

Знаем ли Бог какво иска? Всичко знаем! И отива човекът при стареца Порфирий и Бог му казва напълно различни неща от това, което баща му е казал. Баща му казва постоянно: „Недей! Недей! Недей!”.

Един човек щял да ходи в САЩ, отишъл при стареца Паисий и го попитал:

- Отче, ще ходя в САЩ, но ще се занимавам с рок-музика? Пречи ли?
Старец Паисий му отвърнал буквално:
- Аз не разбирам от рок и ксе-рок. Върви където искаш, стига да обичаш Христос и никога да не Го оставяш!

Аз бих му казал да не ходи, баща му би му казал да се откъсне от тези неща, грехове са и наистина са грехове. Но този младеж тогава не би издържал да чуе това. Православието означава да знаеш как да кажеш на другия това, което искаш да му кажеш и в подходящия момент да го приеме без да го отхвърли. В противен случай какво да правим? Трябва да кажем правилното по правилен начин, за да може неговата душа да го приеме и да не се възпротиви.

Когато попитали Христос малцина ли са тези, които се спасяват 
 кои ще се спасят, колко, много, малко, ние, другите, православните? Христос казал: „Подвизавайте се да влезете през тесните врата!”.

И св. Йоан Златоуст казва: „Видя ли? Едно го попитали, друго им отговорил”. Те го попитали много ли или малко ще спасят? Ние или другите? Какво става със спасението? И Христос казва:

- Не питайте това, което не ви интересува! Вие се подвизавайте!

Православен ли си? Подвизавай се действително да станеш православен. Ние не сме православни, а ставаме такива. Какво нещо е само човек да каже „Аз съм православен християнин!”. Ти би трябвало да бъдеш сякаш другият вижда Христос на живо до него. Кой от нас може да се похвали, че е такъв православен? Ние дори между нас не можем да се обикнем. Няма любов в църковното пространство. Има ли любов? Ние сме към този, а вие сте към онзи. Ние имаме този старец, вие имате онзи старец. Тоест неща, които, ако ги види човек, не съществуват дори при светските хора.

Един протестант, който преди време беше миропомазан, но говорихме преди това ми каза: „Отче, когато бях там (при протестантите), се молехме и четяхме Евангелието часове наред”...

И оставете тия които казват, че дяволът ги кара, добре, дяволът ги кара, но и това не е малко нещо да се молиш с часове и да четеш Евангелие. Не всичко е от дявола. И след като ги кара дяволът, ние които сме православни, да правим противоположното ли? Да не четем изобщо, да не се молим, защото дяволът не ни кара, православни сме и дай да мързелуваме. Не става така. И той ме пита: „Отче, когато стана православен, ще ми намериш ли такава компания?”.

Той го искаше, и съпругата му, която ми казваше: „Аз, отче, когато се обаждам по телефона на моите приятелки-протестантки, през цялото време обсъждаме Библията, текстове от св. Йоан Златоуст и разменяме мнения! Нито клюки, нито за нещо друго говорим!”.

И да ви кажа честно, засрамих се. Не знаех какво да й отговоря. Защото тези, които и доколкото познавам, както и аз самият, не сме такива. Аз не мога да говоря за Христос цял ден по телефона. Те говореха. Макар и в заблудата, и в ереста, те говореха за Христос и това мене, православния, ме накара да се засрамя. И сега се срамувам, че ви говоря тези неща и ви моля да ми простите, защото не се правя на умен, а имам предвид мои грешки и страсти. С други думи, себе си критикувам, и ако някои са съгласни с мене, добре, ако други не са, ги моля за извинение!

Край
Превод Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xup 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.