Мобилно меню

4.9405940594059 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (101 Votes)
Когато загубя нещо, чета параклиса към св. Фанурий. С други думи, когато искам да намеря разни неща, например да намеря къде да паркирам, този светец прави чудеса. Някой би казал, че да намираш неща по този начин е твърде практично, но ако обърнеш внимание на думите в параклиса, в тях няма нищо на тази тема. В тях не се говори за това светецът да ти намери загубени неща, а има много духовни прошения към него и това те кара да се молиш на Бога, сякаш забравяш проблема си. В един от тропарите се казва: „Свети Фанурие, помогни на мене, който блуждая в ереста на всяко престъпление”. Песнописецът се съгласява, че в крайна сметка може да си православен, но въпреки това да блуждаеш в престъплението на ересите, на всяка ерес, или по-скоро на всеки личен избор в Църквата, на всяко отклонение от духа на Църквата, което е една малка ерес. Православен си, имаш правилна вяра, знаеш точно догматите, но животът ти може и да не е напълно православен съобразно духа на Църквата и Божия Дух, а ти да си мислиш, че живееш православно. Направи ми голямо впечатление, че всяко престъпление е ерес, въпреки че съм православен.

 

Като начало да кажем, че когато говорим за Православието, не говорим за някаква религия. Православието не е религия. Не ние сме измислили това, в което вярваме. Човекът никога не е могъл да измисли и да каже сам „Обичайте враговете си”. Това казва старецът Софроний от Есекс: само тази Христова заповед показва, че нашата вяра, нашата Църква и нейното учение е изключено да имат човешки произход, защото човек никога не би могъл да ти кажа „Обичай врага си!”, след като дори себе си не можеш да възлюбиш. И Христос не просто ти казва това, а и ти дава сила да го направиш.

Евангелието ни казва невероятни, умонепостижими неща и всички светци и велики богослови приемат, че дори в епохата, в която живеем, то не е преживяно в пълнота, защото Евангелието и съответно Православието извисяват човека до най-високите точки, където той може да стигне нетварното, да се докосне и съедини с него. Докато този свят светува, това събитие никога не може да се преживее напълно и съвършено. Ние вървим от съвършенство към съвършенство, но Евангелието още не е преживяно напълно, защото измеренията, които открива пред нас, са необятни, както и хоризонтите, до които Бог ни призовава да стигнем. Ние сме православни, християни, но можем да постигнем и още, и още, и още. Както се казва – съвършенство, което никога не свършва. Това означава Православието. Във всеки случай то не е религия, която е човешко движение, при което човекът може да вземе Бога и да си фантазира за Него, да вложи много фантазия, в религията себепроекцията работи много активно. Това, което мисля в себе си, го карам да съществува обективно, докато то може и да не съществува и това със сигурност е заблуда. В Църквата Бог идва, открива се и се явява. Той ни намери. Ние не сме познавали Бога. Той ни намери. Ние не знаем какво да вярваме. Ние не вярваме това, което вярваме, защото така ни харесва или така го искаме, след като и ние самите, които го преподаваме, се затрудняваме да го приложим. Ние обаче говорим за него, защото то е истина. Това показва, че нашата православна вяра превишава силите ни и затова тя е истината, открита от Бога.

Направи ми впечатление това, което Бердяев пише в една от книгите си, не помня подробностите 
 някой искал да стане православен и казал на друг православен:

- Искам да стана православен, но преди това искам да отида по всички части на света да видя как хората живеят Православието, да видя и другите църкви, да видя другите догми, другите религии и да направя своя избор!

Православният му отговорил:

- Ох, по-добре не ходи! Стани православен сега, докато имаш жар! Защото, ако отидеш и видиш как живеем ние, православните, ако видиш някое безредие и скандал, ще се скандализираш и няма да станеш православен. Стани сега, когато го искаш!

- Не, няма! Ще отида първо да видя!

Православният казал вътре себе си „Ох, сега ако отиде и види отблизо Църквата, какви сме ние, хората, ще се скандализира и ще си тръгне”.

Той отишъл на различни места, видял Църквата, видял проблемите. Отишъл във Ватикана. Там видял светското съвършенство, система, програма, организация… При нас видял неразбории, караници, и други такива неща. Минало известно време. Православният отново го видял и го попитал:

- Какво стана? Помисли ли по-добре дали да станеш православен?
- Ще стана православен!
- Осъществи ли пътуването, за което говореше?
- Да!
- Видя ли всичко?
- Видях го!
- Видя ли нещо, което те обезпокои?

- Всичко видях. Видях и скандали, и грехове, и неразбории, и блудства в Църквата.
- И в крайна сметка какъв ще станеш?
- Православен!
- Защо? Не се ли скандализира?
- Скандализирах се по човешки.
- Не се ли потресе?
- Потресох се по човешки, но държа да стана православен, защото разбрах, че след като тази вяра, след като това учение устоява и продължава да съществува, въпреки всички скандали, въпреки всички човешки падения, въпреки нещата, които ме разочароваха, тази система не е човешка! Разбрах, че Православието има божествен произход, иначе ние щяхме да го съборим!

Някой велик човек беше казал това: 
Не се страхувай, Православието не може падне. Знаеш ли защо? След като не са го съборили тези, които са православни, но непоследователни във вярата си, никой друг не може да го събори!

Ние самите провокираме хората към размисъл. След като много пъти ме виждаш и казваш:

- Този добър поп ли е? И как трябва да се подвизавам, за да стана като него?
- Ама, възлюбени, няма да следваш мене, ще следваш това, което ти казвам. Няма да гледаш ръцете ми, ще гледаш това, което държа в ръцете си 
 Христос. Моите ръце са мръсни, но това, което държа, е св. Чаша, Бог, Който се въплъщава, св. Причастие, в което Христос се съединява с тебе, и Него следвай. Затова ставаш православен и в това е величието на Православието!

Никой не може да воюва с Православието! Знаете ли защо? Защото за да го обориш, трябва да го познаеш. Днес светът си мисли, че воюва с Църквата. Ама Църквата, Православието, нашата вяра е Христос. Никой не може да воюва с Него, защото, за да воюваш с Него, първо трябва да Го познаеш и ако Го познаеш, не е възможно да не застинеш пред Него, да не свлечеш долу, да не се преклониш, да не кажеш „Господ мой и Бог мой!” и да възкликнеш: 
С Тебе ли воювах?! Изключено е!

Днес хората мислят, че воюват срещу Православието, Църквата, Христос. Знаете ли срещу какво воюват? Срещу човешката страна на нещата. Това, което наричаме човешка система, организация, финансите на Църквата, хората, моите грешки, но не това е Христос. Христос е абсолютно свят, безгрешен, Той е Този, Който спасява човека и без Него хората не могат да вървят към своето спасение.

Православието не означава да се принуждаваш да правиш нещо насила. Това, което вярваме, е нещо изключително свободно. Нещо изключително красиво, изключително аскетично, строго, но в същото време много свободно. В Православието не съществува натиск. Всеки върши своята любочестив подвиг колкото и както може. Не може всички да правим насила едни и същи неща. Ще вярваме в един и същ Бог, в догматите на Църквата. Днес не говоря за тях, те са неизменяеми. Те не се подлагат на обсъждане, те са нашата вяра, те говорят за това как Бог се е явил в света. Но как ги прилагам на дело – именно това обсъждаме и в него много пъти допускаме грешки.

Веднъж един човек отишъл при св. Антоний и му казал:

- Отче, нямам желание за духовен живот! Православен съм, но не се подвизавам.
Той му отвърнал:
- Направи нещо малко. Искаш ли да се помолиш малко?
- Изморявам се.
- Направи малко поклони! Три поклона преди да заспиш.
- Не мога, бре, отче, кръстът ми.
- Давай малко милостиня!
- Е, не мога, събирам пари за децата си.

Той му говорил, говорил, но човекът не искал нищо да направи и накрая свети Антоний казал на своя ученик:

- Свари му малко овесена каша, болен е!

Не можеш едното, не можеш другото, православен си. Никой не иска от тебе нещо, което не можеш, но определено иска това, което можеш. Православието означава, че полагам пред Бога моята искреност, намерение и борба, но не насила. Не задушава човека. Много се притеснявам, когато виждам хора, които идват в Църквата и чувстват, че сега трябва да започнат да правят неща, с които насилват прекомерно себе си. Ама в Църквата не правиш нещата насила. И ако го правиш, го правиш доброволно и това не те изморява. Както майката вкъщи се грижи и изморява, за да наготви, но ако обича гостите в къщата, го прави с голяма радост, не чувства натиск. Ако възлюбиш истински Православието 
 нищо, че си млад  ставаш дори свещеник и се радваш!

Един човек ме попита:

- Ама как можа да станеш поп, и да се лишиш от толкова неща?
Аз му отвърнах:
- Сега се наслаждавам на това, за което ти казваш, че съм се лишил!

Защото, ако възлюбиш Православието, правиш това, което другите наричат жертви, а виждаш, че това е едно нищо, тоест най-лесното нещо, което не те изморява. Другият само да си го представи, свят му се завива, защото не го познава. Затова от него Православието няма да иска нещо, което той не може да направи, а ще направи а-б-в-то, малкото.

Затова ние, които искаме да почувстваме истинското Православие в душата си, нека не оказваме натиск върху другите и да не ги принуждаваме към каквото и да е, защото не всеки може да стигне там, където си ти, който си стигнал далеч. Ще тръгнем оттам, откъдето всеки може. Църквата, Православието и съответно Христос 
 виждате използвам тези три думи, защото говорим за едно и също нещо, Православието е Църквата, Църквата е Христос. Не съществува уеднаквяване, влизаш в Православието и запазваш своя характер и самия себе си. Не се уеднаквяваш, не ставаш като другия, не подражаваш на другите, нямаш някакви образци, на които сляпо и робски да подражаваш, а съхраняваш своята идентичност, своите дарби, всичко това развиваш и душата ти процъфтява, бидейки такъв, какъвто си. Това е много трогателно.

Нека видим в историята на Църквата например студитите и саваитите. Студитите от Студийския манастир в Константинопол пеели песнопения в храма, слушали поучения 
 умилителните слова на св. Теодор Студит, атмосферата била така да се каже по-топла, по-лека, по–уютна за подвижника. Саваитите от манастира Св. Сава” в Йерусалим имали по-различен и по-строг ред. Те само четели в храма, за да не може слухът да се отвлича с мелодии и песнопения. И едните, и другите били православни и не се налагало уеднаквяване и приравняване.

В Православието има разнообразие. Затова, ако някой отиде на Света Гора, ще види 20 големи манастира, в тях всички обичат един и същ Бог, служат на същия Христос, вярват в същите догмати, но чувстваш, че този манастир има определена специфика, другият 
 друга, това обаче говори за единство в разнообразието. Това е Православието. В него няма уеднаквяване, при което всички трябва да станем едни и същи, да се обличаме еднакво, да говорим по един и същ начин, да вървим по един и същ начин и да казват: „Тези всички са едни и същи!”

Общият белег трябва да бъде нашата любов, единството на нашите сърца и нашата вяра, а във външната страна има разнообразие, защото всеки човек избира нещо, не избираме всички едно и също нещо. Ние абсолютизираме не външните форми, а истински Абсолютния – Господ.

Православието няма връзка с вината. Св. Никодим Светогорец казва нещо страшно: ти, който се православен, се безпокоиш много за грешките, които правиш, и прекаляваш в скърбите и унинието за греховете си и покаянието ти стига до постоянно фиксиране върху това какво си направил, защо си го направил, а това означава, че не си разбрал великата любов и упованието в Бога и криеш егоизъм. Този нрав не е православен. Този дух не е православен. И въпреки това, ако попиташ хората защо нямат връзка с Църквата, знаете ли какво казват повечето?

- В Православието, в Църквата постоянно ти казват „Не може! Всичко се забранява!”. Когато отидеш в църквата 
 „Недей!” на едното, „Недей!” на другото, всичко наричат грях, казват, че нищо не се позволява, Църквата не ти оставя нищо, на което да се порадваш!

Така мислят повечето хора и ми правят впечатление младите хора, чиито критерии много пъти не са верни, защото разбират и чувстват, че влизайки в Църквата, по-възрастните 
 родителите или ние, свещениците или някои други  ще започнат със забележките: Поправи си, съвземи се! Спри да  правиш това, спри да правиш онова!

И другият се задушава. Докато Църквата не е задушаване. Православието е диханието на нашата душа. В нея не се задушаваш, а дишаш.

Сещам се за една жена, която се омъжила и се изповядала на отец Епифаний Теодоропулос. Тя казва, че преди да се омъжи, имала икона на Христос в стаята, а когато се омъжила, я махнала оттам, защото сега „била омъжена”. Тя отишла при о. Епифаний и му казала: „Ние вече сме съпрузи и не се чувствам добре ако иконата на Христос стои там”. Той я попитал: „Защо правиш това?” Между другото съпрузите постели без олио, ходели на бдения. Жената се чувствала православна, но от друга страна в нея живеело разбирането, че да си православен означава да бъдеш безстрастен, както и че в Православието всяка радост и наслада, които Бог ти дава, дори и законните, са забранени. Затова след омъжването си тя изпитвала вина и угризения и не искала да вижда Христос в стаята им. Отец Епифаний, който бил строг по въпросите на вярата на догматите, на каноничното право, й казал:

- Това е духовна прелест! Умът ти се е прелъстил с това, което си направила. Върни иконата на Христос на мястото й, защото, ако това, което правиш, е грях, тогава спри да го правиш! Ако е благословение и дар от Бога, тогава разбери, че Христос има място между вас, защото Той ви благославя и това, което правиш не е нито блуд, нито разврат, нито грях. Ти си законно омъжена за съпруга си.

Въпреки че се чувстваме православни, за някои неща изпитваме голяма вина. Задушаваме се. Църквата обаче ти казва: „Ела, детето ми, успокой се. Христос ти прощава, Той те обича, дава ти други очи, с които да гледаш света, с благодарност и признателност към Бога”. Вместо да чувстваш угризения за това, което правиш, трябва да прославяш Бога. Това схващане, че някои неща са добри, а други лоши, някои неща са материални, а други духовни, колкото и духовно да изглежда, извинявам се, че ще го кажа, но то не е православно! Православието означава да усвояваш и приемаш всички прояви на живота, от най-материалните до най-духовните и във всичко това да влагаш Божията благодат. Не съществува нищо лошо от това, което Бог ти е дал. Нищо от това, което е дарувано от Бога в нашата природа, не е лошо. Дори любовта към страстите трябва да се промени, както казват светците, трябва да се превърне в любов към Бога. Това желание на душата за любов, за топлина, за обич, за единство само по себе си крие нещо добро, което Бог е вложил в тебе. За съжаление, в изповедта виждаме, че идват хора, които страдат от вината, която изпитват, като мислят, че Църквата ги кара да се чувстват по този начин; тоест, от момента, в който ставам православен, трябва постоянно да имам угризения, да се чувствам зле, да се чувствам ужасно за това, което правя, за това, което чувствам, затова, че ям.

Веднъж в училището, където преподавам, в междучасието си хапвах геврек. И тъй, ядях в ъгъла до някаква стена, за да не ме гледат учениците. (Ето, че и аз се притеснявах от това, че ям...!) Едно дете, което тичаше в коридора, ме погледна и ми каза:

- И-и-и!
- Какво има? – го попитах.
- Отче!!! И вие ядете?!

Казах:

- Защо да не ям?...

По същия начин, когато едно детенце ме видя в супермаркета, то каза на майка си:

- Какво прави тук свещеникът?

Майка му отвърна:

- Пазарува.
- Защо не е в църквата?

От една страна се радвам, защото детето ме беше отъждествило с Църквата, това е хубаво нещо. То ти казва, че мястото на свещеника е в храма. За него тези неща вървят заедно. От друга страна обаче някой си мисли, че свещеникът е нещо безплътно, както и че Православието въобще е нещо невидимо, недосегаемо, недостижимо и някои хора трябва да правят прекомерни подвизи, за да унищожат своята материална същност. Ама не става така!

Преди малко една жена ми донесе вода и аз й казах „Благодаря!”, защото говоря духовни неща, но ще ожаднея. Правиш някаква богословска конференция, говориш за всички светии на света и в паузата, докато говориш за духа, за вечността, за всякакви духовни неща, всички бързат да се наредят да пийнат кафе, да вземат сухарче, да хапнат, да говорят. Защо? Защото в Православието човекът е едно цяло и Бог не оставя нищо извън Неговото благословение и благодат. Това е много важно, защото много пъти се измъчваме за неща, за които би трябвало да се радваме, да благодарим на Бога, а ние имаме угризения за тях.

Това ми напомня за отеца, който отишъл в един манастир и се правел на много духовен, на православен, на супер-православен, а другите отци копаели доматите в градината. Той ги попитал:

- Ама, вие, отци, тук не се ли молите?
- Е, молим се.
- А сега какво правите, аз мислех, че се молите цял ден! Тези неща, с които се занимавате, са много материални! Градинарство през цялото време?
- Така е, отче, ние не сме стигнали толкова високо, още сме хора като всички останали.

Игуменът казал на един от братята:

- Настани го и аз ще ти кажа кога да го извикаш!

Минало време и дошъл час за храна. Другите отци отишли и се нахранили, а игуменът казал:

- Не го викай, той е много извисен! Остави го. Той се храни с ангелска храна!

Между другото, по обяд стомахът на госта започнал да се бунтува, той бил духовен човек, но имал и стомах. Какво да прави сега? Той си казвал: 
Какво става, бре чеда, че никой не ме вика за ядене?

Дошло време за вечерня. Влязъл в храма, другите имали желание за молитва, защото били яли. Той гледал и се чудел, нито да се помоли можел, нито нищо. Отците отново отишли да се хранят без да го извикат. Накрая той не издържал и казал на игумена:

- Отче, извинявайте, не се ли храните в манастира?
- Как да не се храним? Ние ядохме и на обяд, и вечерта.
- Извинявайте, но мене не ме извикахте!
- Отче, ти дойде тук и ни каза, че всичко това са материални неща, светски и греховни, а ти само се молиш!

Това схващане, за което сега се смеем, всъщност и ние тайно го предаваме на другите, на децата ни, на хората около нас и мислим, че ако си естествен човек, значи не си духовен. За да станеш обаче Божий човек, първо трябва да станеш естествен човек. Какво казват светците? От противоестественото състояние на страстите, трябва да минеш към естественото състояние и оттам да стигнеш до свръхестественото. Не отменяш естественото състояние, естественото поведение и живот.

Помислете малко върху тези неща и в личния си живот всеки един ще види къде допуска грешка 
 това фрагментиране на нашия живот. Един – в едно, друг  в друго: едно фрагментирано Православие, и нашата душа също се разделя. Христос е направил толкова материални чудеса. Той се занимавал толкова много с материята, като я осветил. Той взел материята и станал Човек. Православието е вярата, която възприема всичко и освещава всичко, защото това, което не възприето, то не е излекувано и спасено. И ние, които отхвърляме всичко това, се чувстваме православни?

Следва
Превод от гръцки К. Констнатинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xuk 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.