Нека сега пристъпим към по-подробно разглеждане на различните страни на катехизацията. Въцърковяването не е еднотипен процес – неговите особености зависят от причините, поради които човек е дошъл в Църквата. Тези причини са многобройни и индивидуални, но могат да се сведат до три основни. Защо хората идват в Църквата? 1) За да реши Църквата техните проблеми – както вътрешни, така и външни. 2) С национално-патриотични съображения (по-рядко поради естетически, политически и др. подбуди), като връщане към „вярата на отците”. 3) По силата на религиозното търсене на истината. Църквата с любов приема всеки човек, независимо по каква причина се е обърнал към нея. Но едновременно с това, към всяка една от тези групи е нужен различен подход, за да бъде тяхното въцърковяване наистина плодоносно, а не да избуят заложените в изброените подбуди плевели на заблужденията, които да подменят църковната истина.
Живеем в паднал, развален от греха свят. Скърби и страдания, вадене на хляба с пот на челото (Бит. 3:19) - това е неизбежният жребий на всеки човек на тази земя. Вътрешна неудовлетвореност, безредие в душата, невъзможност да се справиш със страстите си, семейни неблагополучия, проблемни отношения с близките (и неблизки) хора, социална неуреденост, неуспехи в кариерата, ниско материално състояние, пиянство, наркомания, различни други зависимости, изневери, деца, болести на близки и далечни хора... списъкът може да бъде продължен до безкрай. Бедният човек, живеейки на тази земя, сякаш попада в безчувствения механизъм на Хода на нещата, който със своите постоянно сменящи се проблеми прави нашето съществуване наистина непоносимо...
Чувствайки, че в света има нещо, което е свободно от тази желязна детерминираност на земния живот – Църквата на Христос, множество хора с религиозно чувство и вяра в Бога (в повечето случаи смътни и неопределени) идват в Църквата, надявайки се, че нерешените (а понякога и нерешими) на физическо ниво житейски проблеми ще се решат на метафизическо ниво.
В днешната църковна действителност този импулс получава охотна подкрепа и върху него се гради нашето стихийно въцърковяване. В проповеди, брошури, енорийски вестници, в беседи с духовниците на хората се казва, че Църквата е именно това, което им е нужно и именно тя ще реши всички техни битови проблеми, които са докарали хората на църковния праг. Човек се измъчва от алкохолизъм – молебен към мъченик Бонифаций, акатист на Неопалимата Чаша. Семейни проблеми – водичка от молебена на мъченици Гурий, Самон и Авив, поръси дома и слагай в храната на мъжа. Проблеми с началника? Жилищен проблем? Разхайтени деца? Изпити? – при блажена Метрона (универсална помощ за всичко). Измъчват те зависимости, страсти? Генерална изповед, сутрешни и вечерни молитви, задължително на всенощната служба в събота и на литургия в неделя. И по-често причастие. За да не боледуваш – ходи на служби, а може и молитви за обладани да ти прочетат, на поклонение иди или на някое известно аязмо. Униние? Всичко в душата ти е сякаш „ръждясало”? Чети псалтира. Не разбираш? Няма значение, важното е, че бесовете разбират. И т.н. и т.н.
Далеч съм от мисълта да се присмивам на всичко това. Човешките проблеми и стремежът те да бъдат решени или избегнати е напълно оправдан и заслужава и съчувствие, и желание да бъде помогнато. Но работата е в това, че Църквата не решава проблеми, тя съществува заради нещо друго. Истина е, че промяната на живота, обръщането към Бога, молитвата, отказът от смъртни грехове наистина променят много неща в живота на хората, но това е следствие (а съвсем не цел) от започналия църковен живот. Нашата енорийска катехизация взема в арсенала на аргументите си именно такива ярки и многочислени случаи и прави от това извод: ето, виж как се промени това в твоя живот, значи и всичко останало с времето ще се промени така, както искаш. Например, ходи по-често на църква, пости повече, изпълнявай молитвеното правило и т.н. Но минават години, а с тях и периодът на неофитството, една от особеностите на което е временното отблъскване на страстите и проблемите..., и те се връщат отново. Постепенно настъпва разочарование, дълбоко униние и истинска духовна трагедия, на която съм бил свидетел не веднъж по време на изповед.
Никой не е казал при въцърковяването на такива отчаяни хора (а те, за съжаление, не са малко), че Църквата не е длъжна да решава директно всички техни проблеми. Прот. Александър Шмеман пише, че е грешка вярата да се свежда „до себе си и своите проблеми. Още от детството си съм считал, че същността на християнството не е в това да разрешава проблемите, а да ги отстранява, като привежда човека на това ниво, където те не съществуват. Защото на нивото, на което са сега, те затова и съществуват, защото са неразрешими”. Катехизаторското твърдение за „решаването на проблемите” сваля отговорността от човека и, в замяна на свободата, я прехвърля върху Църквата. Но това е неверен и в същността си магичен подход, който задължително проявява своята лъжовност и рано или късно претърпява фиаско. Човек е длъжен да решава проблемите си сам, със своите нравствени и духовни усилия. Безусловно Църквата помага да види тези проблеми и техните корени, укрепва човека чрез Божията благодат в неговото свободно и отговорно действие. Но главното е, че Църквата въвежда човека в живота на Христовото Царство, води към съединение с Бога, с небесната реалност, извежда го от детерминирания Ход на нещата и в тази светлина проблемите губят за човека своето значение на проблем и стават благо и желано поле за изпълнение на Христовите заповеди, поле, в което е заровен скъпоценен камък (Мат. 13:44-46). Човек започва да възприема проблемите като онези неизбежни скърби, чрез които трябва да влезем в Небесното Царство (Деян. 14:22), иго – но в Христос благо, бреме – но в Христос леко (Мат. 11:30)... Ако някой бе казал това още в началото на хората, които преживяха гореописаното разочарование, то техните духовни усилия биха били насочени в друга посока и разочарование нямаше да има. Вероятно ще преживеят характерната за почти при всички хора криза, но когато човек има правилно знание, би я преодолял, извличайки при това от нея ценен опит за евангелската истина.
И така, въцърковяването не бива да се основава на постулата „Църквата ще реши всички наши проблеми”. Въцърковяването трябва да започне с нещо съвсем различно: с осъзнаване на получената от Бога свобода и неразделно свързаната с нея лична отговорност за своя живот. И трябва да предупреждаваме хората, че точно обратно – у тях може да се появят проблеми. Нерядко виждаме, че когато човек влезе в Църквата изведнъж върху му се стоварват нещастия, скърби, беди. За това говори и Св. Писание. Когато Мойсей благовестил на израилтяните избавянето от робството и народът с радост приел тази вест, то фараонът наложил на Божия народ по-голямо и по-тежко иго (Изход, глава 5). Катехизацията трябва да започне с това, че в Църквата ни се разкрива друга реалност – Царството Божие. За него ще се наложи и да пожертваме много неща; но именно тази доброволна жертва дава на човека сила и свобода да се справя включително и със своите проблеми.
Ще ми възразят: но за повечето хора пътят към Бога става възможен именно чрез скърбите и проблемите. Ако не утешим тези хора с това, че проблемите им ще се решат (или поне облекчат), то тези хора ще се окажат извън Църквата. Важно е, разбира се, че хората се обръщат в бедите си към Бога. Но трябва да казваме, че Христовата заповед е насочена лично към всеки: „Търсете първо Царството Божие и неговата истина, а всичко останало ще ви се придаде” (Мат. 6:33) Ще се даде на всеки, от каквото има нужда. Но е възможно, че по пътя към Бога човекът се нуждае именно от проблеми, за да види в тях Божията ръка, „омаломощавайки” ги, учейки се да постъпва по евангелски и така да усъвършенства душата си.
Много е важно също така в Църквата да звучи само истината. Ако човек се засипе с обещания от името на Църквата, че Бог ще реши всички негови проблеми, а това не се случи – то човекът ще си помисли, че Бог и Църквата са го излъгали. Катехизацията трябва да предложи на човек не нещо смътно и несигурно, но твърдата и неизменна основа, която е Самият Христос (1 Кор. 3:10-11). Нашата цел е да покажем на човека Истината и да му покажем точния път към нея, без да крием от него сложността на този път. Не бива да предлагаме на хората „битови услуги” чрез помощта на външната църковност. Отделен въпрос е, че всеки се нуждае от индивидуален подход, всеки има своя мярка и степен на религиозност, трябва да отчитаме и вътрешното, и външното състояние на човека, и условията на неговия живот, и неговите проблеми – но да подменяме религиозното с битовото не бива.
В обобщение може да кажем за този вид навлизащи в Църквата хора – при въцърковяването им нашата задача е да ги приведем от позицията на „решаване на проблемите” към личното търсене на религиозната истина и духовния живот.
Следва
Превод: З. Иванова
Следва
Превод: З. Иванова
