Пътят на зрелостта

Св. Йо­ан Зла­то­уст пи­ше, че не е дос­та­тъч­но са­мо чо­веш­ко­то уси­лие, ако ня­ма по­мощ сви­ше. И още ­ ня­ма пол­за от по­мощ­та сви­ше, ако лип­с­ва лич­но уси­лие. От две­те се из­п­ли­та доб­ро­де­тел­та.




Стра­хът е наш не­из­ме­нен спът­ник през най-уязвимия пе­ри­од ­ дет­с­т­во­то ­ ние се упо­ва­ва­ме на близ­ки­те си, в про­ти­вен слу­чай не бих­ме мог­ли да жи­ве­ем. Как­во се случ­ва в та­ка на­ре­че­на­та “т­руд­на въз­раст”? Под­рас­т­ва­щи­ят за­поч­ва да се упо­ва­ва на се­бе си и кол­ко­то по­ве­че се стра­ху­ва, тол­ко­ва по-из­ра­зе­на е не­го­ва­та за­щи­та. А за­щи­та­та и фор­ми­ра­не­то на ха­рак­те­ра се из­ра­зя­ват най-чес­то с аг­ре­сия, на­со­че­на сре­щу те­зи, ко­и­то мо­гат да по­мог­нат. За­щи­та­та ка­то са­мо­ут­вър­ж­да­ва­не мо­же съ­що да се про­я­вя­ва чрез съз­да­ва­не­то на ми­ра­жи, от ко­и­то лич­ност­та не мо­же да се ос­во­бо­ди и я прес­лед­ват през це­лия   жи­вот. Как­ви са те­зи ми­ра­жи? Ка­ри­е­ра и култ към удо­вол­с­т­ви­е­то, тщеслав­но са­мо­лю­бие или бяг­ст­во в из­кус­т­ве­но съз­да­ден свят на нар­ко­тич­ни ха­лю­ци­на­ции или “вир­ту­ал­на ре­ал­ност”. При ця­ло­то им раз­но­об­ра­зие те мо­гат да бъ­дат све­де­ни до две ха­рак­те­рис­ти­ки ­ из­мам­ни са и край­ни. Лъ­жов­ност­та на ми­ра­жа мо­же да се по­ка­же пос­ред­с­т­вом въз­мож­ност­та за пов­то­ре­ние на кар­ти­на­та, а в ис­тин­с­кия жи­вот все­ки миг е не­пов­то­рим. Ка­то се от­да­ва­ме на по­ред­на­та лю­бов­на аван­тю­ра или включ­ва­ме от­но­во ком­пю­тър­на­та иг­ра, ние се на­ми­ра­ме в съз­на­тел­на или не­съз­на­тел­на са­мо­из­ма­ма. Пъ­тят към зре­лост­та е път към ре­ал­ност­та. Ре­ал­ност­та ка­то да­де­ност, а не към све­та, в кой­то на нас ни е уют­но. За­да­де­на­та от Тво­ре­ца ре­ал­ност е без­к­рай­на имен­но за­що­то е вко­ре­не­на в Не­го.

Под­дър­жай­ки те­за­та, че стра­хът въз­п­ре­пят­ства дос­ти­га­не­то на зре­лост­та, ние мо­жем да от­к­ри­ем не­го­ви­те ли­ца, как­то в об­се­бе­ни­те от пе­чал­би­те биз­нес­ме­ни и пристрас­те­ни­те към мо­да­та, та­ка и във влас­то­лю­би­ви­те “к­ня­зе на све­та” и те­ро­рис­ти­те. Об­що­то по­меж­ду им е нес­по­соб­ност­та да по­не­сат сво­бо­да­та на без­с­т­раш­но­то би­тие, да прис­тъп­ват  сво­бод­но и сме­ло. Те са­ми се оса­ка­тя­ват, ка­то ам­пу­ти­рат соб­с­т­ве­ни­те си чле­но­ве  и на тях­но мяс­то пос­та­вят из­кус­т­ве­ни. Тех­ни­те па­те­ри­ци са мо­бил­ни­те те­ле­фо­ни, пре­да­ни­те ви­ко­ве на фа­на­ти­ци­те, смет­ки­те в бан­ка­та, мус­ку­ли­те или бу­тил­ка­та ал­ко­хол. Всич­ко, ко­е­то им по­ма­га да заб­ра­вят осъ­щес­т­вя­ва­не­то и пред­наз­на­че­ни­е­то си ка­то бо­го­по­доб­но тво­ре­ние.

Под­х­ран­ва­ни­те илю­зии се вко­ре­ня­ват и ста­ват урод­ли­ви из­рас­тъ­ци на ду­ша­та ­ страс­ти. Впос­лед­с­т­вие, при­до­би­вай­ки плът­ност, се офор­мят ка­то чер­ти на ха­рак­те­ра, от ко­и­то стра­да­ме са­ми­те ние и об­к­ръ­жа­ва­щи­те ни, то­ва са т. нар. пси­хо­па­тии.

Чес­то пре­ми­на­ва­ме жи­во­та си об­к­ръ­же­ни от мъг­ла­та на илю­зи­и­те и инер­ци­я­та на ру­ти­на­та. То­ва в ня­ка­къв сми­съл ни съх­ра­ня­ва, но и въз­п­ре­пят­с­т­ва да ос­мис­лим соб­с­т­ве­но­то си съ­щес­т­ву­ва­не в кон­тек­с­та на веч­ност­та.

Не­го­ва­та цел е съ­вър­шен­с­т­во­то, към ко­е­то ни  во­ди Бо­жият об­раз в нас чрез бо­го­у­по­до­бя­ва­не. “Чо­ве­кът би бил съ­вър­шен, ако не­го­ва­та при­ро­да не бе пов­ре­де­на от зло­то. Вле­че­ни­е­то към страс­т­но­то и жи­во­тин­с­ко­то още с раж­да­не­то въз­п­ре­пят­с­т­ва про­си­я­ва­не­то на Бо­жия об­раз от съз­да­ни­е­то, но той пос­ле­до­ва­тел­но из­веж­да чо­веш­ка­та ду­ша от ве­щес­т­ве­но­то и жи­во­тин­с­ко­то и я во­ди към съ­вър­шен­с­т­во.” Още спо­ред апос­то­ла това означава да съб­ле­чем вет­хия чо­век и да се об­ле­чем в но­вия, об­но­вен об­раз на Съз­да­те­ля (срв. Кол. 3:9-10). Ка­то сва­ля­ме илю­зор­ни­те за­щи­ти и ка­то въз­ла­га­ме ця­ла­та си на­деж­да на То­зи, Кой­то “със смърт смърт­та по­тъп­ка и на тия, ко­и­то са в гро­бо­ве­те, жи­вот по­да­ри”, ние се доб­ли­жа­ва­ме до със­то­я­ни­е­то, за ко­е­то го­во­ри апос­то­лът: “Ве­че не аз жи­вея, а Хрис­тос жи­вее в ме­не” (Гал. 2: 20).