или духът на Джуна и Ванга се носи над Родопите
„И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:32)Няма нищо случайно: днес в ръцете ми попада книгата на т. нар. „сестра” Христина от храмовия комплекс „Св. Пантелеймон” в Родопите, в която авторката разказва за трудния си житейски път до момента, в който, след поредица явявяния на „Богородица”, тя отхвърля мохамеданската вяра, а скоро след това - раздава дрехите си и облича черно расо с кръст, за да се отдаде на лечителство с дарбата получена, както тя твърди, свише. Книгата е с горното заглавие и е издадена през миналата година на луксозна гланцирана хартия от издателство „Изток – Запад”.
Дотогава бях чувал само бегло за ставащото край Смолян и отворих книгата по-скоро от любопитство. Но ето, че след прочита изпитвам силно желание да споделя впечатлението си от нея, защото съм разтревожен от това, че такива явления – очевидно субпродукт на рахитичния духовен живот у нас - продължават да никнат на родна земя и да получават известност и признание. Освен това, считам за дълг да предпазя, па било само един човек, от прибягване до хора – приемници на Джуна и Ванга: „екстрасенс”, първата, и „пророчица” – втората, независимо под какво име, роба, расо и от какви мотиви заявяват, че развиват своята „ феноменална ” дейност.
Чрез това аз ще се постарая колкото се може по-безпристрастно да изпълня заръката на апостол Йоан, който изисква от нас, християните: „Изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци злязоха по света” (1 Йоан. 4:1). Наш дълг е да изпитваме духовете и, ако възникне основание за съмнение, че някои от тях са нечисти (както и да се представят), да не мълчим – точно, както в гражданското общество сме длъжни, за да защитим своите съграждани, да известим за факти, хвърлящи светлина върху извършено престъпление или готвещо се такова.
Трябва да подчертая, че излагам само впечатлението си от книгата; не съм бил на място и не съм запознат отблизо с дейността на хората в „лечителския” център. Но смятам, че самата творба, представена като лично откровение на първооснователката, съдържа в преизобилие сведения и признаци, от които могат да се направят ясни, еднозначни изводи. Понякога не са необходими преки наблюдения, за да си даде човек сметка, за какво става въпрос – особено в този случай, когато дейността, развивана от „сестра” Христина, е вярно продължение на делото на Джуна и Ванга; и че тя не само не отрича, но се гордее с това.
Не се съмнявам в чистотата на подбудите на много хора, пожертвали пари, труд и време, за да увенчаят това иначе достойно за уважение начинание – построяването на храмов комплекс в сърцето на Родопите. Нито пък могат да бъдат отречени жертвите и лишенията, претърпени от самите ръководители на фондацията, „сестра” Христина и „брат” Георги – пак, защо не, движени от добри намерения. Въпросът тук обаче е съвсем друг и той няма пряка връзка с комплекса като такъв. Той се отнася до духовното, а не до вещественото. Ако източникът на дейността е нечист, тогава обвивката, тоест постройките, колкото и изстрадани, китни и осветени да са те, се оказват само кора, обвиваща, за съжаление, гниещ отвътре плод.
„Сестра” Христина е бивша мохамеданка, приела християнството (дължа да поясня, че независимо от обръщението „сестра”, нагръдния кръст и расото, тя не е монахиня). На място с преобладаващо мюсюлманско население такава постъпка е равнозначна на геройство и да се изпитват подбудите и плодовете от нея може да се стори някому злонамерено – особено, ако се има предвид, какви допълнителни страдания, най-вече от семейно естество, й довежда смяната на вероизповеданието. Но както казах и по-горе, има обстоятелства и признаци, които не бива да бъдат подминавани, и заключения от тях, които задължително трябва да бъдат направени – независимо как ще бъдат изтълкувано това и дали е „политически правилно” или не.
За да може още в самото начало да не остане и следа от съмнение за истинската същност на всяко „заиграване” на християнството с така наречената „екстрасенсорика” (между чиито най-видни представители са Джуна, Чумак и Кашпировски), позволявам си да приведа цитат от книгата на йеромонах Анатолий Берестов „Черните облаци над Русия или балът на вещиците”:
„Връзката между екстрасенсориката (лечителството) и черната магия и вещарството започна да ни се открива с особена сила след откриването на Душе-попечителния център за лица, пострадали от тоталитарните секти и окултизма. Към нас тече непрекъснат поток от пострадали хора и за съжаление този поток се увеличава. Хората, които, поради своята наивност и религиозна неграмотност, се обръщат към екстрасенси, вещари и лечители, получават тежки психически и телесни усложнения. Техният живот става нетърпим и те често биват навестявани от мисли за самоубийство. В книгата „Числото на звяра на прага на третото хилядолетие” ние подробно описахме така наречената окултна болест, която развиват лица, обърнали се към окултисти (екстрасенси, вещари, шамани). В наше време ние можем да допълним сведенията за тази болест, да разширим описанието на клиническата симптоматика и числото на признаците...”.[1]
Започвам своя преглед от корицата. На нея виждаме „лечителката”, обърната с лице към читателя, облечена в черни расо и забрадка, пред входната арка на храмовия комплекс „Св. Пантелеймон”. Най-забележителното в снимката е, че някъде отгоре върху „сестрата” видимо се спуща сноп светлина, а самата тя е окръжена от светловиолетова аура. Смятам, че това е достатъчно, за да постави нащрек духовно будния читател и дори да го разубеди изобщо да отваря книгата. Нека, ако не е кощунствено, разбира се, да се запитаме – би ли изобразил себе си по този начин самият св. Пантелеймон? Или дори който и да е от нас – бихме ли се представили или допуснали да ни покажат като огрени свише, излъчващи „сияние” „светци” – независимо от това, с колко дарби може да сме обсипани? Ето, че още самата корица на книгата изпраща послания, които безусловно поставят „лечителката” „в особена светлина”... Нека не бъда разбиран погрешно – не желая да нападам когото и да било. Тези хора наистина са наши брат и сестра, независимо че са изпаднали в заблуждение и прелест, което поне за мене проличава недвусмислено при по-внимателното разглеждане на книгата. Житейските страдания, които, според думите на Христина, е трябвало да изтърпи, наистина са страшни – два разбити от мъже-побойници брака, нищета, глад, робски труд, четири малки деца, отхвърляне, опит за самоубийство... Въпреки че за Георги се говори по-малко, и той, предполагам, е преминал през своето човешко „горнило”... Би било грях те да бъдат съдени. Съди само Бог. Пишещият тези редове също нито е съвършен, нито застрахован от заблуди, а най-обикновен грешен човек като всички останали. В този очерк съдя не хора и не за хора, а за явления с възможно нечист източник, предизвикани от сили, които могат да използват незнаещите и непредпазливите за свои проводници и така скрито да се опитват да замърсяват душите на хората и църковния живот като цяло, а благоразумните – да изкушават по фарисейски да нападат и осъждат своя ближен. Но колкото и да се стараят да се прикрият, тези сили винаги оставят безпогрешни следи, които позволяват да бъдат разпознати, разобличени и в края на краищата – прогонени. Те са досущ вълци в овчи кожи, само че тук духовете-вълци (бесовете) често действат не наметнати с овчите кожи, а направо чрез доверчивите, невежи и отчаяни хора. Ето защо Христос заръчва християнинът никого да не съди и напада, а да е миротворец, да обича враговете си, да обръща и другата страна и да дава и връхната си дреха на този, който му иска ризата. Християнинът знае, че злото в много малка степен идва от видимия човек, а най-вече от друг, невидим и скрит враг, който действа чрез същия този човек; че само Бог знае причините за това и до каква степен всеки е отговорен за постъпките си...
Че човекът има свободна воля да избира между добро и зло – това не подлежи на съмнение; но също е вярно, че той е паднал и силно податлив на обработка и объркване от страна на злите духове. Особено в наше време. Ето защо, независимо от всичко, много бих искал да не забравяме дълга си на обич към Христина и нейния спътник, като същевременно помним, че всеки от нас ежеминутно е изложен на опасност от заблуди, падения и грехове, а и нерядко пада в тях... „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне” – предупреждава ап. Павел (1 Кор. 10:12).
Че човекът има свободна воля да избира между добро и зло – това не подлежи на съмнение; но също е вярно, че той е паднал и силно податлив на обработка и объркване от страна на злите духове. Особено в наше време. Ето защо, независимо от всичко, много бих искал да не забравяме дълга си на обич към Христина и нейния спътник, като същевременно помним, че всеки от нас ежеминутно е изложен на опасност от заблуди, падения и грехове, а и нерядко пада в тях... „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне” – предупреждава ап. Павел (1 Кор. 10:12).
Бог обича всички – всички сме Негови деца. Той с особена настойчивост призовава съгрешилите към покаяние, защото иска всички да се спасят. Ето защо искрено се надявам нашите брат и сестра да не се почувстват лично нападнати. Това, което най-малко бих искал, е написаното, вместо да ги подтикне към размисъл, напротив – да ги възмути и утвърди по поетия път или още по-лошо – да ги изкуши към озлобление. Също така силно се надявам да не видят в написаното възможност за приподнесено мъченичество. Но тъй като това е явление не от вчера и не от днес, а продължава вече дълги години, намирам, че появата на книгата е добър повод за ясно излагане на мнения за него, защото преди да се обърнат към лечител, хората имат нужда от опори, насоки и мнения – което между другото важи и при вземането на всяко решение. Затова си позволих да споделя нашироко и без никакво бавене впечатленията си, надявайки се същевременно да не бъда разбран повратно.
Кое, мисля, ми дава основание за опасения? Покрай всичко написано и поместено като снимков материал в книгата смятам, че най-тревожна е недвусмислено заявената от Христина духовно-приемствена връзка с Джуна и Ванга, както и обстоятелството, че екстрасенското лечение, което Църквата смята за неприемливо, тоест за грях, се провежда по методите на Джуна и с благословията на Ванга в църковно-манастирска обстановка и то с разрешение на местните епархийски власти. Това веднага ни принуждава да направим обстоен преглед на практиката на „биолечението” като явление и на „пророкуването”, което дълги години „силите” упражняваха чрез Ванга върху стотици хиляди българи с неизмерими духовни и нравствени поражения за целия ни народ.
Да отгърнем например на страници 27-ма и 28-ма. На тях са поместени две снимки – на корицата и на съдържанието на удостоверението, което Джуна лично връчва на Христина през 1988 г. Удостоверението е от ръководения от самата Джуна едноименен „Научно-методически център” и е получено, както разказва Христина, без да е присъствала нито един ден на занятия. Ето как станало това: „... После (Джуна) повика брат си, за да донесе две дипломи, които надписа, сложи моето име и това на брат Георги. Подпечата ги и ни ги подаде, казвайки, че по нейна преценка нямаме нужда от обучение”. На първата снимка, тази на корицата на дипломата, виждаме съветския герб в голям размер, а на втората, на вътрешната й част – същия този герб, със звездата, чука и сърпа, разположен в средата, а отляво и отдясно обрамчен не с друго, а със светите образи на св. Богородица и нашия Спасител. Изключително пошла гледка!... Преди това, на с. 25, братът на Джуна вече е предал на Христина „голяма чанта” с най-новите методи за лечение на сестра си, като я моли да го приеме и да ги запази в тайна. Повествованието продължава: „А пък аз в това време чаках Божията промисъл (навсякъде в книгата е записано така – „Божията промисъл”, в женски род) – имам ли право да взема този ценен подарък, достойна ли съм за подарък, подарен от световно признат феномен?”
Очевидно „сестра” Христина, заслепена от блясъка на славата на името Джуна, не знае какво крие името „феномен” и приема с гордост да бъде последовател на „лечителството”, което тя упражнява. Но повече за това – по-нататък. Достатъчно е засега да запомним като основна истина, че методите за „лечение”, прилагани от Христина, са същите онези, които тайно й е предначертала „екстрасенсът” Джуна, с която, както тя казва, се намира в „духовна връзка”: „Пред себе си виждах слаба, висока, красива жена и се разтреперах още повече. Тогава разбрах, че не беше от страх, а от духовната връзка помежду ни. Когато се обърна към мен и се погледнахме очи в очи, с което тя по неин начин искаше да провери, откъде сме и кои сме, аз също й пожелах нещо, но за жалост то остава взаимна тайна. Искам да кажа само онова, на което имам право. Тя първо ми каза: „Късно идваш при мен”, и после „Слушай и изпълнявай всичко, което чуваш, и гласа, който те води и ръководи” (с. 26). Първо, Христина съвсем ясно заявява, че се намира в духовна връзка – а това в духовния свят означава много повече от проста симпатия – с екстрасенса (и това означава много повече от обикновен „лечител”) Джуна. Второ, че в своите действия е ръководена от „глас” – по същия начин, както „леля” Ванга, Джуна, Кашпировски, Чумак и стотици други. Колкото до показната тайнственост, тя се проявява и по-нататък, след личната й среща с Ванга.
Очевидно „сестра” Христина, заслепена от блясъка на славата на името Джуна, не знае какво крие името „феномен” и приема с гордост да бъде последовател на „лечителството”, което тя упражнява. Но повече за това – по-нататък. Достатъчно е засега да запомним като основна истина, че методите за „лечение”, прилагани от Христина, са същите онези, които тайно й е предначертала „екстрасенсът” Джуна, с която, както тя казва, се намира в „духовна връзка”: „Пред себе си виждах слаба, висока, красива жена и се разтреперах още повече. Тогава разбрах, че не беше от страх, а от духовната връзка помежду ни. Когато се обърна към мен и се погледнахме очи в очи, с което тя по неин начин искаше да провери, откъде сме и кои сме, аз също й пожелах нещо, но за жалост то остава взаимна тайна. Искам да кажа само онова, на което имам право. Тя първо ми каза: „Късно идваш при мен”, и после „Слушай и изпълнявай всичко, което чуваш, и гласа, който те води и ръководи” (с. 26). Първо, Христина съвсем ясно заявява, че се намира в духовна връзка – а това в духовния свят означава много повече от проста симпатия – с екстрасенса (и това означава много повече от обикновен „лечител”) Джуна. Второ, че в своите действия е ръководена от „глас” – по същия начин, както „леля” Ванга, Джуна, Кашпировски, Чумак и стотици други. Колкото до показната тайнственост, тя се проявява и по-нататък, след личната й среща с Ванга.
Страница 32-ра. Георги и Христина (позволете ми вече окончателно да изпусна обръщенията „брат” и „сестра”, с които те се представят), седящи пред къщата на „леля” (както свойски я нарича авторката) Ванга. Посещението е изпълнение на заповед, която „сестрата” получила в транс телепатично от самата „пророчица”: „Запомни Христина! Трябва на 8-ми февруари 1993-та година да бъдеш при мен на Рупите!” (с. 31). Как да тълкуваме такова телепатично общуване – като святост, вродени свръхестествени способности или като вещерство? По начало в християнската традиция такова общуване е записано само в изключително редки случаи и то между свети хора, избрани съсъди на Светия Дух. Не смятам, че както ние, така и Христина, Джуна и Ванга принадлежим към тяхното число. Но както и да е – след пристигането й в Рупите разговорът между двата „феномена” (или по-правилно е да се каже „феноменки” – не знам) трае 45 минути, но по препоръка на Ванга съдържанието му остава тайна... Отново тайна – като загадъчното куфарче на Джуна. Наистина, всеки има право на лични тайни, но защо в този случай това, че Ванга е заръчала мълчание, не бива премълчано? Защо Христина го обявява на всеослушание и натрапва на читателя, че между тях трите, видиш ли, има скрити и висши материи, достъпни само за посветените, а просто деликатно не пропусне това, че й е заръчано да мълчи? Не представлява ли тази показна тайнственост неуважение към читателя – в смисъл, да му се заявява открито, че има неща, които не са за него, а само за избраните? И как трябва читателят да приеме това – може би със страхопочитание?...
И все пак – за изгарящите от любопитство Христина повдига едно ъгълче на завесата, казвайки между другото, че Ванга й предрекла, че щяла да я задмине по крещене по хората. „И така ще крещиш, че ще ме задминеш. Нали точно това мислеше да ми кажеш, че викам по хората? Нали, Христина?” (с. 32). Най-вероятно точно това става и днес – щом като го е предрекла самата Ванга и щом това е едва ли не единственото, което Христина ни открива от разговора... Нека и тук си зададем един въпрос: колко хора биха приели лекуващият лекар да ги нагрубява и крещи под претекст, че това е част от лечението? Какво лечение може да е това – с унижения? Така ли е изцерявал нашият Спасител – крещейки и ругаейки хората или точно обратното – смилявайки се над тях, с блага дума, с нежно погалване и докосване? „Ето моя Отрок, Когото избрах, Моя възлюбен, към Когото благоволи душата ми. Ще положа Духа си върху Него и на народите ще възвестя съд; няма да се кара, нито ще вика и никой не ще чуе гласа му по кръстопътищата; преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси, докле не изведе съда към победа ” (Ис. 41:1; Мат. 12:18-20). (следва)
Константин Димитров е испанист, дълги години живял в Испания, където открива Православието. След завръщането си в България записва магистратура в Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски".
И все пак – за изгарящите от любопитство Христина повдига едно ъгълче на завесата, казвайки между другото, че Ванга й предрекла, че щяла да я задмине по крещене по хората. „И така ще крещиш, че ще ме задминеш. Нали точно това мислеше да ми кажеш, че викам по хората? Нали, Христина?” (с. 32). Най-вероятно точно това става и днес – щом като го е предрекла самата Ванга и щом това е едва ли не единственото, което Христина ни открива от разговора... Нека и тук си зададем един въпрос: колко хора биха приели лекуващият лекар да ги нагрубява и крещи под претекст, че това е част от лечението? Какво лечение може да е това – с унижения? Така ли е изцерявал нашият Спасител – крещейки и ругаейки хората или точно обратното – смилявайки се над тях, с блага дума, с нежно погалване и докосване? „Ето моя Отрок, Когото избрах, Моя възлюбен, към Когото благоволи душата ми. Ще положа Духа си върху Него и на народите ще възвестя съд; няма да се кара, нито ще вика и никой не ще чуе гласа му по кръстопътищата; преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси, докле не изведе съда към победа ” (Ис. 41:1; Мат. 12:18-20). (следва)
Константин Димитров е испанист, дълги години живял в Испания, където открива Православието. След завръщането си в България записва магистратура в Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски".
