(завършек на статията "Изстраданият ми път от Аллах до Христа")
А сега позволете ми да изложа някои сухи обстоятелства, които да ни помогнат възможно най-правилно да си зададем някои въпроси за ставащото в крайсмолянската гора:1. Цялата история около Христина започва с неочаквани посещения на „Богородица”. След тригодишно „досаждане” (напълно неприсъщо на поведението на Пресветата Дева), изискванията на „Богородица” за обръщане във вярата и са приети, без дори да се допита до някое духовно лице, което чрез опита на Църквата може да различи духовете. Човек се пита как Христина се е борила цели три години с колебанията, а не е намерила нито час, за да се обърне за съвет към човек, който служи на същата тази Богородица, за която тя е сигурна, че й се била явявала? Христина не споменава и дума за такова нещо.2. Като награда за преминаването от исляма в християнството „Богородица” обещава да й изпълни три желания. Първото, което Христина си поисква, е дарба, чрез която да служи на хората. Дадена й е „дарба за лечителство”, но в книгата не се споменава нищо за това, дали Христина се е посъветвала с духовник относно своята "дарба".
И нещо наистина показателно - по признание на самата Христина, желанията не са били изказани от самата нея, а от някакъв глас, който идвал от вътрешността й. С други думи, „Богородица” пита Христина за нейните желания, а гласът отговаря отвътре вместо Христина. Следва да се запитаме какъв произход може да има един натрапил се глас, отговарящ вместо самия човек. И кого да разбираме, в края на краищата, когато казваме „Христина”, щом като в съдбоносен разговор като този не тя, а някой друг е отговарял вместо нея? Без ни най-малко да се смути от това противоречие обаче, Христина представя този някой, който говори от или чрез нея, за знак на избраничество.
3. След криза, която обхваща цялото й тяло, лекарска комисия решава, че Христина има „изобилие от силна енергия”, и решават да я изпратят на работа в отделенията по фитотерапия на болницата, „за да си изразходваш енергията”. Без изобщо да имат представа за това, което става, лекарите прилагат здравата логика на „парната клапа”. Отново решението да бъде използвана „дарбата” е взето от невярващи хора, без духовно изследване и абсолютно необходимата благословия от Църквата.
4. Многожелана среща със, според както я нарича, „феномена от световна величина” Джуна. Според твърдението на Христина заповедта за срещата е получена в състояние на унес от самата Богородица и то не другаде, а в храма „Св. Богородица” в Русе. На читателя не му остава нищо друго, освен да заключи, че не друг, а самата Богородица е покровителката на „духовната” връзка между двете. Заповед на Джуна: Христина да слуша „гласа” в себе си.
Джуна подарява на Христина и Георги дипломи за екстрасенси и им поверява тайно знание за лечение. Отсега нататък Христина ще лекува по нейните методи, които, както беше изложено по-горе, съдържат висок риск за излагане на въздействието на падналите духове. Може би Христина го прави от незнание, но нещо, от което всеки християнин би трябвало да страни, тя представя като велик дар и постижение.
5. Посвещение на Христина от още един „феномен от световна величина” - Ванга. Телепатична връзка между двете – начин на общуване, който трудно може да бъде наречено благочестив. Посвещението от контактьора „леля” Ванга е още едно потвърждение за съмнителната същност на това „лечителство”.
6. В състояние на унес от устата й излиза пророчество за смъртта на майката на Георги на следващия ден. То се сбъдва. Епизодът Христина привежда като доказателство за своята пророческа „дарба”, а самата себе си – като на покорен „изпълнител” на присъди свише, колкото и зловещи да са те. Това е в пълно противоречие на човеколюбивия и скромен християнски дух.
7. След ултимативно настояване от страна на Христина и без (по мое мнение) време въпросът да бъде проверен и осмислен, делото получава благословия от Вселенския патриарх в Константинопол. Това поне твърди авторката. Нека разгледаме това събитие по-отблизо. Ето как, по нейните думи, протича то. След пристигането им с Георги в Истанбул, където според „Божията промисъл” трябвало да отидат, за да получат благословията, неочаквано й казват, че такава се получава само след предварително записване, като най-близката дата била след десет дена. Христина избухва в сълзи и остро заявява на охраната: „Няма да се махна от двора, докато не ме благослови. Това е Божията промисъл. Идвам от България с тази мисия и няма да отстъпя като Божия рабиня, която от помакиня е приела православието.” По-нататък четем: „Помолиха ме да изчакам в двора, казвайки, че патриархът се прибира със самолет и всеки момент ще дойде. Докато пристигне, той вече знаеше за мене. Бяха му се обадили по телефона.” ... Аз лично не разбирам какво предимство пред другите, обикновените, съобразяващите се с установения ред хора дава на Христина обстоятелството, че от помакиня е приела православието. В известен смисъл – всеки вярващ, особено преживелият духовен обрат от неверие във вяра, е преминал през същото, но никой не гърми: „Аз имам особени права, защото ето - от невярващ станах християнин!” И друго: нима да си уреди среща от България или да получи благословия след десет дена щеше да е решаващо за Христина? Напротив - именно то щеше да е богоугодното, защото така тя щеше да изпълни дълга си на послушание – основно начало в църковния живот. Но не смирението, а точно обратното - постигането на желаното чрез шумно нарушение на реда тя представя за доказателство за „Божията промисъл”. Щом не кой да е, а самият Вселенски патриарх е отстъпил пред нейните сълзи и настоятелни викове, то несъмнено делото е Божие – това е идеята, която прокарва тази сцена. Да се запитаме обаче – наистина ли това е така?
Разказът неочаквано спира дотук – точно когато би трябвало да започне най-важната му част, а именно – как е протекла благословията, какво е казал патриархът и т. н. Няма нищо такова - следва само една снимка на Вселенския патриарх, застанал странично, в разговор с наобиколили го мъже. Както казах по-горе, Христина отсъства на снимката, а текстът отдолу съвсем не съответства на нейното съдържание: „Вече получавам (сегашно време) благословията на Вселенския патриарх.” Дори и последното да е вярно, на снимката такова нещо не личи, а и отсъстват всякакви подробности за това, как е станало, под каква форма и с какви думи. Споменавам горното, не защото поставям под съмнение истинността на разказа, а защото дори и да е истина, по мое мнение тя е представена крайно несъответно и частично.
8. И не на последно място трябва да споменем два епизода, които също би трябвало да ни накарат много сериозно да се замислим:
Един ден „силите” заповядват на Христина да отиде на гроба на Мария, дъщерята на Георги, починала на осем дена. Носят дрехи и храна. Намират гроба, сетне си тръгват. Така и не разбираме защо се споменава този епизод, въпреки че бива обявен за „поучителен”. Но все пак звучи злокобно. На друго място „силите” я изпращат посред нощ в гробищата, където й „откриват” един гроб и вътрешностите на лежащия в него мъртвец. Това се повтаря многократно. „Силите” я убеждават, че това ставало с цел да получи знания за човешкото тяло, тъй както всеки лекар. Не е нужно човек да бъде много прозорлив, за да си направи съответното заключение, предвид зловещата обстановка, при която стават тези достойни за издание на „Дракула” „посвещения ”.
***
Смятам, че дори частичното разглеждане на тази тънка книжка в светлината на Писанието, на опита и дори на най-обикновеното благоприличие недвусмислено показва, за какво явление става дума. Смятам също така, че съм изложил своите впечатления възможно най-безпристрастно, като същевременно моля за извинение за неизбежните неточности, грешки и залитания. Още веднъж подчертавам, че считам „сестра” Христина и „брат” Георги за свои истински сестра и брат, макар и (а може би именно защото мисля, че са) заблудени, като същевременно не забравям, че всички ние ежеминутно се намираме на ръба на някоe скроено от силите на мрака изкушение и ако не сме паднали в него, то е само благодарение на Божията подкрепа; а ако сме паднали и сме се изправили отново - също. Както вече казах, искрено се надявам те да приемат написаното не като нападка, а като израз на загриженост – за тях и техните настоящи и възможни следовници. Сигурен съм, че същият този, който се опитва да действа чрез хилядите екстрасенси, потрива доволно ръце, когато види, как в резултат на неговите козни междучовешките връзки на обич се разкъсват, хората охладняват помежду си, изпълват се със съзнание за своята „правота” и сърцето им се вкоравява. Нека в този случай да не му предоставяме възможност да ликува. Също така смятам, че молитвата е многократно по-плодоносна и от най-успешното разобличение. Самият факт, че Господ ни е открил някаква нередност в църковния живот, означава вече задължение за настойчива молитва: Той да благоволи да го оздрави.
Да разобличаваш не е толкова трудно, но там е въпросът, че няма никой достоен да го прави – поне не от висотата на съзнанието за по-голяма святост и благочестие. Явлението, за което говорим наистина е естествена последица от разреденото духовно пространство в България; и то не само сред широките маси, а сред напълно осъзнати, благочестиви вярващи. След като за душите няма достатъчно „здрава” храна, те търсят да задоволят духовния си глад чрез подобни, бих ги нарекъл, сурогати – по същия начин, както в безпътното съвременно общество се ширят упадъчното изкуство, подкултурата, сектите и сатанизмът. В такива духовно „гладни времена” падналите духове правят най-добрия си улов, защото хората са готови на всичко „за парче сух хляб”. А ние? Ние сме длъжни да изпитваме духовете, но с какъв дух ги разобличаваме? В това е въпросът. Ето защо този очерк просто не бива да завърши преди ние, считащите себе си за християни, честно да се запитаме за някои неща, а именно:
- Защо духовният ни живот е толкова беден, та обаятелни (по-скоро – обаяни) хора – особено тези, които предлагат изцерение и пророкуване - биват приемани с лекота в противовес на (или още по-лошо – едновременно с) истинския, животворния източник – Христовия живот?
- Защо е възможно части от църковната институция да влиза в тесни взаимоотношения с последните, предизвиквайки объркване сред широки слоеве вярващи и последване на техния пример?
- Съществува ли съзнание в Църквата, че в нея обитава Божията сила и че всеки страдащ може не само да намери нравствена утеха, но и действително, ако такава е Божията воля, изцерение от своите болежки и недъзи, но с ред и с различаване на духовете?
- Как да се създадат ясни критерии и условия, така че хората с истински дарби да могат да ги упражняват за полза на Църквата (1 Кор. 6-13) без да бъдат смесвани със съзнателно или несъзнателно провеждащите съмнителни духове?
- Защо вярата ни е едностранчива, тоест не отчита достатъчно значителното влияние на невидимия духовен свят върху видимия, отдалечавайки се по този начин от чистото Христово учение?
- Защо задружният живот на християните – едно от основните условия за здрава духовност – се намира на зародишно ниво или въобще отсъства?
- Трябва ли да ни учудва тогава, че хората търсят човешка топлинка в сектите, та дори в престъпните групи?
- Как ние, вярващите, откликваме на живототрептящи проблеми, като например въпроса за благовестването, аборта, блудните съжителства, помощта към слабите, самотните, обърканите и т. н.?
Образно казано, в този очерк описах сламката. Но докато не извадим гредата от собственото си око, такива болестни явления ще продължават да изникват и избуяват на Божията нива, а ние не ще можем да предложим нищо в замяна, защото няма да знаем как да извадим сламката от окото на своя ближен. Това би трябвало да ни накара да се опомним. Защото – нека не се заблуждаваме – отговорността за това, което става, е също и наша.
Бог да ни помилва и просветли!
