Произведението на св. Григорий Богослов За менe самия и за епископите е едно от най-цензурираните светоотечески произведения, въпреки че е създадено в т. нар. „Златна епоха“ на Православната църква – времето на вселенските събори, когато кападокийските отци са давали решителен принос за формулиране на догматите на вярата. То е писано под влияние на впечатленията на светителя от църковния живот в столицата Константинопол, чиято катедра той оглавява. Св. Григорий Богослов се изправя лице в лице с постоянните интриги, с вътрешния живот на епископата. Потресен, той оставя катедрата си след края на Втория вселенски събор през 381 г.
Четейки долните редове, човек трудно може да си представи, че от автора ни делят векове. Някои читатели биха могли да възкликнат: „Е, какво, значи нищо ново под слънцето! Винаги е имало порочни епископи, винаги времената са били смутни. И Църквата е оцеляла, значи – да не се притесняваме“. Да, верен е Бог, но ние сме длъжни да осъзнаем, че „златното време“ е наречено така не заради своята безметежност и защото в него не е действал „духът на отстъплението“, а защото е имало пастири като св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст и десетки още други, чийто глас е звучал силно, ясно и които са наричали нещата с техните истински имена. Именно техните недвулични думи „Да, да“ и „Не, не“ към всичко случващо се в Църквата са създавали критериите на църковния народ, за да има той възможност да различава „духа на антихриста“ и да пази съвестта си неосквернена.
Поради изключителната актуалност на произведението на св. Григорий Богослов за църковния живот у нас публикуваме част от него в превод от руското издание на свещ. Ал. Ястребов с коментар на архиеп. Иларион (Алфеев). Координатите на текста в Patrologia graeca са: 37:1166-1227.
За мене самия и за епископите
Сигурно би трябвало аз, вдъхновен от заповедите на Онзи,
Който пострада, да понеса причинената ми обида
и изпитвайки страдание, трябва да сдържам своя език.
Така, ако битката бъде доведена докрай,
5. аз бих могъл да се надявам на по-пълна награда.
Наистина наградата е по-пълна при тези, които най-много се трудят,
и по-оскъдна при тези, които не понасят труд.
Но за да не изглежда, че лошите господстват
над всичко и че пътят им е гладък
10. и при това никой не им се противопоставя, все пак аз
предавам техните дела на последния огън,
който всичко побеждава и очиства справедливо.
Дори да не сме научили за всичко поради някакви хитрини,
все пак аз ще поразя убийците с моята скромна реч,
15. защото всъщност тези, които неправилно съдят, са убийци,
проливащи кръвта на невинните души:
всички, които аз съм отглеждал и които водих напред.
Но ще кажа това, което желаех, изобщо без да се боя от укорите,
от това, което е забранено на всички,
20 и което ненавиждам повече от всичко.
Аз, разбира се, няма да започна да назовавам имена,
за да не излезе така, че разкривам това, което трябва да остане скрито
(аз освен това не помня за всички еднакво) –
за да не се осмели устата ми да отиде твърде далече.
25. Истина е, аз познавам много достойни за голяма похвала,
но всеки, който пребивава сред лошите (и даже по-лоши от лоши),
той трябва веднага да бъде хванат и укротен.
Словесният ми меч ще посича порока.
Какво представлява той [порокът]. Ти сам ще го разкриеш.
Ако се изкажеш срещу моята реч,
30. ти открито ще обвиниш самия себе си.
И така, това е моят път: всеки желаещ може да ме удари,
аз отдавна се научих да понасям ударите на камъните.
Можеш да се довериш на лъв, леопардът може да бъде дресиран
и дори змията е възможно да побегне, въпреки че боиш се ти от нея,
35. Но пази се само от едно – от лошите епископи,
не обръщайки внимание на „достойнството на техния престол“.
Всеки може да получи високо положение, но не всеки – благодат.
Обърни своя взор към овчата кожа, разгледай зад нея вълка!
Убеждавай ме не с думи, а с делата си.
40. Ненавиждам ученията, противник на които се явява самият живот,
хвалейки красотата на гроба, аз изпитвам отвращение
от зловонието на разложените трупове вътре.
- Как така? Какво значи туй? Защо ти, винаги блестящ оратор,
не кажеш нещо красиво и този път?
45. Защото за страдащия е свойствено да излива своята скръб:
пред Бога, пред приятели, пред родители, пред съседи, пред гости,
или в краен случай – пред бъдещите времена и идващите поколения.
Но ще започна своята реч малко отдалече,
никой не може да каже, че труженикът
50. получава награда за своя труд в този живот: шегува се всеки, който твърди така.
Всичко завършва своя път в нощ и мрак,
Бог изпитва едни с огън, а други забулва в мрак,
докато огънят не освети всичко.
Един човек изживя труден живот,
55. стенеше, прекарваше безсънни нощи, обливаше се в сълзи,
ограничаваше себе си дори в простото легло и храна,
грижеше се за изучаването на боговдъхновените Писания,
постоянно се бичуваше и раздираше душата си.
Какво още съм изпуснал? Какво направих, което не трябва?
60. Някакъв друг човек откъсна плодовете на своята младост,
смееше се, пееше, отдаваше се на чревоугодничество,
на всички наслаждения, на чувствата.
Не си налагаше забрани, беше като жребец без юзда.
След това на първия човек започнаха да се случват нещастия,
65. (всъщност едва ли точно нещастия, тъй като нищо от това тук не засяга мъдреците,
за каквито ги смятат повечето от хората,
които затова дори не признават, че нещастният може да изглежда мъдър),
а другият човек, успелият във всичко, имаше успех и в това,
да бъде смятан за във висша степен добродетелен.
70. Аз, изричащият тези думи съм свидетел на написаното по-горе,
Аз се намирах по-високо от нещата, видими за чувствените очи,
и моят ум бе насочен единствено към нематериалното.
Аз изоставих славата си, имението си, надеждите си, литературна си дейност,
чувствах разкош в това, че бях избавен от разкош,
75. и услаждах живота си с малкото парченце хляб. Аз бях освободен от оскърбления
(впрочем, трябва да очакваш всичко, дори ако си мъдрец).
Но някой, като ме откъсна от благините, пряко на очакванията ми ме отведе
в чужди земи. Кой беше това няма да назовавам.
Духът Божи ли беше, греховете мои ли бяха причина за това,
80. че получих отплата за своето превъзнасяне.
Но формалната причина беше такава: събранието на пастирите и православния народ, въпреки че той все още не беше многоброен.[1]
Видя се накрая слаб лъч светлина:
хората вече имаха възможност сравнително свободно
да изповядват православната вяра;
85. те малко по малко отново започнаха да дишат
спокойно сред заобикалящите ги злини.
[Защото преди,] сред бъбривите езици и многобройните заблуди,
те страдаха, но нямаха защита.
Възможно ли е изобщо това, на розата да бъде приятно да вирее сред тръни,
или на зрелия грозд сред киселите?
90. И така, ето [как стояха нещата, когато] дойдох аз, благочестивият странник,
отстъпвайки пред увещанията и множеството молби,
отказът на които щеше да е проява на прекалена гордост.
Но когато аз дойдох, напускайки земята на Кападокия,
която за всички е стълб на истинската вяра,
95. (но не съм изоставял народа или някое от своите задължения,
всичко това в същността си са козни на враговете, техните лъжливи речи –
нескопосано измислено прикритие на тяхната завист).
Искам сега вие да кажете какво последва нататък,
тъй като вие сте свидетели на моя труд.
100. Нима нещо неблагоприятно, грубо или вредно
казах или сторих през тези повече от две години?
Освен само едно, че пощадих лошите хора,
които от самото начало ме замеряха с камъни, че понесох това с търпение.
Истина е, поне мъничко беше истински благочестиво,
105. защото така ставах съпричастен с Христовите страдания.
Ти виждаш какво бедните принасят в дар на Бога.[2]
Но ние можем дори това да си вменим като вина, ако пожелаем:[3]
Някой беше казал, че чувственият разум е подобен на гнилеж,
разяждащ костите. В това се убедих
от собствения си опит:
110. моето тяло, преди здраво като медта, а сега уморено от грижите,
вече се навежда към земята. Но нищо повече от себе си аз не мога да дам,
макар че дори и да дам всичко, пак ще трябва да давам още.
А и какво друго може да се случи с този, който се е обвързал с немощен приятел.
Обаче настъпи време да се върна отново към започнатата реч.
115. Мен ме извикаха, и аз събрах народа,
който се намираше сред вълци,
аз напоих със слово жадуващото паство, посях вярата, вкоренена в Бога,
разпространих светлината на Троицата на тези, които по-рано се намираха в мрак.
Аз бях подобен на закваска в млякото и на лекарство
120. заради силата на убежденията си. Едни вече се бяха присъединили [към истинната вярa],
други бяха близо, а трети още се канеха.
Настроението на всички, което преди това беше яростно, се промени,
И истинното учение в отговор предизвика любов:
това умерено благоразположение можеше да бъде развито до пълен успех.
125. За това знаят в Щастливия Рим[4] (тук аз
имам главно предвид тези, които стоят начело) –
тези хора неочаквано ме удостоиха с известна почит[5]
а те смятат, че човек трябва да има поне малка част от славата,
вместо това да бъдеш пръв по чест
130. наистина, те са много по-могъщи от всички!
Когато бях при тях, аз бях на почит,
и даже днес, когато ги напуснах, те осъждат лошите.
Та нали и те не могат да направят нищо повече от това,
а и аз самият не съм ги молил да правят каквото и да е, „О град, град!“
135. (ако възкликнем в духа на трагедията.[6]
Но „почтените и благовъзпитани“ мои съпастири,
пръскайки се от завист, (нали познавате приличащите на Фрасонид,[7]
недодялаността не понася културата)
избраха за съюзник телесна ми немощ, която съпътства моите монашески трудове
140. и която трябва да бъде уважавана от всички,
които поне малко са се потрудили в името на Бога,
те, освен всичко друго, се позоваваха на това, че аз не се домогвам до властта на такъв велик престол,
в това време, когато целия свят се разкъсваше от борба.[8]
И така, подстрекавани от демона, те повдигнаха това обвинение,
145. възлюбените с удоволствие ме изгониха,
изхвърляйки ме подобно на излишен товар от претоварен кораб.
Та нали в очите на лошите аз бях товар, защото разсъждавах трезво.
След това ще въздигнат ръцете си нагоре, сякаш са чисти,
и ще предложат на Бога „от сърце“ очистващите Дарове,
150. за да осветят и народа със словата на тайнството.
Това са същите тези хора, които с коварство ме изгониха оттам
(макар и не съвсем против моето желание, тъй като за мен би било голям позор
да бъда един от тези, които продават вярата си).
Едни от тях, явявайки се потомци на бирниците,
155. за нищо друго не могат да мислят, освен да събират незаконни данъци,
другите идват от дюкяните за обмяна на пари
третите – от полето, почернели от слънцето,
четвъртите – от своето занятие с кирката и мотиката,
други – оставяйки морския занаят и войската,
160. миришещи още на корабни трюмове или с белези по тялото.
Те си въобразяват, че са кормчии на народа
и не искат да отстъпят дори в малкото.
В същото време други, още с
неизмити сажди от ковачницата,
165. са готови да бъдат наказани с бич или готови да бъдат изпратени да въртят воденичните камъни.
Ако преди да изплатят дължимото на своите господари,
имат възможност да прекъснат работата си, то те веднага се възгордяват
и съблазняват някои хора от народа,
къде с убеждение, къде с принуда.
170. Те се стремят към върховете, като торен бръмбар към небето,
търкаляйки топче, направено вече не от оборски тор
и без да навежедат главата си като преди.
Те си мислят, че имат власт над небето,
макар и да говорят всякакви глупости
175. и дори не могат да преброят колко са ръцете и краката им.
Но нима това не е голямо зло, недостойно за епископския сан,
о, предраги? Нека не разсъждаваме примитвивно
и за толкова велики [дела] да съдим неправилно
(макар да ми харесва повече да съм в позицията на принизен).
180. Епископството, наистина, не е най-лошото нещо. [Напротив]
абсолютно необходимо е епископът да бъде избран сред най-достойните, аз лично избирам
най-достойния, ако не най-достойния, във всеки случай и не най-лошия
(ако, разбира се, моето мнение има някакво значение).
И това е важно, особено сега, когато бъбривостта бушува като ураган
185. и навлиза навътре във велики градове и събрания.
И ако те пребивават [в истинната вяра] непоколебимо, то това
може да бъде за тях от голяма полза,
а ако не пребивават – преголяма вреда.
Затова, длъжен си да избереш най-достойните хора.
Та нали хора с посредствени способности,
190. дори и усърдно да се доказват, не могат да надвият най-добрите.
Това е мнението на съдята, във висша степен далече от лъжата.
Но пред мен ще бъдат изправени митари и рибари,
каквито са били евангелистите. Та нали те
също бяха немощни в красноречието си,
но хванаха целия свят като с мрежа със своите прости думи.
195. Дори и мъдреците уловиха в своите рибарски мрежи,
за да стане по такъв начин чудото на Словото още по-явно.
Това мнение подкрепят много хора,
против които е насочена моята,
кратка, но пределно ясна реч.
Дай ми вярата на поне един от апостолите,
200. [та] да се откажа от парите си, от пътническата торба и тоягата, да бъда полуоблечен, да нямам сандали,
да живея ден за ден, да бъда богат само с надеждата си,
да бъда неискусен в словесното майсторство,
да бъда този, за когото не е възможно да се помисли че
по-скоро говори ласкателства [отколкото казва истината],
205. да не се задълбочавам в изследването на чуждите учения.
Ако се появи някой, който да притежава тези достойнства, и аз ще приема всичко:
човекът, който няма дар слово, безчестеният, незнатният, пастирът на воловете.
Та нали праведният начин на живот прикрива външните недостатъци.
Бъди и ти един от тях и, дори да си бил ловец на жаби [не рибар],
210. ние ще те възнесем до ангелските хорове. Така че покажи ми поне
едно нещо. Но нима ти можеш да освобождаваш от демоните,
да излекуваш проказа? Да възкресиш мъртвия от гроба?
Нима можеш да спреш парализа?
Подай ръката си на страдащия и прекрати болестта му!
215. Само по този начин можеш да ме убедиш да пренебрегна знанията.
Ако нещо се състои от две части – похвална част и част, достойна за порицание,
и ти взимаш под внимание само първата част,
а другата заобикаляш със своето мълчание,
то тогава ти коварно изкривяваш истината за нещата.
220. Матей е бил митар, но той е
заслужил уважението не като митар, а като човек, изпълнен с Духа.
Петър е бил водач на учениците, но той е бил „Петър“ [твърд като камък!].
Не като рибар, а затова, че е бил изпълнен с усърдие,
неговият начин на живот ме кара да уважавам и рибарската му мрежа.
225. Но аз ще се отрека от теб, дори ако
ти ще се прикриваш зад своето външно благочестие.
Всичко това е само капан, клопка.
Ти си подобен на художника, който рисува прекрасни
форми, които са покрити с разкъсана, повредена от проказата кожа.
Или изобрази красотата, или не прави нищо!
230. Но и това ми кажи, можем ли да назовем невежи хората,
които са оставили такива важни учения и писания,
в които ние с труд достигаме поне малка част от дълбокия им смисъл,
(макар и от самото си детство да сме научени на изкуството на думите),
за обяснение на които, на свой ред, са написани толкова книги и е положен толкова много труд,
235. изобилие от блестящи произведения,
които са резултат от прецизна работа, написани на всички езици и
отличаващи се с научен талант и с възвишено тълкувание.
Как смогнаха апостолите да убедят градовете, царете и събранията,
които притежаваха великата сила на красноречието,
240. когато се намираха пред съдиите или в театрите?
Как смогнаха да убедят мъдреците, юристите, високомерните елини
(опитни в изказвания пред слушатели и изкусни в красноречието)
и успяха да ги разобличат публично,
ако не са били съпричастни към тази култура, за която ти не им даваш да имат знание?
245. Може би ти имаш предвид силата на Духа,
и това ще е справедливо, но обърни внимание на това, какво ще последва:
нима ти самият не си причастен към Духа и, естествено,
ти се гордееш с това. Защо ти лишаваш от словесността тези,
които се стремят да напредват в нея? Но ти, разбира се, безуспешно
250. приписваш това отрицание на природата на Духа и на праведниците.
Свойство на Първия е да вдъхва Словото,
така праведниците се вдъхновяват
и затова са мъдри. По такъв начин ти се обърка в собствените си думи,
о ти, усърдно говорещ именно
255. това, за което трябва да се мълчи, това което трябва да крием в себе си.
Знам, че духът на враговете е безгласен.[9]
По-добре той да мълчи, отколкото да говори лоши неща.
Отвори устата за Словото Божие на тези,
които говорят правилно и затвори устата на тези,
260. които изригват с хриптене змийско съскане
и изливат братоубийствена отрова.
Ето такъв си ти: какво още може да добавим за невежеството?
Накратко ще кажа истината и по
какъв начин е по-добре да гледаме на нещата.
265. Някога имаше хора, забележителни като никои други,
но изобщо не владеещи изящната словесност.
Идеята е в това, че всяка наша реч е двояка,
тя се състои от думи и смисъл, думите наподобяват горни дрехи,
а смисълът е като тялото, облечено в тази дрехи.
270. Като, при това, в единия случай са добри и двата компонента, в другия – само единия,
а случва се и така, че и двете съставки не стават за нищо: както образованието, така и талантът на оратора.
Ние не обръщаме много внимание
на външната страна на речта, но внимателно следим съдържанието ѝ.
Та нали в това е нашето спасение, във вътрешния смисъл.
275. Обаче, когато е изложен ясно и открито.
Каква е ползата от извора, ако
той е запушен, или от слънчевия лъч, ако той е закрит с облаци.
Също така и мъдрата мисъл, когато е неизречена,
наподобява неразцъфтяла роза,
280. тя показва своята
красота тогава, когато усети полъха на вятъра, разкрива своето цветче.
Ако красотата стоеше винаги скрита,
то ние никога нямаше да можем да почувстваме очарованието на пролетта.
Изглежда най-много ни се иска да произнасяме своята реч така,
285. както са правили тези, които са се смятали неизкусни в словото.
Но наистина ли можеш чрез своя талант да говориш толкова вдъхновено [колкото тях]?
[Ако е така, то] aз много бих искал да получа поне малко от твоята светлина.
Наистина, ако Писанието е нищо,
то защо аз изгубих толкова от своето време?
290. Защо аз напразно се мъчих да „преброя морския пясък“,
съединявайки в труда си дни и нощи,
за да мога да проумея смисъла [на Писанията] поне на края на живота си.
Ако Писанията са добри сами по себе си, то не позволявай трудовете на праведниците
да бъдат покрити с паяжини.
295. Използвай простата реч на пастирите,
аз нямам нищо против това: още повече,
аз също мога така да говоря.
Често обикновеният обяд ми е по-приятен от приготвения от готвачите.
По същия начин на мен са ми приятни непретенциозните дрехи и външната красота,
300. не изкуствената, а дадената от природата.
„Нека да се извиси умът“ и с това ще се задоволим.
Никаква изящност – ще я оставим на тези, които се стремят към нея.
Не ми привеждай аргументите на [скептиците] Секст и Пирон.
Вън [на стоика] Хрисип! По-далече от Стагирит.[10]
305. Не се увличай по сладкодумието на Платон.
Отхвърли красотата [на тези мъдреци], от ученията на които трябва да се отвращаваш!
Изразявай философията си чрез простотата на думите.
Ти можеш да си ни приятен, дори да говориш просто.
Учи ни, ако искаш, но наистина ни учи!
310. [Кажи:] Какво е за нас Троицата? Как се съединява Бог и как, напротив, се разделя? Като в същото време
е една Неговата святост, природа, как Той е Единица и Троица. Каква е природата на ангелите.
Каква е природата на двойнствения свят[11]
и истинното „предзнание“,
дори много от това да не се стори правилно на повечето от хората.
315. Какъв е произходът на душата и тялото,
на законите, на Стария и Новия [Завет]?
Какъв е смисълът на Въплъщението на Този, Който значително превъзхожда умопостижимото.
Какво е събирането на неравностойните природи[12] заради единната слава?
Какво е смъртта на Христос за възкресението и за самото небе?
320. Какво е възкресението на мъртвите и какво е Съдът?
Какъв живот очаква праведниците и какъв – грешниците?
Кажи ми, защо „всичко тече“ и къде спира?
Ако Духът ти е открил нещо от това –
дали всичко, половината ли,
325. или само това, което чистотата на разума ти позволява да знаеш –
не лишавай [и мен] от това.
Но ако си съвършено сляп, защо тогава посочваш пътя, когато ти самия си лишен от зрение.
О, тъмнина на тези, които имат за свой учител слепец,
за да паднат заедно с него в ямата на неведението!
330. Тези [епископи] са такива (и те са най-малкото зло,
защото, макар че неведението е зло, то това е по-малкото зло)
Но какво да кажем, ако си спомним за лошите,
защото има някои още по-лоши.
Злополучните, презрените кости за игра на живота;
335. двусмислени в делата на вярата; зачитащи законите на краткотрайната изгода,
а не вечните божествени закони. Техните думи са подобни на Еврип[13]
или на гъвкавите клонки, които се клатушкат напред и назад.
Те са съблазън за жените, те са отрова, приятна на вкус;
те са лъвове в отношението си към
по-слабите, но са псета пред властимащите.
340. Те са хищници с прекрасно обоняние за всяка гощавка,
те протриват праговете пред вратите на властимащите, не праговете на мъдреците.
Те мислят само за своята изгода, не за изгодата на обществото,
за да правят зло на своите ближни.
Ако ми разрешите, мога да разкажа и за техните тъй наречени „мъдри“ дела.
345. Едните се хвалят с благородния си произход, други – с красноречието си,
трети с богатството си, четвърти – със семейството си.
Тези пък, които няма с какво да се похвалят,
стигат до известността благодарение на своята развала.
Но ето още какво представят за „мъдрост“: не притежавайки красноречие,
350. те завързват с помощта на закона езика на тези, които са по-красноречичиви от тях.
И ако имаше някаква физическа борба, само с използване на вашите очи и ръце
вие, „мъдреците“, щяхте да напъдите и тези, които се борят.
Нима това не е очевидно насилие и не е явна вреда?
Кой ще издържи на това всичко? Загадка.
355. В същото време, когато вече почти цялата вселена
е получила от Бога толкова велико спасение,
колко много недостойни предстоятели имаме ние [в Църквата]!
Аз ще крещя истината, макар и тя да е крайно неприятна.
Мисля си, че се разиграва една прекрасна театрална пиеса:
360. сега [ние виждаме] маски, а след време [ще видим истинските] лица.
Срам ме е да говоря как стоят нещата, но аз все пак ще кажа.
Макар и да сме поставени за учители на доброто,
ние сме работилница за всички злини
и нашето мълчание крещи (дори и да ни се струва, че ние не говорим).
365. „Начело стои лукавството – нека никой да не се тревожи за това!
Бъдете от лошите – това си е най-лесното и е по-хубаво“. Практиката
става закон.
Та нали ако някой, дори под влиянието на учителите, с мъка може да се обърне към доброто,
то когато пред него
370. има лош пример, той бива запленен; той става като поток, спускащ се по склона.
Ето причината за това: някои казват че [морският] орел, използвайки слънчевите лъчи
премъдро съди за зрението на своите новородени пилета.
Той по такъв начин разбира, кое от тях е истинско, а кое – не.
Едното изхвърля вън, признавайки се за родител на другото.
375. Ние с лекота поставяме на катедрата всички
стига те да желаят това, правим ги началници на народа,
и при това не обръщаме внимание нито на настоящето, нито на миналото,
нито на тяхната дейност, нито на подготовката им, нито на кръга на техните познати –
дори дотолкова, че да може да бъде разпознат „звънът на тези монети“,
380. и това, дали са пречистени от огъня на времето –
но прибързано издигаме тези, които ни се сторят достойни за този престол.
Наистина, ако ние знаем, че в повечето
случаи властта прави избрания по-лош,
той кой благоразумен човек ще предложи този, когото не познава.
385. И ако аз, с толкова голямо усилие, мога да се грижа единствено за своята душа
в житейските бури, то как ти можеш да повериш на всеки
срещнат кормилото на властта
на толкова голям народ, ако не искаш да потопиш кораба.
И в същото време, когато трудно се намират скъпоценни камъни
390. и не навсякъде на земята растат лековити треви,
и тогава, когато кранти има в изобилие навсякъде,
а чистокръвните коне се развъждат в домовете на богатите –
то защо предстоятелите ги намират с такава лекота,
още повече начинаещи, които дори не са се потрудили [поне малко].
395. О, бърза смяна на нравите! О, случайни поврати на играта!
О, дело Божие, поверено на заровете!
Или: о, маска на комика, неочаквано
сложена на един от най-покварените и нищожни хора:
и ето пред вас стои – нов страж-блюстител на благочестието.
400. Наистина е велика благодатта на Духа,
щом между пророците е и прескъпият Саул!
До вчера ти беше сред мимовете по театрите (а какво е имало,
освен театрите, нека да разучи някой друг),
а сега ти самият за нас си необикновено зрелище.
405. По-рано ти беше страстен любител на конете и хвърляше [от яд] пепел нагоре към Бога,
така, както някой възнася молитви и благочестиви мисли.
Причина за това беше или паднал жокей,
или кон, който е стигнал втори до финала;
теб те опиваше [и най-] леката миризма на конете
410. и ти ставаше като луд и буйстващ.
Сега ти си важен, твоят поглед е изпълнен с кротост,
(като се изключи това, че тайно си предан на старите си страсти,
както, мисля, изкривената клонка, която се изхлъзва
от ръката, опитваща се да я изправи и се връща в първоначалното положение).
415. Довчера чрез ораторстване ти продаваше съдебните процеси,
обръщайки ту на едната ту на другата страна всичко, което се отнася до законите.
С помощта на това ти погубваше тези, които справедливостта трябваше да спаси,
и критерий за теб беше голямото възнаграждение.
Сега ти изведнъж стана съдия, все едно втори Даниил.
420. Вчера, когато ме съди с изваден меч,
ти превърна съда в узаконено свърталище на разбойници,
крадеше, извършвайки насилие най-вече срещу законите.
А колко си кротък днес! Никой
не сменя дрехите си с такава лекота, както ти своите нрави.
425. Довчера ти се намираше сред женоподобните танцьори,
заедно с лидийските жени участваше в неопристойни танци,[14]
пееше песни и се гордеше с оргиите си.
Сега ти се представяш като блюстител на целомъдрието на девиците и омъжените жени.
Колко подозрителна е твоята благост, ако отчетем твоите предишни навици.
430. Вчера – Симон Влъхва, днес – Симон Петър.
Ах, каква бързина: вместо лисица – лъв.
Кажи ми, драги, как стана така, че ти
който преди това беше бирник или изостави някаква длъжност в армията,
как ти, който преди беше беден, след това надмина по богатство Кир
435. Мидийски, или Крез или Мидас
(като стана владетел на дома, пълен със сълзи),
[как] проникна в Светилището и завладя престола.
Как след това успя да вземеш всичко със сила, и сега го притежаваш?
Как накрая, ти завладя със сила и самите божествени Тайнства…
[2] Бедните могат да дадат единствено тялото си (бел. прев.).
[3] В смисъл, не можем да принесем дори тялото си, защото сме си го съсипали; виж: Прит. 14:30: „Кроткото сърце е живот за тялото, а завистта е гнилеж за костите“ (бел. прев.).
[4] Константинопол – Новият Рим (бел. прев.).
[5] В края на 380 г. имп. Теодосий предоставя на св. Григорий храмът „Св. Апостоли“ (бел. прев.).
[6] „Едип цар“ от Софокъл (бел. прев.).
[7] Герой от „Невидимия“ на Менандър (бел. прев.).
[8] Известната като „Антиохийска“ схизма, възникнала в лагера на никейците (бел. прев.).
[9] Виж Мат. 9:32: „След като бясът бе изгонен, немият проговори“ (бел. прев.).
[10] Градът на Аристотел (бел. прев.).
[11] На умозрителните и материалните същности (бел. ред.).
[12] В Богочовека (бел. прев.).
[13] Протока с непостоянните води (бел. прев.).
[14] Лидийките са имали славата на леки жени, които, според Херодот, са спестявали зестрата си сами чрез проституция (бел. прев.).
