Дискусия на страниците на в-к „Култура“, провокирана от статията на Никола Антонов „На какъв език се моли българинът“
Павел Николов: Щом любов нямам, нищо не съм
Вестник „Култура“ от 21 април 2000 г. публикува статията на г-н Никола Антонов „На какъв език да се моли българинът?“. Основният тезис, който г-н Антонов защитава, е формулиран по следния начин: „… приоритет в издателската политика на БПЦ (доколкото има такава) трябва да бъде издаването на Богослужебните книги на съвременен български език“. Поздравявам смелата позиция на г-н Антонов и му пожелавам с Божията помощ да направи най-хубавите преводи на църковните песнопения на новобългарски език. Ще се опитам обаче да изложа от една страна някои трудности за осъществяването на такова начинание, от друга – да кажа своето мнение по този въпрос, а също и да приведа няколко аргумента в полза на църковнославянския език, изказани от о. Людмил Спасов, ефимерий на храм „Св. Йоан Рилски“ при Софийската духовна семинария.
Въпросът за езика на богослужението е сериозен. Г-н Антонов има основание да приведе думите на потрудилия се повече от всички апостоли: „Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден…“ (1 Кор. 14:14). За най-голямо съжаление мнозина от нас не разбират църковнославянското богослужение. Причините за това са много. Преди време по решение на БКП от българския език бяха изхвърлени много църковнославянски думи и изрази, както и множество чуждици, особено с църковно значение. Премахнато бе вероучението. Мнозина от нас забравиха, че щом са кръстени, принадлежат на Православната църква и като нейни синове и дъщери трябва да участват често в нейния литургичен живот и да приемат с чиста съвест и въздържание Самия Спасител в Тайнството на тайнствата: св. Евхаристия. Нашият ум стана безплоден, защото забравихме Господа Иисуса, забравихме Неговите заповеди, забравихме, че без Него не можем да направим нищо, забравихме молитвата. Но да се върна отново към „непознатия език“. Съгласен съм, че църковнославянският език стана „непознат“ за нас език. Но как ще се осъществи един превод на Богослужебните книги на съвременния български? Нима имаме ревнители, които да са способни да осъществят такова равноапостолно дело? Ако има такива, нека Бог им даде сили и да го сторят! Съвременното ниво на българския богословски език е ниско, осакатено, бедно и съвсем недостатъчно за успешно реализиране на подобно дело. Появилите се досега български преводи на богослужебни книги са с много груби грешки от догматичен и чисто езиков характер. Не искам дори да си представя как те ще бъдат нотирани с тези грешки, а може би и с допълнителни, и ще започнат да изместват псалтикийните певчески сборници, които са „остарели“, защото са на църковнославянски език. Такива груби вмешателства в богослужебните текстове според мен са плод на безотговорност и самозаблуда, а не на любов към незнаещите църковнославянски език. С болка признавам, че дори българският превод на св. Библия има много недостатъци спрямо гръцкия и латинския текст. Смея да твърдя, че съвременното българското богословие едва прохожда в много отношения и на този етап точен и догматичен превод на Богослужебните книги е неосъществим. Предпочитам до появата на поне равноценен по качество български превод да пея на клироса на църковнославянски език. Смятам, че ако по време на богослужение се моля от сърце, покайно, смирено и с любов към Бога и ближния си, именно тогава „ще се моля с дух, ще се моля и с ум; ще пея с дух, ще пея и с ум“ (1 Кор. 14:15).
Накрая искам да приведа няколко от аргументите на о. Людмил в полза на църковнославянския език. Той казва, че Литургията на оглашените може да е на български, та некръстените да слушат Апостола, Евангелието, поученията и проповедта, и постепенно да се вцърковяват, за да бъдат кръстени. Литургията на верните пък трябва да е сакрална, защото християните трябва да имат „ум Христов“, те искрено трябва да направят обрат в съзнанието си – метаниа (метанойа) или покаяние (духовно излизане от света и единение с Бога). Освен това егоизмът, а не църковнославянският е основата за отчуждението и разединението на християните. Богослов е не този, който държи диплома, а онзи, който се моли. Молитвата е цялостно отдаване и забравяне на себе си, докато по-разбираемите думи на молитвата на български разсейват повече ума. С тези думи внасяме света в молитвите си. За да не става това св. Василий Велики ни учи да употребяваме в тях „богоприлични думи“. Църквата не бива да актуализира своя език (своето послание), защото така ще изгуби своята същина. Влизайки в църква, ние трябва да изоставим личния си критерий за добро и зло. Ако заменим днес църковнославянския с български, утре ще въведем литургия за младежи и литургия за възрастни. Вместо източното църковно пеене ще въведем „християнски“ рок и т. н.
Искам да завърша тази статия с напомняне, че езикът, на който се моли православният българин, е езикът на любовта: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм… Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат“ (1 Кор. 13:1-2, 8).
Никола Антонов: Плодът на словото е ползата за слушателите
Принципно напълно съм съгласен с първата част от статията на г-н Павел Николов, където той излага своите опасения от дръзкото и безотговорно посегателство върху богослужебните текстове, самочинно извършвано от някои миряни и свещеници у нас. Благодаря му и за искреното пожелание. Безспорно, никой не трябва да си въобразява, че общата филологическа култура, с която разполагат повечето „преводачи“ на църковни песнопения, е достатъчна. Факт е, че любители на църковните песнопения си позволяват не само да правят, но дори и да издават и разпространяват собствени „преводи“. В храма „Св. Седмочисленици“ в София, например, се продават разпечатани на принтер „преводи“ на богослужебни текстове, които са напълно аматьорски. За професионална редакторска намеса изобщо да не говорим. Никой не бива да се заблуждава, че ще свърши работа дори и задължителната теоретическа подготовка – доброто познаване на класическите езици и законите на античната поезия. Всичко това не струва нищо, ако преводачът не притежава чистота на сърцето и не участва изцяло и пълноценно в евхаристийния живот на Църквата чрез – ако не ежедневно, то поне ежеседмично – приемане на св. Причастие и редовна изповед.
За още по-голямо съжаление дори и изданията с новобългарски преводи на богослужебни чинопоследования, носещи печата на Св. Синод на БПЦ, изобилстват с недомислени и откровено погрешно преведени изречения. Грешки намираме дори и в синодалната Библия. Истина е, че църковнославянският текст засега е почти идеалният превод. Но, за Бога, какво ни ползва той, след като малцина го разбират? И, за да покажа, че този въпрос не е безоснователен, този път ще се спра по-обстойно на неговото библейско основание, а именно известните думи на апостола: „… ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден“ (1 Кор. 14:14-16). Преди да приложа някои тълкувания на този пасаж, ще припомня, че в гръцкия оригинал прилагателното „непознат“ не фигурира, но се подразбира от контекста, което личи и в съответните светоотечески коментари.
Св. отци говорят
В изречението на св. ап. Павел, където апостолът говори за безплодния ум, смисълът на тази фраза е съвсем конкретен и не бива да се генерализира в общи изказвания, които са по своему напълно истинни. Според единодушното мнение на св. отци, което може да се проследи например в тълкуванията на бл. Теодорит и св. Фотий Константинополски, в този стих „плод“ означава ползата (да, именно ползата), която слушателите получават от словото, изречено било чрез молитва, било в песнопение или пък в поучение.
„Когато беседвам на друг език и не превеждам на присъстващите, нямам никакъв плод и другите не получават полза от това“, пише бл. Теодорит, който другаде казва: „… плодът на говорещия е ползата за слушателите“. „Ум“, от своя страна, означава не друго, а именно „разбираемостта на казаното“ (бл. Теодорит). Ще прибавя и тълкуванието на св. Фотий от неговите Catenae: „… ако говоря нещо необходимо и добро, но не го превеждам на слушателите, полезен съм на себе си (това означава „духът ми се моли“), т. е. само аз вкусвам от това полезно и добро нещо, но другият не се ползва, за да може оттук – от плода на ползата, която са получили другите – да се обогати и моят ум“. По-нататък същият отец пише: „Как да не бъдем безплодни? Как? Чрез добродетел да се стремим към това, щото да говорим и с дух, да говорим и с ум, т. е. да говорим за собствена полза и за това – умът да получи съответния плод, т. е. оползотворяването на ближния“. Следователно, да се молиш с дух означава сам себе си да разбираш и сам на себе си да бъдеш полезен, а да се молиш с ум – да те разбират другите и да им бъдеш полезен. Доколко пък ще се обогатиш с някакъв плод, зависи от това до каква степен са те разбрали. Тази употреба на думата „плод“, впрочем, е характерна за св. ап. Павел (срв. Рим. 1:13: „… та да имам плод и между вас, както между другите народи“).
Ето с каква свобода св. Фотий доразвива мисълта на апостола, поставяйки в основата на всяко говорене ползата за слушателите („какъв утилитаризъм!“, би казал някой): „… зад всяко необходимо и полезно нещо, изричащо се чрез езика, трябва да бъдат поучението и грижата. Но, както вече казах, ти, говорейки езици, благославяш, благодариш или говориш нещо друго, бидейки полезен на себе си, но слушащият те нищо не печели, няма полза от тебе“. За да се превърне говоренето в слово трябват минимум двама. Слово, отбелязва св. Фотий, не е това, което се изрича. Словото е „нещо, което се изслушва“ (дали чрез проповед, пеене, благодарение или благословение)! Така разсъждава най-забележителният богослов на деветото столетие, а дълбочината на неговите думи е неизследима. И тук светителят, станал някога причина за грандиозното религиозно и културно просвещение на славянските народи, заключава: „… заради своя ум ще говоря, т. е. заради плодоносенето на своя ум, което е ползата на мнозина“.
Още към защитниците на църковнославянския
Следователно, ако някой се опасява, че стремежът към разбираемост на богослужебния текст е продиктуван от утилитарен подход към молитвата, моля, той да отправи своето обвинение не към мене, а към бл. Теодорит и св. Фотий – главния виновник за това, дето сега четем и пишем на славянски език. Идеята Литургията на оглашените да се служи на новобългарски, а Литургията на верните – на църковнославянски, е интересна и оригинална, но смятам, че тук се поставя изкуствена преграда между вярващите, каквато практика църковната история не познава. Не съм убеден, че в Св. Предание може да се намери основание в полза на това хрумване. Струва ми се, няма такива случаи. Съвършено невярно е, че разбираемите думи разсейват ума, особено ако този ум се старае да се събере в себе си. Вместо да се самовглъби, грамотният и мислещ богомолец, четящ на църковнославянски, разсъждава върху това дали в израза „с висоти Востока“ „с висоти“ е родителен падеж, а „Востока“ винителен или също родителен, и т. н. Какво съсредоточаващо ума намираме в това положение? Примерите са безбройни.
Най-съвършената молитва несъмнено е безмълвната. Тази молитва наистина води до единение с Бога чрез огнено умиление и чрез очистване на ума от всякакви помисли. Да, молитвата е „съюз на разумните творения с техния Творец“ (св. Григорий Паламà). Различава ли се обаче този вид молитва от огромното количество молитви, които гласно се произнасят в общественото богослужение? Нима тези стотици страници текст, които прелистваме в течение на годишния богослужебен кръг, са излишни? И така, аз призовавам за богословска грамотност: да се прави разлика между „монологовата молитва“, която се изразява в „неангажираност на ума“ (св. Григорий Паламà), и Литургията, която е „общо дело“ и за която става дума тук. Знаем, че за да имаме Литургия, трябват минимум двама (спомнете си дефиницията на св. Фотий за „слово“), докато монологовата молитва е друга тема и, надявам се, за богословски образованите защитници на църковнославянския това уточнение е напълно достатъчно.
Уважаеми естети, любители на архаичния текст, съгласете се, най-сетне, с това, че в едно „общо дело“ езикът е от решаващо значение (Спомнете си: как Бог осуети някога едно неблагочестиво общо дело? Като посегна на езика!). Езикът е средство, което трябва да помага, а не да пречи. Не само езикът е средство, молитвата и добродетелите – те също са средство. А коя е целта? Целта е Христос. Това е нашата обща Цел, към която пристъпваме на всяка Литургия, а Литургията е, както вече казах, „общо дело“. Безспорно, Литургията е същността, субстанцията на църковния живот, а всичко останало – езикът, текстовете, песнопенията, одеждите, жестовете, действията – са само акциденции, които в известна степен могат да се променят, могат да бъдат различни. В това може да се убеди всеки, които се е срещал с литургичния опит на православните в различни точки на планетата. При промяна на акциденциите субстанцията остава една и съща, поради което промяната на богослужебния език не измества самата Литургия и не я превръща в нещо друго.
А сега, да видим какво ни съветва св. Василий Велики. Да, св. Василий призовава да се молим с „богоприлични думи“, но нима тук богоприлични означава неразбрани? Не виждам връзка. В своя гръцки оригинал св. Литургия със сигурност притежава думи и понятия, които биха могли да създадат небогоприлични асоциации в съзнанието на гръкоезичния богомолец от 4 в. Същото важи и за църковнославянския. Да вземем, например, израза „благословен плод чрева твоего“: каква асоциация създава той у съвременния българин? Нима „благословен е плодът на твоята утроба“ не превъзхожда по висота на стила църковнославянския еквивалент на този израз? Разбира се, ако само пожелаем, можем да намерим десетки примери с обратна сила. Обсъждането на конкретните частни случаи би трябвало да става след като вече сме започнали да работим върху текста. Някъде съвременната дума е за предпочитане, другаде ще оставим църковнославянската. По този начин богослужебният текст ще остане висок по стил, но когато деветдесет процента са ясни за всеки, малкото архаични думи само ще провокират (а не обезсилват) желанието на хората да се напрегнат и проявят собствена инициатива в разбирането на богослужението.
Няма чист език, езикът е част от света и всяка негова богословска интерпретация представлява собствено внасяне на света в сакралното. Не езикът освещава ума, а осветеният ум – езика. Освен това, никога не съм твърдял, че църковнославянският е „основата за отчуждението и разединението на християните“, а да обсъждаме егоизма тук – това е вече друга тема. Не ми е и минавало през ума да абсолютизирам проблема с неразбираемия богослужебен език и да го превръщам в основен повод за липсата на единомислие и любов между християните в България. Ако някой ме е разбрал по този начин, вероятно причина за това е, че не съм бил достатъчно ясен в изказванията си.
Относно твърдението: „… ако заменим днес църковнославянския с български, утре ще въведем Литургия за младежи и Литургия за възрастни“. Това е остроумен аргумент, който няма никаква стойност, защото изразява предположение, изказано в бъдеще време. На езика на реториката това се нарича argumentum ad hominem, т. е. аргумент, който няма истинска доказателствена сила, а разчита на психологическото въздействие над аудиторията (captatio benevolentiae). Същото важи и за забележката, отправена към мене, че за глухонемия е безразлично дали Литургията се изпълнява на новобългарски. Това важи и за църковнославянския. Смятам, че е некоректно изключителните случаи да се превръщат в основание за едно или друго отговорно решение, засягащо целия вярващ народ, който в своето мнозинство чува, говори и се стреми да разбира.
Изминаха десет години, откакто настъпи краят на „ледниково-атеистичния“ период и човешката душа получи правото да се откъсне от материализма и неверието. Хората постепенно започнаха да се връщат към себе си, към православието. Завръщайки се, те установиха, че не е останало много от онова, което са загубили преди катастрофата: в по-малките селища храмовете пустеят, висшият клир – с малки изключения – нехае, а в големите градове църковният живот едвам се съживява. Сякаш Църквата е инвалид. Малцина от свещениците проповядват, службата е неразбираема, а желаещите да се черкуват често пъти преждевременно излизат от Божия дом заради грубото и непочтително отношение на църковнослужителите към тях.
Същевременно очевидната немощ на клира и невежеството на народа създават благоприятни обстоятелства за нахлуването на сектите, идващи отвъд нашата граница и най-вече – отвъд Атлантика. Те, чуждите проповедници, не познават православието, не го обичат и поради това са готови на всичко, за да го изтрият от съзнанието на хората. В тази тежка ситуация, когато всичко се руши, а специализираните кадри от нашите висши богословски училища не са все още в състояние да докажат на невярващите и съмняващите се, че православната вяра е много по-дълбока и по-човешка от либералното и уж прогресивно християнство, в тази ситуация християните трябва да направят всичко, за да върнат хората в храма, на разбираем език да ги приобщят към богослужението, към Литургията, към редовното Причастие, а оттам – към богословието.
* Публикувано от сайта „В начало бе Словото“ (бел. ред.).
