Искам да кажа нещо за проповедта, но не от гледна точка на тоя, който я произнася, а от положението на този, който я слуша или издържа (понася). Ще се съгласите и вие, че това е справедливо, понеже проповедта се отнася за нас и ние християните сме, които имаме право да я преценяваме. В това отношение моля да ми позволите да направя чистосърдечно и откровено изповед за чувствата и мислите, които ме вълнуват колчем слушам или си припомням проповедите на нашия свещеник, пък и на други проповедници.
Към проповедниците аз храня дълбока почит, оцветена в известна степен с много съчувствие.
Проповядването, според моето скромно разбиране, е един голям подвиг, едно особено изпитание,
в което са натрупани и всякакви препятствия. Защото никога не е много лесно да говориш пред публика. Още по-трудно е да говориш пред една мьлчалива публика, безчувствена или равнодушна, която не можеш да запиташ, да пренебрегнеш, да предизвикаш, да боднеш, но която по интуиция трябва да отгадаваш въздействието от онова, което си казал. Тази публика, църковната богомолска публика, не може да окуражава проповедника със своите насърчителни аплодисменти, които в случая са абсолютно изключени.
Като християнин и слушател на проповедите аз трябва да изповядам и да призная един голям недостатък, които нашата възраст все по-ясно и по-ясно подчертава. Аз например, както мнозина от околните ми събогомолци, се интересувам повече от това, какво мислят моите съседи по темата на проповедта, отколкото за това, какво мисля аз самия. И когато слушам една проповед, вместо да я приложа към собствената си душа, аз се опитвам да отгадая с любопитство реакциите, които тя предизвиква у другите. Тази слабост на нас християните ме направи по-състрадателен към нашите проповедници. Щом като се качат на амвона и слушателите се съберат наоколо в полукръг, аз започвам да гледам тайно около себе си. Каква Вавилонска кула от слушатели: всякакви възрасти, всякаква степен на образование, всякакви разположения на душата, всякакви настроения, различна съдба.Някой беше ми казал, че да държиш една реч, това е да водиш едно стадо идеи. Но ако беше само това, работата би била лесна. Защото идеите ние можем да наредим по свой образец и да ги тласнем по своя воля, понеже са наши. Но да кажеш една проповед, това е да водиш едно стадо слушатели, всеки един от които си има свой ход на мисли и своя точка на тръгване, различни едни от други.
Проповедникът трябва най-напред да събере цялата тая навалица.
Той трябва да направи да работят в хармония всички тия съвсем различни съзнания, твърде непостоянни и твърде изненадващи, каквито са човешките глави.
Адвокатът, който защитава, или прокурорът, който обвинява, имат за поддръжка на своето красноречие елементите на една причина и перспективата на едно решение. Парламентарните оратори говорят и разискват и техните речи завършват с гласуване. Единствен проповедникът не разполага с никое от тези средства. Той е лишен от всички тия психологически подръжки. Защото ние слушателите знаем колко е прекрасно да се разсъждава върху вечните истини, но е много трудно да се подновява сюжетът.
Ако бих могъл да резюмирам мисълта си и моята опитност в една фраза, ще кажа, че за да бъде сполучлива една проповед, са потребни три главни условия:
а/ да имаш какво да кажеш;
б/ да го кажеш и
в/ да млъкнеш веднага щом си го казал.
Нашите проповедници могат да започват своята проповед не с дълги и неудачни встъпления, както правят понякога, но с някой парадокс, или чрез едно възражение. Проповедта на планината например започва по тоя начин.
От много време аз слушах една проповед за света Богородица. Проповедникът започваше обикновено така: “Днес светата родна Православна църква празнува в сияйна слава и дивно велелепие един от бляскавите празници на небесната Царица. Тя се е украсила с най-хубавите златотъкани одеяния. Св. Дева е най-прекрасна между прекрасните. Тя е като палма от Кадес, като извисен кедър Ливански, като йерихонска благоуханна росна роза… Но първородният грях, там някога в Едем, под хладните сенки на библейския рай, при бистрите извори и китните цветя, край зелените губери и изобилните плодове, лукавата ехидна със своя съблазнителен шепот… По райското небе с неговата чиста синева се явиха тъмните облаци на първия грях… Адам и Ева… Единствената привилегия в долината на скръбта, която свети с неугасваща лампада,”… И т. н. и т. н.
Признавам, че всички
тия красиви слова преминаваха върху душата ми, без да пробудят в нея каквито и да било чувства.
Виждах, че самият проповедник проповядваше себе си и искаше да ни каже: “Вижте какъв красив език имам, вижте колко художествен е моят израз.” Но всичко това затъмняваше темата му и изпразвяше от съдържание смисъла и поуката на празника. Един ден аз имах щастието да чуя друг проповедник, без ораторски баналности. Още с първите си фрази той хвана всички ни като риби в своята мрежа. Той не ни говори, че Църквата е в празник, нито пък за свещените украси. И той беше по-прав, защото нашето църковно велелепие и осветление от свещи и електрически крушки днес не може да конкурира дори велелепието на съвременните изложбени палати, на осветлението в големите ресторанти, или в театралните зали. Моят проповедник започна с един парадокс. Той ни запита защо сме се събрали тук. Вярно е, че има празник, каза той, но вие трябваше да чакате вечернята, когато ще имате повече свободно време. Защото днес не е официален празник и всички магазини и учреждения работят. А още повече сега е хладна есен. А ето вие сте тук в църквата. Кой ви е довел? – Наистина това интересуваше всички. Ние мълком очаквахме отговора. А и проповедникът като че ли търсеше заедно с нас тоя отговор. Той искаше да ни доведе сами до съзнанието да почувстваме майчинското привличане на св. Дева, невидимо и винаги настояще, както и силата на нейното покровителство. После направо, без никаква перафраза и натруфени фрази, той приключи: Едно дете е винаги у дома си, когато е при своята майка. И това беше всичко. Аз никога не можах да забравя тази проповед, която чух в десет часа сутринта в една скромна градска църква. Защо ли? Без съмнение защото тази проповед беше вярна, проста и пряма, както светата личност на Божията майка, за която проповедникът говореше.
Понякога ми идеше да извикам от учудване, когато проповедникът води със себе си в своята проповед за свидетели анонимния сонм на светите отци. Защото често слушах един проповедник, който във всяка своя проповед, най-малко по десет пъти употребяваше фразата: “Както казват светите отци”, или “според светите отци”. Веднъж аз си позволих да направя лично за себе си една малка анкета по тоя предмет. След като бях чул
една проповед, при която светите отци бяха викани да излизат на няколко пъти като фигуранти иззад кулисите,
аз запитах моите съседи и много от познатите богомолци след св. Литургия, за кои свети отци ставаше реч в проповедта. Отговорите бяха обезсърчителни. Някои от богомолците мислеха, че това са духовниците от миналия век, други – че става дума за старите свещеници от околността. Трети мислеха, че тук се говори за покойници от нашите гробища, а една старица, която се беше поклонила и на Божия гроб, допълни важно, че светите отци са Авраам, Исаак и Иаков. Какво недоумение, нали? Аз съм убеден, че всеки проповедник може чистосърдечно да изповяда, че той никога не е имал възможност и няма възможност, няма под ръка да прочете онова, което са казали в своите трудове светите отци. Но че и той, като мнозина свои колеги, споменава общото им име, за да даде по голяма тежест на своите мисли от своята проповед, без да държи сметка, дали вярващите са наясно по въпроса, кои собствено са тия свети отци. Често пъти цитатите в проповедите, предлагани като мисли на светите отци, са преписани от други проповеди и проповедникът не е в състояние да твърди, че цитираната мисъл е наистина казана или писана от светията, към когото се отправя. В това отношение ние вярващите би трябвало да бъдем постепенно просветени, да знаем точно кои са светите отци на родната ни църква, а след туй и светите отци на цялата църква, за да не ставаме смешни пред ония, които ни мислят за назадничави.
Нашите скъпи и мили проповедници добре познават безпокойството, смута и плахостта, които ги нападат преди проповедта. Но, мили проповедници, помнете, че и ние, вашите слушатели, изпитваме пред живота и пред неговите неизвестни същите безпокойства и същия смут. Кажете ни, че сме болни – това е вярно; че сме раздразнителни, неблагодарни, критикари – и това е вярно; кажете, че сме непостоянни и особени. Ние не го отричаме. Даваме ви право за това. Но моля ви не ни взимайте за лоши, а още по-малко за съвършени. Ако ние бяхме едното, или другото, не щяхме да идваме да ви слушаме. Ние сме направени от глина и животът ни е труден. Ударите му са ни одялали доста. Нашето непостоянство е това на болните, които се въртят и обръщат върху своето легло на борба, защото всичките ни положения са болезнени. Защо да ни се повтаря постоянно, че светът не вървял на добре. Защо да се призовава с подробности апокалипсисът на бъдещите катастрофи? Защо? Защо да изгонваме бедните радости от децата на човешкия род? Не забравяйте, че в подножието на амвона ви не са хората от вертепите, не са преситените, не са сластолюбците и крадците. Там не са и властниците. Аз виждам там майките, на които и ангелите се удивляват тайно.
Скъпи проповедници на словото Божие, моля ви, не говорете лошо за жените,
като че ли те освен съблазнителки не са нищо друго. Оставете, не повтаряйте, защото ние я знаем наизуст историята за ябълката и змията. Казвайте слова на благост, утеха и насърчение.
Ние очакваме от вас думи за вечна надежда. Не ни казвайте, че времената са лоши. Ако те са такива, ние добре ще го знаем. Не ни казвайте, че някога всичко е било хубаво. Мъртвите не ще станат, за да протестират, а ние познаваме малко историята. Моля ви, не пръскайте паника. Не тържествувайте с мизериите на света, като че ли имате право на това. Когато всички ние бъдем твърде добродетелни, животът върху земята все пак ще бъде една грамадна проблема и на гробарите няма да липсва работа.
Моята изповед е свършена. Ако проповедта е нещо мъчно, да не усложняваме мъчнотиите и с произволни препятствия. Всяко дело дири най-малко двама артисти: този, който го извършва, и този, който му се удивлява и го разбира. Това, което е вярно в делото на изкуството, същото е вярно и в делото на възпитанието, и в делото на апостолството, и в делото на проповедта. Аз съм обичал най-много нашите свещеници, когато са сполучвали да ми дадат в името Божие малко повече оценка и любов към самия мене. Защото голямото зло, от което умират мнозина между нас, е простата причина, че отказват да живеят.
Текстът е публикуван за първи път в сп. "Духовна култура", 1957 г.
Проповядването, според моето скромно разбиране, е един голям подвиг, едно особено изпитание,
в което са натрупани и всякакви препятствия. Защото никога не е много лесно да говориш пред публика. Още по-трудно е да говориш пред една мьлчалива публика, безчувствена или равнодушна, която не можеш да запиташ, да пренебрегнеш, да предизвикаш, да боднеш, но която по интуиция трябва да отгадаваш въздействието от онова, което си казал. Тази публика, църковната богомолска публика, не може да окуражава проповедника със своите насърчителни аплодисменти, които в случая са абсолютно изключени.
Като християнин и слушател на проповедите аз трябва да изповядам и да призная един голям недостатък, които нашата възраст все по-ясно и по-ясно подчертава. Аз например, както мнозина от околните ми събогомолци, се интересувам повече от това, какво мислят моите съседи по темата на проповедта, отколкото за това, какво мисля аз самия. И когато слушам една проповед, вместо да я приложа към собствената си душа, аз се опитвам да отгадая с любопитство реакциите, които тя предизвиква у другите. Тази слабост на нас християните ме направи по-състрадателен към нашите проповедници. Щом като се качат на амвона и слушателите се съберат наоколо в полукръг, аз започвам да гледам тайно около себе си. Каква Вавилонска кула от слушатели: всякакви възрасти, всякаква степен на образование, всякакви разположения на душата, всякакви настроения, различна съдба.Някой беше ми казал, че да държиш една реч, това е да водиш едно стадо идеи. Но ако беше само това, работата би била лесна. Защото идеите ние можем да наредим по свой образец и да ги тласнем по своя воля, понеже са наши. Но да кажеш една проповед, това е да водиш едно стадо слушатели, всеки един от които си има свой ход на мисли и своя точка на тръгване, различни едни от други.
Проповедникът трябва най-напред да събере цялата тая навалица.
Той трябва да направи да работят в хармония всички тия съвсем различни съзнания, твърде непостоянни и твърде изненадващи, каквито са човешките глави.
Адвокатът, който защитава, или прокурорът, който обвинява, имат за поддръжка на своето красноречие елементите на една причина и перспективата на едно решение. Парламентарните оратори говорят и разискват и техните речи завършват с гласуване. Единствен проповедникът не разполага с никое от тези средства. Той е лишен от всички тия психологически подръжки. Защото ние слушателите знаем колко е прекрасно да се разсъждава върху вечните истини, но е много трудно да се подновява сюжетът.
Ако бих могъл да резюмирам мисълта си и моята опитност в една фраза, ще кажа, че за да бъде сполучлива една проповед, са потребни три главни условия:
а/ да имаш какво да кажеш;
б/ да го кажеш и
в/ да млъкнеш веднага щом си го казал.
Нашите проповедници могат да започват своята проповед не с дълги и неудачни встъпления, както правят понякога, но с някой парадокс, или чрез едно възражение. Проповедта на планината например започва по тоя начин.
От много време аз слушах една проповед за света Богородица. Проповедникът започваше обикновено така: “Днес светата родна Православна църква празнува в сияйна слава и дивно велелепие един от бляскавите празници на небесната Царица. Тя се е украсила с най-хубавите златотъкани одеяния. Св. Дева е най-прекрасна между прекрасните. Тя е като палма от Кадес, като извисен кедър Ливански, като йерихонска благоуханна росна роза… Но първородният грях, там някога в Едем, под хладните сенки на библейския рай, при бистрите извори и китните цветя, край зелените губери и изобилните плодове, лукавата ехидна със своя съблазнителен шепот… По райското небе с неговата чиста синева се явиха тъмните облаци на първия грях… Адам и Ева… Единствената привилегия в долината на скръбта, която свети с неугасваща лампада,”… И т. н. и т. н.
Признавам, че всички
тия красиви слова преминаваха върху душата ми, без да пробудят в нея каквито и да било чувства.
Виждах, че самият проповедник проповядваше себе си и искаше да ни каже: “Вижте какъв красив език имам, вижте колко художествен е моят израз.” Но всичко това затъмняваше темата му и изпразвяше от съдържание смисъла и поуката на празника. Един ден аз имах щастието да чуя друг проповедник, без ораторски баналности. Още с първите си фрази той хвана всички ни като риби в своята мрежа. Той не ни говори, че Църквата е в празник, нито пък за свещените украси. И той беше по-прав, защото нашето църковно велелепие и осветление от свещи и електрически крушки днес не може да конкурира дори велелепието на съвременните изложбени палати, на осветлението в големите ресторанти, или в театралните зали. Моят проповедник започна с един парадокс. Той ни запита защо сме се събрали тук. Вярно е, че има празник, каза той, но вие трябваше да чакате вечернята, когато ще имате повече свободно време. Защото днес не е официален празник и всички магазини и учреждения работят. А още повече сега е хладна есен. А ето вие сте тук в църквата. Кой ви е довел? – Наистина това интересуваше всички. Ние мълком очаквахме отговора. А и проповедникът като че ли търсеше заедно с нас тоя отговор. Той искаше да ни доведе сами до съзнанието да почувстваме майчинското привличане на св. Дева, невидимо и винаги настояще, както и силата на нейното покровителство. После направо, без никаква перафраза и натруфени фрази, той приключи: Едно дете е винаги у дома си, когато е при своята майка. И това беше всичко. Аз никога не можах да забравя тази проповед, която чух в десет часа сутринта в една скромна градска църква. Защо ли? Без съмнение защото тази проповед беше вярна, проста и пряма, както светата личност на Божията майка, за която проповедникът говореше.
Понякога ми идеше да извикам от учудване, когато проповедникът води със себе си в своята проповед за свидетели анонимния сонм на светите отци. Защото често слушах един проповедник, който във всяка своя проповед, най-малко по десет пъти употребяваше фразата: “Както казват светите отци”, или “според светите отци”. Веднъж аз си позволих да направя лично за себе си една малка анкета по тоя предмет. След като бях чул
една проповед, при която светите отци бяха викани да излизат на няколко пъти като фигуранти иззад кулисите,
аз запитах моите съседи и много от познатите богомолци след св. Литургия, за кои свети отци ставаше реч в проповедта. Отговорите бяха обезсърчителни. Някои от богомолците мислеха, че това са духовниците от миналия век, други – че става дума за старите свещеници от околността. Трети мислеха, че тук се говори за покойници от нашите гробища, а една старица, която се беше поклонила и на Божия гроб, допълни важно, че светите отци са Авраам, Исаак и Иаков. Какво недоумение, нали? Аз съм убеден, че всеки проповедник може чистосърдечно да изповяда, че той никога не е имал възможност и няма възможност, няма под ръка да прочете онова, което са казали в своите трудове светите отци. Но че и той, като мнозина свои колеги, споменава общото им име, за да даде по голяма тежест на своите мисли от своята проповед, без да държи сметка, дали вярващите са наясно по въпроса, кои собствено са тия свети отци. Често пъти цитатите в проповедите, предлагани като мисли на светите отци, са преписани от други проповеди и проповедникът не е в състояние да твърди, че цитираната мисъл е наистина казана или писана от светията, към когото се отправя. В това отношение ние вярващите би трябвало да бъдем постепенно просветени, да знаем точно кои са светите отци на родната ни църква, а след туй и светите отци на цялата църква, за да не ставаме смешни пред ония, които ни мислят за назадничави.
Нашите скъпи и мили проповедници добре познават безпокойството, смута и плахостта, които ги нападат преди проповедта. Но, мили проповедници, помнете, че и ние, вашите слушатели, изпитваме пред живота и пред неговите неизвестни същите безпокойства и същия смут. Кажете ни, че сме болни – това е вярно; че сме раздразнителни, неблагодарни, критикари – и това е вярно; кажете, че сме непостоянни и особени. Ние не го отричаме. Даваме ви право за това. Но моля ви не ни взимайте за лоши, а още по-малко за съвършени. Ако ние бяхме едното, или другото, не щяхме да идваме да ви слушаме. Ние сме направени от глина и животът ни е труден. Ударите му са ни одялали доста. Нашето непостоянство е това на болните, които се въртят и обръщат върху своето легло на борба, защото всичките ни положения са болезнени. Защо да ни се повтаря постоянно, че светът не вървял на добре. Защо да се призовава с подробности апокалипсисът на бъдещите катастрофи? Защо? Защо да изгонваме бедните радости от децата на човешкия род? Не забравяйте, че в подножието на амвона ви не са хората от вертепите, не са преситените, не са сластолюбците и крадците. Там не са и властниците. Аз виждам там майките, на които и ангелите се удивляват тайно.
Скъпи проповедници на словото Божие, моля ви, не говорете лошо за жените,
като че ли те освен съблазнителки не са нищо друго. Оставете, не повтаряйте, защото ние я знаем наизуст историята за ябълката и змията. Казвайте слова на благост, утеха и насърчение.
Ние очакваме от вас думи за вечна надежда. Не ни казвайте, че времената са лоши. Ако те са такива, ние добре ще го знаем. Не ни казвайте, че някога всичко е било хубаво. Мъртвите не ще станат, за да протестират, а ние познаваме малко историята. Моля ви, не пръскайте паника. Не тържествувайте с мизериите на света, като че ли имате право на това. Когато всички ние бъдем твърде добродетелни, животът върху земята все пак ще бъде една грамадна проблема и на гробарите няма да липсва работа.
Моята изповед е свършена. Ако проповедта е нещо мъчно, да не усложняваме мъчнотиите и с произволни препятствия. Всяко дело дири най-малко двама артисти: този, който го извършва, и този, който му се удивлява и го разбира. Това, което е вярно в делото на изкуството, същото е вярно и в делото на възпитанието, и в делото на апостолството, и в делото на проповедта. Аз съм обичал най-много нашите свещеници, когато са сполучвали да ми дадат в името Божие малко повече оценка и любов към самия мене. Защото голямото зло, от което умират мнозина между нас, е простата причина, че отказват да живеят.
Текстът е публикуван за първи път в сп. "Духовна култура", 1957 г.
