Откъс от статията „Неделният ден във византийската традиция” на Робърт Тафт, публикувана в Живо предание. Авторът е професор по източна литургика в Папския източен институт в Рим и е един от най-добрите съвременни познавачи на византийското богослужение.
... Неделята не е само Евхаристията. Ако единственото, което имаме в неделя, е само Евхаристията, това е като да предложим празник с едно основно ястие. Аз мисля, че това, което казахме за всенощното бдение, е достатъчно красноречиво.
Литургията е литургия, общо дело, служение на Божия народ. Ще си позволя да илюстрирам какво имам предвид с няколко лични преживявания. Една неделя през юли 1966 г. се озовах в Тимишоара, столицата на Банат в Западна Румъния, и реших да присъствам на неделната св. Литургия в православната катедрала. Аз я наричам неделната литургия, защото в храма се отслужваше само една. Тя се отслужваше от трима презвитери и двама дякони. Тъй като не беше голям празник, архиепископът не служеше, но председателстваше от трона си в централния кораб на храма. Останалата част от духовенството подпомагаше църковния хор. Излишно е да казвам, че това беше тяхната неделна Евхаристия, а не някакъв вид тайно събрание или параклисна Евхаристия, на която са принудени да присъстват pro forma, след което да честват своята Евхаристия! Това беше тяхната Евхаристия, Евхаристията на епископа, катедралната Евхаристия, тоест Евхаристията на всички верни. Един народ, една общност, една църква, една Евхаристия.
Преди няколко години на Цветница бях в католически старчески дом. Попитах за неделната Литургия, но получих поглед, изпълнен с недоумение, и отговор: „Но вие свещеник ли сте?” Бях информиран, че е имало меса (католическа св. Литургия) „за хората” в 7:30 ч. сутринта. Тъй като ме позабавлява илюзията, че аз съм хората, си позволих да присъствам. Тържеството започна с обявлението, че няма да има проповед поради по-дългия текст от Евангелието (както се оказа, цялото богослужение продължи точно тридесет и осем минути). Няма да навлизам в детайли. Служещият свещеник извърши всичко сам, включително всички четения. Хостията (нафората) беше осветена по време на месата, но тя не беше предназначена за нас. На нас ни дадоха св. дарове от дарохранителницата, след което новоосветените бяха поставени в нея за следващата седмица. Въпреки че старческият дом беше пълен, малцина дойдоха на тази меса. По време на същата служба обаче, няколко свещеници извършваха частни (т. е. самотни) меси от двете страни на същия параклис. През целия ден други групички си извършваха собствени частни ритуали. Палмови клонки (поради липса на палми у нас се използва върба) бяха благословени в две другите меси. Всичко това беше толкова фрагментарно, толкова разпокъсано. Обикновеният „негрупиран” християнин, който просто искаше да присъства на едно общо богослужение за Цветница, не можеше да го направи, защото такова нямаше. Едни служиха на Бога, други правеха нещо друго, но не се събраха, за да го извършат заедно, а се разделиха. Тук искам да наблегна, че в Източната църква подобно нещо не може да се случи. И аз не знам нито един храм на Римокатолическата църква, където богослужението от катедралата в Тимишоара може да се случи. И това е част от нещата, които не са наред със западната католическа меса. Твърде често месата е private party – частно парти. (...)
Цялата статия може да прочетете тук
