В историята на народите понякога се наблюдава интересна цикличност, която може би е дала основание на премъдрия Еклисиаст векове назад да напише, че каквото се е вършило отново ще се върши и че под слънцето няма нищо ново. В превратната история на народа ни такава цикличност се наблюдава по отношение неестественото прекъсване на историческите периоди и новите начала[1]. Неотдавна се изпълниха 1100 години от успението на св. княз Борис Покръстител, което е добър повод да поговорим за едно такова начало, към което се налага днес да се връщаме отново. Думата ни е за църковния език. Разбира се, през 9 век този проблем има измерения, по-различни от тези, които има в 21 век, но двата исторически момента си приличат най-малко в една точка: какъв следва да бъде езикът на Църквата, съответно на богослужението. На пръв поглед казусът изглежда толкова лесно разрешим, че фактът на дългото му обсъждане е най-малкото учудващ[2]. В действителност обаче отговорът е изключително сложен и многоаспектен, което ще се опитаме да покажем по-долу.
За много от църковните люде църковнославянският език[3] е осветен от дейността на славянските просветители и само той е способен да изрази съкровения характер на богослужението. Голяма част от нашите не-въцърковени съвременници (особено някои интелектуалци) виждат в превода на съвременен български език условието за духовно въздигане на българския народ. Много политици, включвайки този дебат в програмите си, се надяват на успех сред електората, а това допълнително и изкуствено изостря конфликта между двете течения. Противниците пък изтъкват богословската точност и мистична възвишеност на църковнославянския, каквато съвременният книжовен език не притежава. В подкрепа на двете тези се изтъкват още много естетически, музикални и канонични аргументи.
Най-общо привържениците на двете течения се определят като консерватори и либерали[4], което насочва дебата в друга сфера и допълнително усложнява решаването му. Това състояние на нещата ни подтикна да споделим виждане за решаването на този въпрос, както и да предложим платформа, която може да послужи като фундамент за решаване на подобни сложни казуси. Всъщност тук няма да градим нови концепции, а ще се опитаме да поставим въпроса върху единствено възможната за Църквата основа – Православната традиция[5]. Разсъждавайки в тази насока трябва да отбележим, че преди всичко проблемът за богослужебния език[6] е неразделен от проблема за разкриването и връщането към Традицията, а от тук той има пряка връзка с литургичното обновление (независимо дали то ще се смята за необходимо или не)[7]. То пък е част от тенденцията за завръщане към богословието на Отците, което, от своя страна, е част от проблема за границите на т. нар. Светоотечески период[8]. Неизбежно при разрешаването на такъв въпрос трябва да се обърне внимание и на методологията, с помощта на която може да бъде (или не) направен превод. (...)
Целия текст вижте в "Живо предание" - тук
