Предстоящият празник Рождество Христово е велик празник, изключително нещо. Ние го празнуваме, но едва ли разбираме смисъла и значението му.
Но преди да кажем за значението му, нека споменем за някои други неща, които са важни и интересни.
Забележете как се ражда Христос. Той се ражда в една малка пещера. Не се ражда там, където живеят човеците. Не защото иска да отбягва човеците, но не се ражда там. Той се ражда като последен от всички ни, разбирате ли? В града, в страноприемницата, по местата, където обитават хората, няма място за Него. Той се ражда извън града и като че ли извън света, въпреки че именно заради този свят, заради този град, заради тези човеци идва. И така, по този начин, Той не остави нито един зад Себе си. Няма по-малък от Него, няма по-беден от Него, няма по-встрани стоящ човек от Него. Така е, за да може да обхване всички човеци и да изпрати Своето благословение и до онези, които са най-високо, и до онези, които са най-накрая. Ако изобщо можем да наречем това само благословение, защото всъщност то е начало на един нов, както се казва, новозаветен живот.
Христос идва при старозаветните хора, за да промени техния живот и да го направи нещо много по-различно, нещо много по-добро, нещо необикновено. Именно за това Той се ражда сред нас. И тая необикновеност, това чудо на Неговото раждане, ни съпровожда вече повече от 2000 години.
Човекът, разбира се, в своите дела по някакъв начин ще вземе предвид и тези неща. Как обаче? Той си казва: „Ето сега ще направя това и това, после другото и следващото – и всички те са добри”. Ние всички имаме своя живот, своето ежедневие. И в един момент човек ще направи и нещата, свързани с Бога. И така между останалите неща ще подреди и самия Господ.
Не така обаче трябва да бъде подреден Господ и не това време трябва да Му бъде отделено. Ако се научим правилно да броим, трябва да свързваме Господ винаги с цифрата 1 и оттам нататък да подреждаме всичко останало. Разбирате ли? Бог не е част от нещата, нещо от нещата. Не, Той не е такъв. Той е животът на нещата. Той е живот на нас хората и то истински, пълноценен и необикновен живот. И ние винаги трябва да Го имаме предвид като такъв, който стои на онова първо и най-голямо място във всичко онова, което е наше. Защото иначе битът, в който пребиваваме, не че само по себе си е нещо лошо, но ако сместим някак Господ между останалите неща, един ден този бит ще ни погълне. Разбирате ли? Той ще има свойството да направи нещо различно от нас. Ще ни погълне. И Христос съвсем ще изчезне и тогава лека полека, ние ще се превърнем в орки. Орки, разбирате ли? Онзи филм на Толкин, в който част от героите са едни същества, които изобразяват злото. Човекът лека полека се превръща в нещо незначително, после се превръща в нещо зло и нещо лошо и най-накрая унищожава своя образ, унищожава и божественото в себе си. И тогава няма нищо друго, което да ни се случи, освен да дойдат елфите и да ни избият. Така е, защото сме изоставили Христос и сме се превърнали в непригодни за живот същества. И понеже ги говорим тези неща и понеже не така трябва да бъде, нека пак да кажем:
Господ е онова, което стои на първо място, най-отгоре и чрез Него всичко останало живее и съществува, чрез Него всичко останало има свое съдържание. Когато ние сме заедно с Господ и когато нашите молитви са непрестанни и с постоянство общуваме с Него, когато мислим преди всичко за Него, то ние сме щастливи и радостни хора.
Ако искате, да погледнем на нещата от тази гледна точка, да не говорим за по-големи и по-възвишени неща. Когато живеем с Господа сме радостни, щастливи човеци. Та именно за това Христос се ражда, за да принесе върху нашия живот оня велик смисъл на битието и на съществуващото, който се намира в Него и който не се намира в нас. Намира се в нас, ако и ние се обединим и чрез Църквата се съединим с този Господ. Защото онова, което прави Христос, идвайки на този свят, то е да създаде Църква, т. е. онова, от което ние сме част, разбира се, и не само ние. И тази създадена от Него Църква живее редом с Него, а и Той живее редом с нас. Вижте какъв велик е Господ и си помислете има ли под небето нещо подобно. Накъдето и да погледнете, накъдето и да се огледате, каквато и религия да посочите, каквито и вярвания на човеците да имате предвид, подобно нещо няма. Няма. Буквално няма. Христос живее редом с нас. На всичкото отгоре страда от нас. Не с нас, а от нас пострадва и въпреки това остава и продължава да бъде с нас.
Та човекът, как да кажа, прилича на една луковица на растение. Есенно време я заравят в земята и като че ли нея я няма. Животът свършва, идва зимата и нищо не съществува. И тая заровена в земята луковица е като нас – знаете, че понякога човек така се чувства, като заровен в земята. Казвал съм ви, има такива текстове в псалтира, които четем сутрин, когато четем Шестопсалмието „Затворен съм и не мога да изляза. Окото ми се умори от тъга”. Човекът е една такава луковица на цвете, обаче когато дойде пролетта, тя избива на живот. Онова, което е под земята, дава всичките си сили, не за да остане отдолу в своя бит, в своята битност, в своето ежедневие, а да пробие тая земя и да израсне нагоре към небето. Това е велик жив пример, жив пример е. А Христос е тая пролет, която идва, и в която цветето се ражда от заровената в земята луковица.
Та хората са подобни на всички тия неща, и ако някой иска да разбере християнството, ако някой иска да се докосне до него, той трябва да знае това и да мисли по този начин. Човек трябва да живее с вдъхновение. Не обикновено, не за малко и не по задължение с Господ. Много хора така правят. Аз съм ви казвал, Шмеман ги нарича религиозни хора. Не вярващи, а религиозни. Те отиват в църквата, палят свещи, извършват обреди и правят подобни неща, смятайки, че по този начин подреждат всичко. Подреждат Христос заедно до всички подредени от тях неща, и че това нещо е добро. Не, не е това доброто. Доброто е човек да вярва и да живее с Христос, та да може в човека, който е видим, и който е тук, да се разкрият ония неща, които са невидими и които са отвъдни. Нали разбираме? И апостол Павел така ни учи, казвайки ни: „А вие имайте пред очи не видимото, а невидимото, понеже видимото е временно, а невидимото вечно”. Виждате какъв необикновен урок. Кой би ни дал такъв урок и за какво би могъл да ни послужи той? Ние сме в този свят. Ние сме ориентирани спрямо всичко, което е около нас и в него, към всичко, което се вижда, което докосваме и което ползваме. И нас ни ползва. Общо взето в повечето случаи се ограничаваме дотук. Но Той ни казва не така и не това, а онова, което е невидимо. То трябва да започне да се вижда и то чрез нас, чрез християните. Той няма предвид живота на светците и на отделни хора. Църквата не прави такава разлика. Всеки човек е призван да бъде такъв. Затова и св. ап. Петър в едно от своите послания пише: „Вие сте род избран, царствено свещенство, люди свети”, разбирате ли, придобити от Бога. И когато свещеникът сутрин в храма минава по време на утринното богослужение и кади иконите, забелязали сте, с кадилницата, той не кади само иконите, а кади и хората. Винаги го прави това, защото хората са икона и образ Божий. Всеки човек е образ Божий, всеки човек е икона на Господ. Защото Бог е сътворил човека и въпреки че Той се е отдалечил, Той отново Го е приобщил към себе си. И онези, които са по иконите, са хора като нас. И ние сме хора като тях.
Преди ви разказах, че влизайки в този храмов интериор или в който и да е друг, ние виждаме светците, които са около нас, наблюдаваме небесните светове, но рядко се сещаме, че в крайна сметка и ние сме част от този интериор и ние пребиваваме в него и че Бог ни вижда заедно с всичко това, което е над нас. Ние не сме настрани от тези неща, ние не сме отделени от тях. Ние сме пребиваващи в Бога заедно с тях. Затова сме тук в този храм. Връщайки се към началото на нашата беседа, именно тук разбираме защо Христос се ражда. Пак казваме – за да направи от старозаветния човек новозаветно същество, ангелоподобно. Дори не и ангелоподобно, а Богоподобно, което е нещо много повече, което е нещо много по-голямо, защото Бог е Творец и на ангелите, и на човеците. Но не само на ангелите допуска да се уподобим, а ни дава и повече, въвеждайки Себе си в нашия живот. Защото този Христос, който се ражда, един ден пораства и сяда на трапезата с останалите човеци. Дори, ако искате, да не ги наричаме ученици, а човеци като нас – пречупва хляба, благославя Го и казва: „Ето, яжте Моята плът”. Благославя чашата и казва: „Ето, пийте, Моята кръв е това”. И оттогава нататък ние правим точно това. Събираме се тук заедно със светците, които и тогава са били на тази трапеза и до ден днешен са. И започваме да се храним с тази храна и да пием това питие, което е питие на вечния живот. Тези неща ги носи Христос. Затова Той се ражда и заради това ние с вас се събираме тук. По всяко време, правейки опити и малки, и по-големи да стигнем до всичко това. И то да стигне в нас, и ние да пребиваваме с Него вечно.
Всъщност, ако си дадем сметка, ако погледнем отвъд видимото, ще видим един твърде необикновен свят. В много от книгите, които четем, това е описано. Това е свят на необикновени същества, на херувими, на серафими, на ангели, на пространства, изпълнени с нещо, за което апостол Павел казва „ухо не е чувало, око не е виждало и човеко на ум не е идвало”. Но то е приготвено за вас и ако ние с вас сме в състояние само за една секунда да погледнем в тоя свят, Бог да ни Го открие, до края на живота си едва ли ще можем да съществуваме повече сред тварното и земното. Няма как да се съществува. Човек вече изчезва в тия неща и той остава завинаги в тях и те завинаги в него. Но видими или не, нещата са такива. И ние чувстваме, че това е така. Затова се събираме, както казахме. Не защото някой ни е разказал приказка, па елате да я чуем отново. Не, напротив. Ние идваме, за да могат тия неща да се пренесат в нас. И те, разбира се, се принасят в нашия живот, чрез което всички заедно, ще продължим един ден и във вечността. Та това са моите кратки думи за тая вечер. Не е нещо дълго. Вместо да четем текстове, реших малко да поговорим, да ви разкажа със съвсем кратки думи нещо, което си помислих и почувствах, докато размислях какво да споделя с вас. Наближават празниците. Прекрасни празници. Радвайте се всички. Веселете се. Изключително е това. Просто е невероятно.
Оставете грижите. Оставете дертовете. Оставете проблемите. Те не са най-същественото нещо на този свят. Няма страшно, Бог е с човека, и когато той е препълнен с проблеми. Бог е с човека, и когато той е препълнен със светлина. И всички се радват, всички се веселят. Не бива да има човек, който да остане извън тая радост. Защото вижте, и ангелите какво казват в началото, по време на раждането на Христос – „Слава във висините на Бога, на земята мир, между човеците благоволение”, защото тоя Бог не е вече само на небесата. Той се ражда тук и с нас на земята. И ето го това „между човеците благоволение”. Хората трябва да бъдат близки един с друг. Те не трябва да бъдат отдалечени като същества един от друг. Това го прави злото. Гледайки тия вълнуващи филми, създадени по книгите на Толкин, „Властелинът на пръстена” или, например „Хобит”, които сега даваха, виждаш каква е борбата между доброто и злото. Как доброто, въпреки че е само на страната на няколко души, на немного хора – побеждава, и как злото е унищожено и изтребено. Тоя автор е християнин. Ако той не беше такъв, не би могъл да напише подобни книги. Те са фантастични, но са прекрасни. Те точно това ни показват – изтребват орките, колкото и да са много, колкото и да изглежда, че злото е повсеместно и непобедимо. Защото, трябва да кажем, че и то в крайна сметка търси територия за себе си.
Когато служим Литургия, казваме така: „Господи – ето от тия дарове, от всичко, което е Твое, принасяме на Теб, за всеки и заради всичко”. Но злото и то си служи с подобни думи. В своите намерения и то иска да бъде такова. Да бъде всичко от всички и всичко от всеки. И ето вижте сега, ако искате, един подходящ пример. Колко души сме ние тук – пет, шест, седем, осем, … десет човека. Също както героите на Толкин в тия филми. Малко хора, една шепа хора. Но именно тия хора, както казва Христос, поправят и подправят живота. Те, казва Той, са солта на земята. Вие сте солта на земята. Солта не е нужно да е много, нали знаете, в храната тя е малко. Обаче именно тая подправка прави храната годна за употреба. И тъй, малкото хора, които живеят с Бога, са като ония герои на тоя автор, които побеждават злото. Ето, вече сме в края на поста и празникът се усеща... И когато дойде Рождество Христово, ще се радваме и веселим.
Слово, произнесено на 17.12.2014 г. в храм „Св. Йоан Предтеча” в Казанлък
