На 28 май се почита паметта на св. Варлаам, Охридски архиепископ - един oт българските архиереи, отдали живота си за вяра и народ. За разлика от събратята си свещеномъченици св. Висарион, Смолянски епископ, убит от мюсюлмани през 1670 г., и св. Симеон, Самоковски митрополит, обесен на 21 август 1737 г., които българските християни почитат, името на охридския архиепископ е известно само на тесен кръг историци. Днешните християни в България и Македония незаслужено са забравили този наш мъченик, просиял дори с нетленни, мироточиви мощи и чудеса. А в продължение на три века - от края на XVI до втората половина на XIX век - дедите ни са го тачили и са се уповавали на неговото молитвено застъпничество пред Бог в трудности и изпитания. От бележка към пролог от XVI в., обнародвана от Йордан Иванов в "Български старини из Mакедония", става ясно, че през 1869 г. или 281години (всъщност 271 г. – б. р.) след смъртта на Варлаам охридчани все още си спомняли за него. Бележката е подписана от "Хр. К. Узуновъ, охридский Българинъ, Мес. Фев. 9".
На 28 май 1598 г., Седмата неделя след Пасха, придружаван вероятно от хора от своето обкръжение, архиепископ Варлаам пътувал за Велес. Tам той бил посечен от турци, а тялото му хвърлено във водите на р. Вардар. Според похвалното слово за светеца той бил убит "по клевета на други християни". Дълго време никой не посмял да извади тялото от реката. Един рибар, "благочестив мъж, беше познал архиепископското тяло по раните и по мълвата за това убийство... Намерили се троица мъже, с праведен живот... да го положат в гроб" в селска църква близо до Велес. След година охридчани измолили от кадията да преместят тялото на своя архиепископ в Охрид.
"О, чудо! Когато тялото било опознато по раните на посичането, то и раните се бяха излекували и зараснали..., личаха само някои малки белези... И от тези рани... изтече благоуханно миро и изпълни всичко с благоухание и радост... И когато идваха болни и обхванати от различни недъзи и страсти, с името на светеца чрез докосване и помазване с миро... получаваха здраве и се освобождаваха от недъзи. И така онези христоносни люде... го донесоха в град Охрид и го положиха в църквата на Охридската архиепископия, където непрестанно изтича изцеление и дарува благодат на търсещите благодатта."
Турците рядко прибягвали до физическото унищожение на патриарси и архиепископи, които били охранявани обикновенно от еничари. За подобен акт е трябвало да има сериозна политическа причина. Може да се предположи, че смъртта на архиепископ Варлаам е била свързана с избухването на въстанието в Търново през 1598 г., организирано предимно от духовници. Начело бил търновският митрополит Дионисий Рали, който проявил голяма дипломатическа активност, за да привлече съмишленици от останалия християнски свят. С тази цел той посещавал няколко пъти Москва. През 1592 г. митрополит Дионисий, придружаван от гребенския митрополит Калистрат от Охридската архиепископия, занесъл в Москва грамота и писма до руския цар Теодор Иванович (син на цар Иван Грозни – б. р.), царицата, московския патриарх Йов и болярина Борис Годунов.
Когато въстанието избухнало, за български цар бил провъзгласен Шишман III, вероятно потомък на последната царска династия. Заета с унищожението на Волжска България и династични борби, Русия не помага на православните българи. След потушаването му 60 000 българи се преселили отвъд Дунава. Много хора били избити, много селища запустели.
В писмо на митрополит Дионисий Рали до австрийската дворцова камара от 1617 г. чутум: "При негово римско императорско величество Рудолф... с моите верни слуги събрах лично към 1000 християни в седмоградската война, обаче наследствения враг, турчинът, връхлетя с голяма сила, разгроми тази войска (въстаниците), отне ми епископството и аз трябваше да избягам (из "Христоматия по история на България", т. III, изд. "Наука и изкуство", Ц. Георгиева, Д. Цанев).
През 1908 г. проф. Йордан Иванов обнародва в първото издание на "Български старини из Македония" приписка от български ръкопис със следния текст (в превод): "В лето 1598, месец май, 28 ден, на архиепископа охридски кир Варлаам глава му отсякоха турци у града, у Велеса, които сътвориха велика мъка, а нему - вечна му памет". Тази по-късна приписка е в Пролог от втората половина на XVI в., съхраняван в библиотеката на БАН. През 1946 г. руският учен Ерьомин съобщава за неизвестно произведение на българската литература за пренасяне на мощите на св. Варлаам в Охрид, а през 1955 г. обнародва съчиненията на украинския писател Иван Вишенский, в които се намира и този разказ (И. П. Еремин. Неизвестный памятник болгарской литературы конца XVI в. - Научный бюллетень Ленинградского Государственого университета).
Според българския църковен историк Трендафил Кръстанов има и други преписи, но е важно да бъде открит и самият български оригинал на това произведение.
За мъченическата смърт на св. Варлаам пише акад. Иван Снегаров, родом от Охрид, в "История на Охридската архиепископия" (т. 2, С., 1932): "През XVIв. положението на християните в Турция станало непоносимо. Султаните си съперничели по разпуснат живот и жестокост. Мохамед III (1595-1603 г.) е избил 21 свои братя и сестри и 10 наложници на баща си. Неговият син Ахмед I обичал чуствените наслади и нямал твърда ръка да въдвори ред в държавата си, поради което след смъртта му няколко години Турция била разклащана от династични борби и етнически безредици. При него в 1598г. във Велес бил обезглавен охридският архиепископ Варлаам".
За св. Варлаам е писал още Марин Дринов („Избрани съчинения”), а в по-ново време Маню Стоянов ("Църквата и съпротивата на българския народ срещу османското иго"), Трендафил Кръстанов ("Новина за намиране мощите на обезглавения от турците охридски архиепископ Варлаам в края на XVIв." - В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XIV-XVII в. В. Търново, 1992, и "Нови данни за български мъченици от XV-XIXв." – В: "Духовна култура", кн. 2/1995, накрая и монахиня Валентина (Друмева, "Разкази за българските светци", т. 1).
Д-р Стефан Герлах (1546-1612 г.), съвременник на св. Варлаам Охридски, който прекарва в Цариград пет години, пише в "Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград" (С., 1976): "...на 4 април 1577 г. бях в патриаршията, където видях архиепископа на Охрид и на цяла България, човек на 50 години, с просто монашеско облекло..." И още: "...на 4 октомври подарих 10 аспри на един поп, който спахията му взел всичко, което имал, трябвало да изостави жена си и двете си деца и да се изхранва с цепене на дърва. Иначе той спада под властта на архиепископа на Охрид".
