Размисли за една църковна традиция, която обединява двата съседни народа
Религиите не винаги са добър пример за единство и общение между хората. Нещо повече, миналото е оставило дълбоки белези между иначе близки народи, именно заради религиозни противоречия. В по-новата история на бившите социалистически страни не липсват и примери за разделение на маси от хора, именно заради техните религиозни различия. Липсата на позитивна съпричастност за съжаление вече не е рядкост и сред младите хора. Случайно ли е негативното взиране в историята или зависи от това, как тя ни бива поднасяна още в най-ранна възраст?
Всъщност историята изобилства от позитивни примери за взаимно проникване между съседни народи и този факт ни обвързва с размисъл, дали хората и традициите не изпреварват в правилна посока онова, което учени, държавници и църковни администрации често пропускат. На това място си спомням за една по-нова църковна традиция между гръцкия и българския народ, която е устойчива и в последните години придоби значителна масовост. Причината се корени в чудотворната молитвеност на един събирателен образ за хората и от двата народа, рилският светител Йоан.
На 18 юли Църквата празнува паметта на един от многото раннохристиянски мъченици, които с кръвта си прокарват пътя и обилно напояват почвата за разцвета на християнството по днешните български земи. Мнозина автори, между които и българският изследовател Георги Атанасов основателно наричат св. Емилиан „последния раннохристиянски мъченик в Мизия”. Бих си позволил да уточня, че това е последният, известен с името си, раннохристиянски мъченик в Мизия. Правя тази изрична уговорка, защото, въпреки утвърдилата се нова теза за управлението на император Юлиан Апостат (361-363), според която по негово време няма целенасочено гонение срещу християните, а само опит за възраждане на езичеството, броят на мъчениците от този кратък период на управление е доста голям. Трябва винаги да се взема под внимание фактът, че управлението на имп. Юлиан идва след един също сравнително кратък, но бурен период от развитието на Църквата, започващ с Медиоланския едикт от 313 г. Благодарение на него християнството става равноправно на останалите култове в Империята, а членове на Църквата стават големи групи от всички обществени слоеве. След този бурен, почти 50-годишен, разцвет отново се появяват криптохристияните, които търсят начини да запазят социалното си положение и да спазят формално законите по време на управлението на Юлиан Отстъпник.
Днес Църквата чества паметта на свещеномъченик Терапонт, епископ Сардийски, и на свещеномъченик Терапонт Сердикийски (Софийски). Единият е мъченик на ранно-християнската Църква, другият е пострадал, според преданието, от турците. В българската литература вече доста учени изказаха мнение, че вероятно светец с името Терапонт от София, респ. от Трън, както ще видим, не съществува, а имаме смесване и интерполация на личността на св. Терапонт Сардийски върху св. Терапонт Сердикийски. Заслужават внимание изследванията върху появата на култа към св. Терапонт в България на М. Лачев, Г. Вълчинова, М. Стоянов и др. Данните за българския светец Терапонт са много оскъдни. Пръв за него съобщава Матей Граматик в своето „Мъчение на Никола Нови Софийски”. Като описва страданията на този Христов мъченик на вярата в София през 1555 г., Матей Граматик дава и кратко съобщение за други светци, просияли в днешната българска столица. За св. Терапонт той пише: „Послушай! Казвам за блажения и велик светец, който наистина е свят, свещеномъченика Терапонт. Той беше жител на това място и презвитер на светата Божия Сардикийска църква. От божествените писания научихме, че той, след като живя добре и с много добродетели, по време на гоненията от престъпните езичници беше затворен заради изповядването на Христовата вяра. Подир много мъки и оскърбления, окован в тежки вериги, той беше изведен от своя град и на разстояние един ден път стигна мястото, където беше посечен и прие блажената за Христа кончина. Говори се, че след посичането на блажения там, където е изтекла неговата кръв, след известно време израснал голям дъб. И сега той може да се види; ония, които отиват там с вяра, получават различни изцеления”.
Когато стане дума за Мелник, асоциативно мислите ни се насочват към хубавото червено вино, към дейността на Калояновия племенник – деспот Алексий Слав, приказните пясъчни пирамиди и вписаните в тях сякаш от самия Бог красиви каменни къщи, манастири и църкви. И всички те увенчани с перлата, наречена Роженски манастир „Рождество Богородично”. На малцина обаче е известно, че християнството се утвърждава на това място още в първите години след Миланския едикт (313 г.). Недалеч от хълма „Св. Николай” някога е имало храм на Бендида, обслужван от съплеменниците на Спартак – траките-меди. Кога точно те приемат християнството, не можем да кажем с точност, но през 6 в. върху руините на разрушеното през 4 в. светилище е издигната голяма трикорабна базилика. Базиликата също не е пощадена от превратностите на времето и търпи разрушения. По време на царуването на покръстителя на България Борис І (852-888) тя е възстановена като съборен храм, може би един от 7-те съборни храма, които цар Борис І изгражда. С различни преустройства и разрушения храмът просъществува до 1913 г., но за съжаление днес е в руини. В периода 12-19 в. тук са съществували около 70 църкви и параклиси и близо 10 манастира. Колко градове по света могат да се похвалят с такова наследство и колко ли светци са просияли на това място? За съжаление, това на този етап няма как да узнаем. Така, както не знаем почти нищо за живота на големия Божи угодник, на когото е посветена настоящата статия. 
Данните за живота на рилския светец имат предимно агиографски характер и богослужебна функция. Житията, които са достигнали до нас, датират от ХI в. насам, т. е. най-ранните от тях произхождат столетие и половина след смъртта на отшелника. Разполагаме с 16 жития, които са пространни (за четене) и проложни (за богослужение). Химнографските творби за него във всичките им редакции наброяват 15. Трябва да прибавим и няколкото редакции на Владислав Граматик за пренасяне мощите от Търново в Рила през 1469 г. Общо са над 35 текста. Освен тях, битуват легенди и предания от всички векове.
