Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Доброто, злото и смъртта

Четвъртък, 05 Януари 2023 Написана от Прот. Думитру Стънилоае

Fr Dumitru StaniloaeСмъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение едно по едно умират завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Когато хората си дават един на друг сила за живот чрез слово и дела, произтичащи от вярата в Господа и благодарение на Неговата мощ, тогава на онези, които дават – на тях им се дава. Те се обогатяват и самите те укрепват в живота, а най-пълното себеотдаване е, когато човек отдава живота си на Господа и на своя ближен, защото това води към въздигане, към най-пълноценен живот. Това е най-големият парадокс, присъщ на човешката личност. Човек, колкото повече се раздава на Бога и на хората, все повече се изкачва към изобилния, по-възвишения живот. Ако всяко добро дело, извършено за другиго, е отказ от самия теб или частична жертва за другите, това може да стане само ако едновременно с това ти посвещаваш това дело и на Господа. Радостта е и за теб – жертвайки собствената си воля, ти я даряваш на Бога. По съвсем естествен път това ти носи радост и нов живот, максимално пълноценен, защото идва от Онзи, Който ти е дарил живота и носи вечния живот в Себе Си.

Когато приемаме смъртта като жертва, поискана от Бога за другите, тогава тя няма да е плод от обикновена пасивност, а ще бъде акт на върховна воля и сила. Това няма да е акт на отрицание на твоя живот, защото това би омаловажило Божия дар, а използване на този фундаментален дар за извършването на един акт на върховна любов, заради който всъщност ти е даден животът. Смъртта като жертва, т. е. използването на живота за извършването на акта на върховната любов, фактически е акт на върховно въздигане на живота до най-силното преживяване на тази любов в човешкото битие. Този жертвен акт трябва да бъде приет, ако тези, за които даваш живота си, имат нужда от твоята жертва. Не трябва да приемаш смъртта като жертва, от която другите нямат нужда, от която никой няма да има никаква полза.

И любовта, разкрита от теб в тази смърт, се дължи на свободата, която ти е дадена от Бога. Защото, ако не ти е дадена от Него, Той Сам щеше да предопредели човека за грехопадението и свързаните с него страдания. Господ е дал на хората фатален дар – дара на свободата, въпреки че предварително е знаел, че този дар ще доведе някои до вечно нещастие. Ако свободата беше предопределена от Него, тогава положителният отговор, даван от някои на повика Му за послушание към Бога, както и отрицателният – даван от други, би го давал Самият Той. Бердяев казва: „Сотириологията при традиционните теологически учения може лесно да се възприеме като коригиране на грешката, извършена от Него, която корекция приема същевременно и формата на коригиращ процес. Рационалното катафатическо богословие забравя Божествената Троица в своята космология и антропология, забравя за Духа на любовта и саможертвата, виждайки изкуплението, а не сътворението на света като цел на тайнството на християнското откровение. Тя не успява да прескочи стадия на тази божествена комедия и конструира една фиктивна теодицея“.

Дори и в Бога, казва той по-нататък, или в Неопределимото, еквивалентно на недетерминираната свобода, едновременно битуват и добро, и зло. Доброто не може без злото. Оттук идва и трагедията, неразривно свързана със самото съществуване, т. е. „злото е възможно само защото има тъмна воля в Бога, или по друг начин казано – в Неопределимото“. „Освен това злото има позитивно значение за раждането на космоса и на човека. Злото е сянката на доброто, защото светлината предполага съществуването и на тъмнина. Светлината, доброто и любовта, за да се проявят, изискват наличие на противоположен принцип, на противоположен двойник. Самият Господ има две лица – това на любовта и на гнева, лице на светлината и лице на тъмнината“. Самият Бьоме казва: „Защото Богът на светлия свят и Богът на тъмния свят не са две различни божества. Има само един Бог. Той е цялото съществуване; Той е доброто и злото, той е небето и адът, светлината и тъмнината, вечността и времето, началото и края. Там, където любовта Му е скрита в едно съществуване, се появява гневът“.[1]

Доброто надделява, като побеждава злото, светлината надделява, като побеждава тъмнината. „На кръста, казва Бьоме, Христос трябваше да погълне в Своето свещено съществуване този гняв, който се е пробудил в същността на Адам“.[2] А Бердяев обяснява: „Бьоме възприема изкуплението от космологична и антропологична гледна точка като продължение на сътворението на света“.

Ние смятаме, противно на това мнение, че злото не може да се разбира като органично свързано със съществуването – по смисъла, че ако няма зло, доброто няма да може да се наложи. Как би могло доброто все пак да бъде наложено, ако злото е също така свързано със съществуването, както и доброто? И защо доброто би имало нужда от злото, за да просъществува? Освен това защо доброто не е наложено на всички съзнателни създания, ако злото е дадено, за да бъде победено?

Ние смятаме, че Бог е надарил съзнателните създания със свобода, но очевидно Той не се разпорежда с дарената от Него свобода. И то не защото не би могъл или защото така свободата не би била дар от Него, а защото Той иска те да се разпореждат с дадената им свобода. Той им е дал свобода, която принадлежи на тяхното същество, а не на Неговото. Направил ги е свободни същества.

Има разлика между Неговото същество и тяхното същество, има разлика и между Неговата воля или свобода и тяхната воля или свобода. Човешкото същество е с ограничена сила, човешката воля също е засегната от такова ограничение. Въпреки тези ограничения обаче човешкото същество има жажда за живот без граници и възможност да напредва в него, но с помощта на Бога, Който е безгранично същество. Това също така е и възможност на хората да не напредват към този безграничен живот със своите усилия и воля, с утвърждаването на своята свобода. Волята им може да устои, но може и да се подхлъзне, като бъде отслабена, както и цялото им човешко същество.

И не Господ е виновен за тази слабост. Той предлага чрез любовта Си сила на Своите творения и свободна воля, за да израстват в силата. Но за това е нужно съдействието на самите творения.

Любовта разкрива Бога като Някой, Който не злоупотребява с всемогъществото Си, за да държи хората със сила в общение със Себе Си, но и не ги изоставя сами на собствените им сили. Чрез любовта Той иска да укрепи човешките създания, но и тяхната воля и свобода на действие. От тях самите зависи дали ще се отворят за Божията любов. Този, който не приема любовта, го прави от гордост, а това е знак за отслабена сила на свободата. Не свободата сама по себе си е предизвикала падението, а отказът от свобода. В силите на човека е по всяко време да се завърне към силата на свободата. И в това му помага любовта, проявена към него от Бога и от неговите ближни. Колкото повече някой обича Бога и ближния си и колкото по-малко се вглежда единствено в себе си, толкова по-свободен е той. Не свободата го тласка към злото, а пълната нейна безполезност, ако тя не се разбира и като свобода от самия себе си. От другия, който иска да бъде едно с мен, идва силата ми да крепна в свободата и в крайна сметка – от Този, Чиято воля е да ни събере всички с любов наедно на място, където ще забравим себе си в егоистичния смисъл на думата, понеже ни е завещал да се обичаме един другиго в Него и Той е, Който ни яви любовта Си, като принесе Себе Си в жертва за всички ни.

В любовта живеем в най-голяма пълнота нашето предназначение, непринудата на волята и свободата си. Обичам на добра воля, обичам с радост, защото съм привлечен от другия човек, но привлечен със забрава за самия себе си, а не за задоволяване на някакво желание. Тогава любовта ми към другия се задълбочава с неговата любов към мен, всеки се укрепява от другия. Но в нейното по-висше трептение любовта ми не чака да бъде събудена и укрепена от нечия любов към мен, а се събужда от разпознаването на удивителната ѝ мистерия и от желанието да направя другия също причастен към това тайнство, да осъзнае той ценността на любовта като тайна на силата; да направи себе си щастлив чрез любовта, която проявява.

Ала Този, Който предходи като пример и като източник за пробуждането на любовта във всички ни чрез Своята любов към нас, е Божият Син, Който стана човек и беше разпнат за нас, жертвайки Себе Си като свидетелство за любов, която предшества любовта, с която ще ни бъде отговорено или която се обяснява просто със стойността, която Той придава на тези, на които се показва, стойност, с която, от друга страна, Той сам ни е облякъл. Това е най-недетерминираната свобода. Това е тайната на Върховната личност, на върховната любов.

В кн. Битие светът не е представен като сътворен от Бога, за да премине непременно през опита на злото, но ни е разкрито одобрението на Създателя, че всичко сътворено е добро. Битие не ни разкрива Бога като Творец на свят, носещ в себе си възможността за зло, за бъде то противопоставяно на доброто. Не Го показва и като принуден от някаква необходимост да създаде такъв свят. Той създава света от любов, защото в любовта се проявява истинската, недетерминирана свобода. Но точно затова Той не създава свят, принуден да Го обича, а го сътворява с риск светът да не отговори на любовта Му. И това е акт на снизхождение, на смирение, което може да бъде прието като жертва, имайки предвид всемогъществото, което Той може да прояви. Той не използва Своето всемогъщество, за да създаде свят, принуден да Го обича, или свят, на който да покаже, че не се нуждае от неговата любов. Това не би означавало истинско всемогъщество. Това би Го представило като слуга на собственото Му всемогъщество. Бог проявява недетерминирана свобода, но тя не е над Него, а е Негова. Той Самият е недетерминираната Свобода.

Появата на злото в света не може да бъде обяснена със сътворението на свят, който задължително трябва да бъде изложен на опита на злото. Това по-скоро би било дело на ограничена, а не на безграничната свобода на Бога. Злото е могло да се появи в света тъкмо защото Господ е сътворил света с безграничната си любов. Но недетерминираната свобода, дарена на хората, предполага, че те могат да изпитат добро само при общението си с Бога, и, от друга страна, могат да избират злото, което е липсата на общение с Него.

Като сътвори света от любов, Бог направи този свят добър. Но не можеше да го накара да бъде и да остане добър, освен при общуването си с Него чрез любовта. От своя страна, хората тъкмо чрез свободната си воля и неоткликването на Неговата любов могат да изберат злото. Знаейки това обаче, Бог при създаването на света предварително беше решил да прибегне до ново Свое снизхождане към този свят, за да го доведе до още по-голямо единение със Себе Си в любовта чрез Въплъщението и Разпването на Своя Син и така Той отново се отказа от Своето всемогъщество. Има дълбока свързаност между Сътворението и Въплъщението. Въплъщението не е корекция на едно несъвършено творение, а стъпка нататък към приближаването на този свят до Бога чрез любовта, приближаване на любовта към света, до постигането на единение с Него в Личността на Сина Божи.

Още актът на Сътворението е проява на своеобразно смирение на Бога, като то достига до своя предел при Въплъщението и Разпването на Кръста на Божия Син. Ето защо християните правят кръстния знак, възхвалявайки Светата Троица от благодарност за дадената за нас жертва, израз на най-великото смирение и снизхождане към света от любов към нас.

Предвид обаче факта, че някои от Неговите съзнателни създания няма да се възползват от тази втора и съвършена стъпка на Твореца във волята Му за единение с тях, а остават да пребивават в нещастие, възниква въпросът дали не е било по-добре Той да не беше създавал света. Бьоме отговаря на този въпрос чрез идеята, че Бог не може да не създаде света такъв, какъвто Го е създал, чрез недетерминирана свобода, която е по-горна от Него или Го предхожда.

Християнското учение казва, че Бог е избрал да сътвори света и да снизходи в него, принасяйки жертва за този свят, защото дори и съществуването в непълно единение с Бога е по-добро от несъществуването. Бог дава на създанията толкова, колкото не зависи от тяхната собствена воля да получат. Това казва св. Йоан Дамаскин, като по този начин отговаря на онзи манихей, който го пита защо Бог е сътворил дявола, знаейки, че той ще бъде зъл: „Сътворил го е от преизобилие на благост. Защото е казал: „Тъй като ще върши зло и ще изгуби всички дарени му блага, да го лиша напълно от дадените му блага и да го направя несъществуващ? Съвсем не. Дори и да е зъл, няма да го лиша от причастност с Мен чрез битие, даже против волята му няма да го лиша от Моето благо чрез битие“. Защото никой не удържа и не свързва всичко в битие, освен Бог – защото битието е благо и дар Божи… Всичко, което Бог дава на всекиго, е добро, защото това, което Доброто дава, е добро. Следователно всички, които имат битие, присъстват отчасти в доброто, в една последна степен“. Или: „Бог и на дявола предлага блага, но той не иска да ги приеме… И в бъдещия век Бог ще дава блага на всички, защото Той е източникът, от който извират всички блага. Но всеки участва в доброто, доколкото сам е готов да го въприеме“.[3]

Така че Бог не съжалява, че е сътворил света, дори и след като част от творението Му се озова във вечния ад. Той продължава да поддържа битието на създадените за битие като продължение на проявлението на Неговата благост към тях. Тяхното състояние в ада не е наказание от Него, а е отказът им да приемат повече от даровете, които Той им е предложил. Това ни кара да разбираме злото не като тотална липса на добро, а като оскъдица на добро… Страданието идва от този недоимък на благото, от недостига на доброто, тъй като човекът е създаден да напредва в неограничеността на благото.

Тук обаче възниква въпросът – в какво се състои това умалено добро на лошите и на тези в ада и защо то върви заедно със страданието? И защо ценността на битието е добро? Защото битието не може да се приема просто за съществуване, изпразнено от всякаква ценност. Признаваме, че то е мистерия, която е трудно да бъде описана…

Умаленото благо в битието на тези в ада, което все пак е благо, е благото, което се преживява чрез живот, лишен от други блага. Ако се опитаме да кажем нещо за това оскъдно благо, вероятно може да се отбележи, че съзнателните създания, които са извън общението с Бога, нито дори са в искрено общение с ближните си, въпреки това получават полза чрез удовлетворението, което им дава съществуването, което те в гордостта си предполагат, че имат сами по себе си и завинаги. А липсата на духовна любов, която би им донесла общението с Бога, дали може да се компенсира с илюзията, че, познавайки света, те имат знание за всичко? Гордостта и илюзията биха могли да им дадат някаква компенсация за липсата на щастие, което общението с Бога (и с ближните) може да им даде. Тези две неща може да изглеждат като компенсация и поради това, че може да свикнеш да не изпитваш щастието, което любовта към Бога и ближните може да ти даде. И така може да стигнеш до убеждението, че Бог и ближните изобщо не могат да ти дадат щастие, както и до умозаключението, че Бог дори не съществува. Защото, без да имат тази опитност от Бога, Който може да им даде любов в изобилие, мнозина са уверени, че Той изобщо не съществува или че Той не е Бог на любовта, или че Неговата любов не може да ги направи щастливи. Те могат да свикнат да живеят във враждебни отношения или в безразличие към другите, в отдалеченост от Бога, дори и в неверие, че Той изобщо съществува. И въпреки че това постоянно провокира неудовлетворение в тях и ги кара да страдат, те компенсират това с арогантност, напираща в тях в тези състояния, и с илюзията, че въпреки всичко те напредват чрез нови изживявания в състоянието, в което са.

Тъй като само чрез личностите потенциалната воля може да се активира в добра или в лоша посока, само личностите се явяват действени фактори на доброто или злото, само те преживяват доброто и злото чрез себе си и помежду си. Човешка природа, която не съществува в конкретна човешка личност, не би могла да се активира, да се прояви като добра или лоша. Ето защо доброто или злото заживяват между личностите и от страна на личностите. Те вършат добро или зло, използвайки потенциала на човешката природа да прави добро или да причинява зло. Разбира се, когато хората използват добре потенциала на добрата си природа, те я използват в хармония с предназначението на човешката си същност, или напротив – могат да действат срещу него. Когато я ползват за зло, те действат против човешката си природа. Дори и тогава обаче злото не може да бъде извършено без използване на потенциите на тази природа, без онова, което тя съдържа в себе си. Злото няма сила за действие извън тази природа. Защото само тя е извикана за битие. Злото е принудено да ползва потенциите на онова, което съществува. И тъй като съществуващото в човешка форма съществува единствено в личността, само човешка личност може да върши зло и само тя може да прави добро. Човекът използва общата воля да бъде човешко същество по определени начини, като може да се остави да бъде увлечен от илюзията, че служи в полза на човешкото създание дори и когато използва естествената си воля против него. Човешката природа може да бъде ползвана и против нейния реален растеж, защото, от една страна, тя е създадена да се движи към растеж чрез хармония в самата себе си и с Бога, но, от друга, е променлива, така че може да се движи в конкретното си съществуване като личност и към това, което противоречи на духовното развитие, отказвайки да се движи в хармония на своите собствени сили и към Бога, заблудена от гордостта, че може да се обогати чрез самата себе си и чрез света, с който разполага, и търсейки преувеличената наслада от удоволствията, които този свят може да предложи.

Св. Атанасий пише: „Душата по природа е лесно деятелна, не престава да се движи, дори и да се отвръща от пътя на добродетелта и не за да съзерцава Бога, а мислейки над несъществуващото, ползва това, което е в нейната сила, превратно, зле възползвайки се от тази свобода за измислени въжделения. Защото, сътворена свободна, тя може да склони към доброто или да се отвърне от него. И отвръщайки се от доброто, в нея обезателно се появяват неблаги мисли. Тя обаче не може да спре своето движение, защото по природа, както беше казано по-горе, е лесно деятелна в различни посоки. И съзнавайки свободата си, се вижда способна да използва телесните си членове за несъществуващи неща и за съществуващи неща. Тези, които съществуват, са добрите, а тези, които не съществуват, са злите. Съществуващите наричам добри, защото имат своите образци в Бога, Който е Съществуващият, а несъществуващите наричам зли, защото са възникнали от човешки мисли… Виждайки силата и свободата си, както казах по-горе, душата започва да насочва и плътските си членове към злото и вместо да се стреми към съзидателност, обръща поглед към желанията, доказвайки така, че и това е възможно за нея, и мислейки, че, направлявайки своето движение, тя запазва достойнството си и не съгрешава, като прави това, което е в силата ѝ. Защото не разбира, че не е създадена само да се движи, а да се устремява към това, към което трябва“.[4] Според св. Атанасий има две неща, в които се съдържа злото, извършено от човека: в неговата заблуда за вътрешните му желания и в гордостта, която се изразява в мисълта, че човек може да се развива сам, да възхожда нагоре без Божията помощ.

И както божествената природа съществува само в Личностите, така и човешката природа съществува само в личностите. Само чрез тях се постига познанието и любовта. Особено любовта не може да има място, освен между личности. Само личностите заедно могат да изпитат вечната пълнота на битието с Бога и истинското въздигане на човека.

Единствено в и чрез Божествените Личности човекът преживява безграничната пълнота на битието в Бога и единствено в човешките личности обитава човешката природа и може да бъде изведена все повече и повече към безкрайния божествен живот. Възможно е обаче тази устременост да вземе обратната посока – към стесняване и осакатяване на човешкото същество, без това да може да се предотврати. Но дори в тази невъзможност да се спре устремът към божествената вечност или, обратното – към връщането назад, можем да видим Божия образ, запечатан като динамично напрежение в човешката природа, но в случая на нейното ограничаване тя се преживява по фалшив или привиден начин.

В унищожаването на злото човекът използва онова, което му е дадено в неговата човешка природа: ума и тялото си. Когато обаче ги използва за зло, той избира онези неща, които не съществуват, т. е. онези неща, които отслабват силата му, изкривяват автентичната му природа и доставят мимолетни удоволствия. Тя обаче не може да бъде напълно унищожена, след като му е дадена от Бога и пребивава в даденото от Бога битие. Доброто се съдържа в това да останеш в общение с Бога, а злото – да избереш онова, което го няма, като се отделиш от Него.

В тези думи на св. Атанасий имаме определение за вложения Божи образ в човешката природа. Отделянето от Бога е едно със злото и с отслабването или изкривяването на човешката природа. Следователно човешкото същество е образ на всичко, което е Бог: битие, познание, любов. Бог ги има тези трите в неограничена пълнота, а човекът ги има в себе си в зависимост от Бога и напредва в тях, само ако се отвори за общение с Него…

Когато обаче човекът се е откъснал от общение с Бога и влага волята си във враждуване и битка срещу Него, което също е някакъв вид общение, той спомага за деформирането на своята автентична човешка природа чрез арогантността и егоистичните си желания, противопоставени на смирението, което ни отваря към Бога и към ближните и укрепява обогатяването на духа.

Въздигането към порядъка на Божията вечност разкрива възможността за безгранично духовно обогатяване, с перспективата за вечен живот, наместо монотонното напредване в собствената гордост и комплекси, за което също използваме силите, дадени ни от Бога, но тръгвайки в посока, обратна на Неговия път. Хората, които напредват духовно чрез връзката си с другите, дори в общението си с враждебни към себе си личности съумяват да научат какво трябва да избягват, от какво трябва да се пазят. Хората, които живеят заключени в микрокосмоса на своя егоизъм и се потапят в потока от все нови и нови желания (според предлаганите от света изкушения), могат да научат нещо добро и да надмогнат високомерното си противопоставяне на Бога само ако пред погледа им застанат онези, които винаги са отворени към Божията необятност…

Така историята на човечеството придобива смисъл, обозначавайки съществените моменти, които могат да са от полза на следващите поколения и да обогатяват човешкото същество в Божията вечност и в стремлението към нея… Именно в човешката природа и чрез нея доброто възраства и се умножават формите, в които то се проявява в света – чрез личности, за личности и в личностите. Но и злото се проявява така – чрез личности, за личности и в личности. Всяка личност ще има своята заслуга, но и ще бъде съдена за увеличаването на доброто или злото в човешката природа, което преминава и в следващото поколение.

В личността човешката природа се разкрива като възрастваща, привързана към Всевечния Бог и неотделима от Него, но също и с риска, ако се отдели, да изгуби красотата си, да се омърси, отслаби и да обеднее, но въпреки това да продължи съществуването си, защото творческата и поддържаща сила на Бога не се оттегля от нейните темели.

Превод: Сандра Керелезова

* За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (176), 2022, с. 23-31 (бел. ред.).

[1] Виж: Бердяев, Н. „Из этюдов о Я. Бёме“ – В: Путь, 20, 1930, с. 67 (бел. прев.).
[2] Срв. Бердяев, Н. Смисълът на творчеството, С.: УИ „Св. Климент Охридски“ 1994, с. 81 (бел. прев.).
[3] Dialogul contra Manichaeos – PG 9, 1341.
[4] Из Слово против елините – цит. по румънското издание: Св. Атанасий Велики, Писания, ч. 1 (Букурещ, 1987 г.), с. 34-35.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/d3pra 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме