Последните години са белязани от забележително разгръщане на богословската наука в Русия. Но прогресът на която и да било наука би бил немислим без умението да бъде водена научна полемика. Подобно на всяка друга дейност, и научната полемика изисква съблюдаване на определени, писани и неписани, правила, тъй като задачата на учения трябва да се състои не в това, да докаже по любимия си начин превъзходството на своята научна хипотеза, концепция или теория (само защото тя е негова), а в това, да намери истинско решение на една или друга, все още нерешена задача. В много по-голяма степен това важи за богословската наука, която има пред себе си не само чисто научни, но и духовни цели. Ето защо, за учените богослови е много важно да обърнат погледа си към опита на Отците на Църквата, за които „формулирането” на догматите на вярата е било не самоцел, а средство за предпазване на вярващите от едни или други еретически заблуждения. Своите догматически формулировки Светите отци са разработвали и прецизирали именно в полемиката, често пъти точно в рамките на диалога, на дискусията – писмена или устна – със своите опоненти. Преданието ни е оставило записи от подобни богословски диспути. Достатъчно е да си спомним само за Разговор с Трифона юдеина на свмчк Юстин Философ или Диспут с Пир на преп. Максим Изповедник. Интересът към тази част от светоотеческото наследство е важен както за познаването на вътрешно православната научна, пък и не само научна, полемика, така и за воденето на между религиозен богословски диалог.
Своя опит в противомонофизитската полемика преп. Анастасий Синаит (7 – нач. на 8 век) излага в съчинението си Пътеводител (Ὁδηγóς, латински – Viae dux, от края на 7 век).[1] Този труд ни представя записите от няколко действително състояли се диспута между преп. Анастасий и представители на различни монофизитски течения, както и няколко конструирани от самия него беседи, в които св. отец привежда аргументите на православната страна и тези на опонентите-еретици. За православния полемист обаче Пътеводителят е интересен не само с изложението на тези православно-монофизитски диспути, но още и с това, че преподобният Анастасий формулира духовните условия и методологията на водене на подобни диспути.
Още в първата глава на Пътеводителя, в нейната първа част, озаглавена „Кратко предварително приготовление, изясняващо на трудолюбеца онова, в което той трябва преди всичко да упражнява [своя ум] и да придобива знание”, преп. Анастасий Синаит формулира основите на полемиката с монофизитите, определяйки с това и задачата на целия свой труд – да даде на православните методологически богословско-философски апарат, да формулира духовно-нравствените основи за познаване на вярата и за спор с еретиците, да предаде на православните своя опит от борбата против монофизитите.
В основата на подготовката към подобна полемика лежи не само и не толкова познаването на основите на философията, на книжното богословие и на методите на полемиката, а необходимостта от „воденето на достопочтен живот и придобиването на Духа Божи”, тъй като причината за ересите, според мисълта на светия отец, е страстта на тщеславието, сребролюбието, човекоугодничеството и високомерието. В тези думи авторът на Пътеводителя накратко формулира светоотеческото учение за степените на богопознание – учение, което е представено най-пълно в съчиненията на св. Григорий Нисийски За живота на Моисей и Точно изяснение на Песен на песните. В казаното върху познаването на православните догмати не чрез интелекта, а чрез душата или сърцето (у преподобния Анастасий е казано буквално гръдта, ἐκ στήϑους) се проследява указание за ролята на сърцето като гносеологически принцип, на който специално са акцентирали църковните писатели от аскетическото направление,[2] и се говори за ролята на догмата в богопознанието и духовния живот, при едно пророческо отхвърляне на адогматизма.[3]
Самото название на труда, което преп. Анастасий дава и обяснява в третата част от първата глава, Ὁδηγóς (Пътеводител) е взето от думите на Спасителя: „А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти (ὁδηγήσει) на всяка истина” (Иоан 16:13). Авторът на Пътеводителя обяснява на своите читатели, които желаят да се противопоставят на многото форми на монофизитството, че нито познаването на Св. Писание и творенията на Отците, нито владеенето на богословско-философския апарат, нито дори особените полемични способности ще им помогнат в борбата с еретиците, ако в тях не пребивава Светият Дух като Пътеводител (Ὁδηγóς). В друго от своите произведения, във Въпроси и отговори по различни теми (Ἐρωτήσεις καὶ ἀποκρήσεις περὶ διαϕόρων κεϕαλαίων), преп. Анастасий пише, че за християнина Божието водителство е важно не само от гледище на полемичното богословстване, но и за целия му живот – за да бъде някой истински и съвършен християнин, не е достатъчно само да има права вяра и благочестиви дела. С помощта на тези добродетели нашият ум подготвя душата: „Посредством вярата ни и добрите ни дела нашият ум съзижда дома на нашата душа”. Ако обаче в този наш дом живее гордостта, то там няма място за Христос. А съвършен е само онзи християнин, у когото се е поселил Христос, съгласно с обещанието: „… ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан 14:23).
В която и да било полемика опонентите трябва да изхождат от приемлива и за двете страни основа. Това е важно и за богословските събеседвания. За преп. Анастасий в православно-монофизитския диалог такъв неоспорим авторитет и за двете страни е на първо място Св. Писание. Светият отец накратко формулира основите на библейската екзегетика. Преди всичко, изучаването на Св. Писание трябва да става „със страх” и „в сърдечна простота”. След това, не трябва да се изследва онова, което в самото Писание е подминато с мълчание. Наистина, тук преподобният прави уговорката, че „някои от преданията Църквата е възприела устно”. Накрая, сред всички изказвания (както в Св. Писание, така и на Светите отци) следва да бъдат различавани ясните определения от неясните съждения и от неточните изказвания, които не трябва да бъдат разбирани в буквален смисъл. Така например, казаното от Псалмопевеца, че „всеки човек е лъжа” (Пс. 115:2) свидетелства за нравственото падение на хората, а не за някаква изначална уж греховност на човешката природа, поради която – по думите на афтартодокетите – безгрешният Христос не можел да притежава свойствата на човешката природа.
Като призовава православните да изучават Писанието „със страх” и „в сърдечна простота”, сетне преп. Анастасий обвинява еретиците, че тъкмо те правят това „със зла умисъл” (κακούργως). Така например, Синаит свидетелства, че в своята полемика със защитника на Халкидонския събор Йоан Граматик Кесарийски (от началото на 6 век)[4] Севир Антиохийски използва превода на Ветхия Завет, извършен от Акила за юдеите. Но в своя превод Акила е отстранил от Ветхия Завет много от т. нар. месиански места.[5] Въобще той е тълкувал цялото Св. Писание твърде превратно. Примери пък за начина, по който тълкува Писанието самият преп. Анастасий, можем да почерпим от неговите Три слова за устройството на човека по образ и по подобие Божие.[6]
Освен Писанието, общоприета база за богословски диспут с монофизитите са и творенията на Светите отци, живели до Халкидонския събор. Целта на православните е да опровергаят основния аргумент на монофизитите, който се състои в това, че оросът на този събор противоречи на предшестващата го светоотеческа традиция. В края на третата глава на Пътеводителя преп. Анастасий привежда имената на онези от Отците, чиито творения формират дохалкидонската традиция, на чиито имена той се позовава в Пътеводителя. Това са светците Ириней Лионски, Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Амфилохий Иконийски, Амвросий Медиолански, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски и Прокъл Константинополски, преподобните Ефрем Сирин и Исидор Пелусиот и Дионисий Ареопагит. Той обаче не спира само с древните отци, но активно използва и постигнатото от следхалкидонското православно богословие – от вече споменатия Йоан Граматик Кесарийски, от Леонтий Византийски, преп. Максим Изповедник, св. Софроний Йерусалимски. За да не стане така обаче, че самите имена на тези защитници на православното учение да накарат монофизитите веднага да отхвърлят тяхната аргументация, преп. Анастасий привежда тяхната терминология и богословските им доводи без да уточнява авторството.
Нататък преп. Анастасий казва, че преди началото на диспута е необходимо да бъдат анатемосани ересите и заблужденията, които монофизитите лъжливо приписват на православните и преди всичко несторианството. Необходимостта от анатемосване на несторианството преди общението с монофизитите следва от това, че последните са обвинявали православните последователи на Халкидонския събор в несторианство. И наистина, историята на Църквата свидетелства, че вероопределението на този събор се е тълкувало в несториански смисъл, като че ли в него се говори за някаква нова ипостас на Христос (същото онова, което при Теодор Мопсуестийски е „лицето на единението” – πρόσωπον ἐνώσεως), в която са влезли и Ипостаста на Бога Слово, и новата човешка ипостас. За опасността от несторианството и от несторианското разбиране на събора в Халкидон, както и за необходимостта Халкидонското вероопределение да се тълкува в духа на учението на св. Кирил Александрийски преп. Анастасий говори без да жали емоции: „Тогава именно останалата част от онези, които били безсилни да се сражават против божествената природа (тоест бившите ариани) той (дяволът, й. А.) обърнал във война срещу плътта Христова, [събирайки ги] във водовъртежа на Харибда в проклетия хор на разделението [в Христа]; имам предвид, разбира се, онези, които отделят плътта Христова от Божеството и разсичат единия Христос на две. Основоположници пък на това разделение [в Христа] са Теодор Антиохийски [Мопсуестийски] и Диодор Тарски. От тях, като от някакъв клон на чемериката, прорасна халдейската свиня – асириецът Несторий, който и досега чрез своите последователи изхвърля нечистотиите [на своите ереси]. Изгонен от Константинопол и заточен в Месопотамия, той и там продължавал да разпространява отровата и нечистотата [на своята ерес], така че, разливайки от този погубващ [източник], осквернявал почти целия Изток. Против него съставихме книга, приковавайки неговата хитрост и коварство към позорния стълб, и към нея насочваме усърдните [православни полемисти]. И Изтокът трябва да признае, че днес няма нищо по-зловредно от ереста на Несторий и да разобличи [вредоносната ѝ] отрова. Защото често заради позорна корист и слава те лицемерно наричат Христос Бог, а Светата Дева – Богородица, анатемосват Несторий и отхвърлят израза две лица в Христа. При това желаещият да изобличи тяхното коварство трябва да им напомни за блажения Кирил и неговия събор против Несторий и, ако те искрено се съгласят [да приемат думите на Кирил], да съхранят в това благоприемливата [вяра]. Така са нещата относно Несторий – този юдействащ нечестивец и халдейска асирийска свиня. Защото светата Църква го отхвърля поради разделението на природите в Христа, както отхвърля и Севир, заедно с неговите [последователи] заради сливането на природите”.
Преди самото събеседване е необходимо също така ясно да бъдат определени и най-важните богословски понятия. При това трябва да се основаваме на Преданието и Писанието, използвайки терминологията на античната философия само в качеството ѝ на инструмент, но не и като основа на богословското учение. Тази задача авторът на Пътеводителя решава във втората глава на своя труд, т. нар. „Книга на определенията”.
Нататък преп. Анастасий изброява методите на водене на богословски диспути. Тези методи са проверени от самия него по време на многобройните диспути между православни и монофизити, някои от които са описани и дословно възпроизведени в Пътеводителя. Преди всичко, пристъпвайки към диспута с инославни опоненти трябва щателно да изучим техните съчинения и начина им на мислене. Сам преп. Анастасий блестящо посрамва еретиците в полемиката с тях, „изхождайки от техните собствени произведения”, защото „няма да ни навреди да притежаваме знание от [творенията] на тези еретици и, съобразявайки се с тях, да прогонваме с клин клина на нечестивците”. При това светият отец често свежда учението на различните монофизитски течения до древните ереси, като манихейството, докетизма, савелианството и аполинарианството, чието осъждане не са отричали и самите монофизити.
След това, православният полемист следва да познава историята на Църквата и хронологията на възникване на ересите. За тази цел в гл. ІV-VІ авторът на Пътеводителя излага историята на възникване на ересите, както и историята на борбата на Църквата с тях. Познаването на историческия контекст позволява на самия преп. Анастасий да опровергае твърдението на Севир, че след появата на несторианството дифизитските изрази следва да бъдат отхвърлени като неточни, дори и да принадлежат на някои от Светите отци. Дифизитски изрази са употребявали обаче отци, живели по времето на Диодор Тарски и Теодор Мопсуестийски, както и след тях; същите изрази е допускал и самият св. Кирил Александрийски – непримиримият борец против несторианството.
На трето място, преп. Анастасий призовава беседи да се провеждат само с учени еретици, така щото след победата на православната страна и те, и слушащият народ да не могат да се оправдават с това, че други техни представители, по-компетентни от тях в богословието, биха намерили по-силни аргументи в защита на своето учение.
На четвърто място, сред опонентите трябва да е налице потребност да познават нашата вяра, а не пуст стремеж на всяка цена да докажат правотата си. За тази цел „е необходимо, щото преди събеседването противникът да положи клетва, че в нито едно произнесено от него слово няма да върви против собствената си съвест”. Необходимо е също така да не се позволява на опонента, в случай на затруднение, да сменя темата на разговора.
Накрая, преп. Анастасий призовава православните полемисти да не странят и от някои хитрости. Примери за подобни „гръцки” хитрости виждаме в описаните в гл. Х на Пътеводителя диспути на преп. Анастасий с монофизити.
Така например, в хода на първия диспут преп. Анастасий, като че ли подвластен на влиянието на монофизитските аргументи, престорено отстъпва и подписва заедно с монофизитите компромисно определение за това, че навсякъде, където има природа, съществува и лице, „защото няма безлична природа”. В действителност Синаит прави това не по икономѝя, заради някакво обединение на църквите, а в съгласие с думите на пророка, който казва „с лукав – според неговото лукавство” (Пс. 17:27), и прилагайки „известно притворство и благочестива хитрост”. Направил това обаче, преподобният отец привежда многобройни дифизитски цитати от дохалкидонските Отци, след което в средите на монофизитите възниква скандална ситуация – техните лидери „онемяха, замлъкнаха, затвориха уста, объркаха се, уплашиха се и се смутиха”. По същото време простият народ от монофизитските църкви крещи и шуми, негодувайки, че неговите лидери се оказват обвинени в несторианство от толкова уважавани отци, включително от самия св. Кирил Александрийски. Тълпата вече сама, без участието на посрамените си и мълчащи, но не желаещи да се разкаят лидери, започва да крещи, че оросът на Халкидонския събор за двете съвършени природи на Христос, съединени по ипостас, е напълно верен и съответства на учението на Светите отци.
При втория диспут преп. Анастасий предлага на своите опоненти-монофизити – монаха Йоан, по прозвище Зига[7] и Григорий Нистазон[8] – вероопределение, съставено от цитати от същите дохалкидонски отци, но представено от него като „догматически томос на Флавиан, епископ Константинополски, написан до Лъв, папа Римски относно Въплъщението на Христос, истинския наш Бог”. Разбира се, водачите на монофизитите веднага отхвърлят вероопределението – не толкова заради съдържанието му, колкото от ненавист към св. Флавиан, бореца против Евтихий и Диоскор, и св. Лъв, чийто Томос лежи в основата на Халкидонското вероопределение. Следва повторение на ситуацията от първия диспут. Когато се оказва, че Йоан и Григорий са анатемосали не св. Флавиан, а онези от Отците, чиито цитати са влезли в съставеното от Синаит вероопределение, в това число и св. Кирил Александрийски, тогава „от последното място се изправи един обикновен гражданин, покривайки тях (т.е. Йоан Зига и Григорий Нистазон) с позор и заплашвайки да ги пребие с камъни”. Така и това събеседване завършва с „всенароден триумф” на преп. Анастасий и „всенароден позор” за неговите опоненти-монофизити.
По време на третия диспут, в който от страна на монофизитите участват вече и някои епископи, преп. Анастасий още веднъж измамва опонентите си. В желанието „у всички да открия скритата в сърцата и в цялата им църква отрова и да ги прикова към позорният стълб”, той написва на папирус: „Аз, Анастасий, монах от светата планина Синай, изповядвам, че Самият Бог Слово, роденият от Бога Отца преди всички векове, разпнатият, беше погребан, страда и възкръсна”. Давайки на монофизитите папируса и виждайки тяхното одобрение за написаното, Синаит им обещава, че би служил с тях веднага след като подпишат това изповедание. Какво обаче е тяхното объркване, когато преп. Анастасий им заявява: „Христос пострада за нас по плът (1 Петр. 4:1), теопасхити, а не по Божество; пострада по плът, както богословства апостол Петър, а не по Своето Божество, както кощунства Севир и както вие днес подписахте. Защото, като желаех да извадя цялото злословие от вашите души, аз ви написах, посочвайки в папируса голото Божество на Бога Слово, без да ви споменавам нито плътта, нито въчовечаването, нито Рождеството от Светата Дева”. Папирусът с подписите на монофизитите под даденото им съмнително изповедание Синаит оставя у себе си, като обещава с негова помощ да свидетелства против еретиците на Страшния съд.
За съвременния човек подобни методи на „благочестивата хитрост” в борбата с опонентите изглеждат твърде съмнителни измами, фалшификации и провокации. Но от собствен опит преп. Анастасий е разбирал, че нищо почти нищо не е в състояние да застави водачите на еретиците да се откажат от лъжливите си убеждения, докато обаче обикновените хора, виждайки неправотата на своите вождове, са способни на покаяние и присъединяване към Православната църква.
Към тези „благочестиви хитрости” можем да отнесем и аргументите, използвани от едни еретици и дори от противници на християнството против други еретици, „тъй като враговете могат да бъдат унищожени и с помощта на вражеското оръжие”. Така, например, преп. Анастасий използва против монофизитите доводите на несторианина Марон Едески, с когото също води полемика. По аналогичен начин той насочва против монофизитите аргументацията на някой си юдеин на име Колут, която същият ползва против самия Синаит в беседа в Антинополис. В случая отецът привежда два цитата с несториански произход, свидетелстващи, че тези противоположни една на друга ереси, несторианството и монофизитството, се схождат в разбирането на термините природа и ипостас. С помощта пък на доводите на неоплатоника Порфирий, опитвал се някога да докаже, че Христос не е Бог, преп. Анастасий – в полемика с афтартодокетите – доказва тленността на плътта на Христос преди Неговото Възкресение.
Методологията си на водене на богословски диспути преп. Анастасий изпробва успешно в реални беседи с еретиците. Житието му повествува, че „с частните си беседи и прения той въздействал върху тях и, добавяйки към проповедта своите чудотворства (веднъж във време на суша с молитви изпросил спасителен дъжд), обърнал мнозина от еретиците към православието”.[9]
Днес православните богослови и полемисти трябва да изследват светоотеческия опит на водене на богословска полемика, включително и опита на преп. Анастасий Синаит. Разбира се, в рамките на вътрешно-православната полемика използването на „благочестивите хитрости”, използвани от Синаит в неговите диспути с еретиците, би било напълно лишено от смисъл. Колкото пък до съвременната полемика с инославни, употребата на подобни методи би изисквало особено дръзновение. Но всички останали съвети на преп. Анастасий могат да се превърнат в основа за изработване на правила за водене на богословска полемика.
Източник: Богослов.ру
Превод: Борис Маринов
[1] Критично издание: Anastasii Sinaitae Viae dux, Cuius edionem curavit Karl-Heinz Uthemann, Turnhout-Leuven, 1981 (= Corpus christianorum, Series graeca, V.8). Превод на руски от А. И. Сидоров на първите три глави в: Анастасий Синаит Избранные творения, М., 2003. (Серия Библиотека отцов и учителей Церкви, т. XIII). Превод на руски от автора на тази статия на IV-XXIV глави от Пътеводителя в Приложението към неговата кандидатска дисертация: Адриан (Пашин) „Путеводитель” преподобного Анастасия Синаита как опыт раскрытия христологического учения Церкви, Машинопись, Сергиев Посад: Московская Духовная Академия 2009 г.
[4] За този богослов знаем основно само от книгата на Севир Против Граматика, появила се през 519 г. след свалянето на Севир от патриаршеството на Антиохийската катедра (512-518). Самата Апология на Халкидонския събор от презвитер Йоан Граматик не е запазена и може да бъде частично реконструирана тъкмо по полемиката против нея на Севир. Йоан Граматик е един от първите православни богослови, които прилагат в христологията разработената от Кападокийците триадологическа терминология. (За него виж: Grillmeier, A. Christ in Christian Tradition, V. 2: From the Council of Chalkedon (451) to Gregory the Great (590-604), Part 2: The Church of Constantinople in the sixth century, London-Louisville (Kentucky), 1995, р. 24-25).
[5] Според свидетелството на св. Епифаний Кипърски (За мерките и теглилките, 14-15. За седемдесетте тълковници и за онези, които лъжливо са тълкували Светото Писание) Акила е по произход езичник и е бил тъст на римския имп. Адриан (117-138). Ставайки християнин, той не се отказва от предишните си занимания с астрология, а изобличенията и увещанията на християнските учители го довеждат не до покаяние, а до отричане от християнството и преминаване в юдейството. Именно по това време (около 125 г.) той съставя и своя превод на Ветхия Завет на гръцки език. За тенденциозния и антихристиянски превод на Акила на месианските места от Ветхия Завета свидетелства и св. Ириней Лионски (Против ересите, 3, 21, 1). Този превод помества в третата колонка от своите Хекзапли Ориген (Виж: Тов, Эмануил Текстология Ветхого Завета, М., 2003, с. 140-141).
[6] Критично издание: Anastasii Sinaitae Sermones duo in constitutionem hominis secundum imaginem Dei, necnon Opuscula adversus monotheletas, Cuius edionem curavit Karl-Heinz Uthemann, Turnhout-Leuven, 1985. (= Corpus christianorum, Series graeca, V.12). Превод на руски от А. И. Сидоров – В: Анастасий Синаит Избранные творения, М., 2003. (Серия Библиотека отцов и учителей Церкви, т. XIII).
