Аскетическото и богословското учение на св. Григорий Палама

Затъмненият от греха Божи образ се възстановява при изпълняване на Божиите заповеди – тогава, в любовта към Бога и към своя ближен, човекът придобива способността за богообщение, изразяваща се основно в молитвата, чиято най-висша форма е непрестанната умна молитва. Тази молитва се определя като непосредствено съединение на ума с Бога, извършващо се в сърцето чрез някакво тройствено действие. Като не се ограничава до общото учение за умната молитва, в някои от своите творения св. Григорий Паламà се спира на описание на способите, известни под названието „изкуство” и състоящи се в една съгласуваност на молитвата с дишането и „омфалоскопията”. Тези способи той смята за полезни, но съвсем не и задължителни, а само спомагателни. Те помагат за съсредоточаване на вниманието и не позволяват на ума да се разсейва. Тяхната действеност е оправдана от личния и от църковния опит – като способност на тялото да участва в живота на духа при първостепенно значение на сърцето и на деятелността на човека. Несъмнено е, че за успеха на подобна молитва главен и решаващ фактор е Благодатта. Именно в нея се извършва съединението на нашия ум с Бога, без което умът ни би бил или дяволски, или животински. Висшето състояние на пълно съединение с Бога при св. Григорий се нарича „исихѝя” и се определя от него като преустановяване на всяка мисъл и всичко светско, като мистично познание и непосредствено вѝдение на Бога. В такова състояние на „неведение”, което превъзхожда каквото и да било „знание”, човекът достига до богопознанието – до познанието, което е недостъпно за интелектуалната философия. Животът в „исихѝя” е осветен от примера на Пречистата Дева, която още от детството си, като е стояла настрана от всяка житейска грижа, е посветила себе си на храма, на съзерцанието и на вътрешната молитва. Такава е силата на „исихѝята” и именно чрез нея Пресветата Дева става способна да приеме Въплъщаващото се Слово.

2. „Същност” и „енергия”

Основната мисъл в богословското учение на св. Григорий Паламà може да бъде изразена чрез антиномичното, но не и вътрешно противоречиво твърдение за пълната Божия недостъпност в Неговата трансцендентност и в Неговото извънсветовно битие и – едновременно с това – за Неговото откровяване пред света, за Неговата иманентност по отношение на света и действителното му присъствие в него. „Бог в себе си” е изцяло неизречен, неразбираем и недостъпен. Към Него не могат да бъдат приложени, поради несъразмерността си с Него, дори като понятия „битие”, „същност” и „природа”. Като не разполага с други термини, св. Григорий Паламà говори за Божията тайнствена, скрита и неизразена „свръх-битийност”! Но същият този Бог – като не се лишава от нищо в Своята недосегаемост – някак излиза от Себе Си и Се открива за тварния свят в Своите действия. Това Божествено непостижимо действие, това „излизане” (πρόοδος – според терминологията на св. Дионисий Ареопагит, която използва св. Григорий) на Бога, той обикновено нарича „Божествена енергия”. „Енергията” не е част от Божеството и не представлява нещо различно от Него и притежаващо своя собствена умалена ипостас. Енергията – това е Самият Бог, Който дори в откровението Си пред тварното и в Своето проявление остава неумален. „Целият Бог” всецяло проявява Себе Си в Своите енергии, оставайки при това съкровен. Св. Григорий Паламà подчертава с еднаква сила както скритостта на Бога, така и откровяването Му пред света в Неговите енергии. Като откровение на Троичния Бог, енергиите са присъщи и на Трите Лица, а като израз на Самото Божество те са несъмнено нетварни, тъй като в Бога няма нищо тварно. В собствен смисъл на думата имена като „Бог” или „Божество” означават тъкмо енергия, тъй като Свръх-същността превъзхожда всяко именуване.

Бидейки причина за енергията, в този смисъл Свръх-същността я превъзхожда, откъдето и казаното (впрочем срещащо се и при Ареопагита), че „Божеството е свръх-същно и под-същно)”. Енергиите са достъпни за тварния свят, той ги познава и споделя според мярата на своята способност за съпричастност. Божествената Свръх-същност е достъпна само чрез енергиите, а не Сама по Себе Си. Тези различавания в Бога обаче не противоречат на Неговото единство, неразделност и простота и не привнасят в Него повече сложност, още по-малко между-ипостасни различия. Бидейки не-ипостасни, като действия и откровения на Самия Бог, като Негова чиста, неизменна и присъща активност, енергиите не превръщат Бога в нещо съставно. Следва да се отбележи, че св. Григорий Паламà винаги е говорил за себе си като за последовател на традиционното учение на Църквата. Той пише за Божествената простота, докато неговите противници, както древни, така и съвременни, се опитват да докажат, че „паламитското” богословие е несъвместимо тъкмо с Божествената простота. Струва ми се, че в основата на всички тези дискусии, вън от контекста на чисто конфесионалната полемика, може би лежи противопоставянето на две богословски тенденции – апофатичната и „катафатичната”. В богомислието на разсъждаващите „катафатически”, Бог се схваща преди всичко – и в цялата пълнота на понятието Битие – като обладаващ всички Свои свойства (единство, простота и останалите) и подчинен – по силата на Своето битийство – на онтологично обоснованите закони на логиката. Така, всяко действително различаване в Бога би било равносилно на твърдението, че в Него частите са по-малко съвършени в сравнение с цялото и, следователно, са несъвместими с абсолютното Му съвършенство. За тези пък, които разсъждават „апофатично”, Бог не може да бъде определян от идеята за „битие” и свойствата Му не могат да се прилагат към Него с лекота. Превъзхождащият битието Бог не може да се съдържа в рамките на логическите закони; в Него трудно могат да се виждат „части” на едно по-съвършено „цяло”. Като цяло, нашето богословско мислене неизбежно възприема по отношение на Бога един антиномичен аспект, който обаче не трябва да бъде схващан като обикновено противоречие. Именно от антиномичността е белязано и учението на св. Григорий Паламà за съдържащата се в Бога Божествена простота – въпреки неизреченото различие между същност и енергии.

3. Божествената нетварна Светлина

 

Едно от проявленията на божественото в света е нетварната Божествена светлина. Подобно на всички енергии на Бога, тя е нетварна, но при все това не е Неговата скрита и недосегаема същност. Това е богословският аспект в учението за нетварната Светлина. Мистичният опит говори за нейното присъствие като за едно от най-висшите духовни състояния. Бидейки нетварна, тя не може да бъде адекватно изразена в понятията на тварния свят, поради което обикновено бива определяна с помощта на отрицателни понятия: като нематериална, нечувствена, нетленна и др. под. Но св. Григорий Паламà, който не приема Светлината за една обикновена алегория, никога не я и отъждествява с рационални символи, но винаги ѝ придава характер на реалистичен знак. Аспектите на нейните явявания са различни: от вътрешното озарение до сияние, което е, така да се каже, външно – способно да освещава стоящите на тъмно предмети и едновременно с това да въздейства върху човешкото сърце. Такава е Светлината на Възкресението, осветила Христовия гроб в момента на пристигането на Мария Магдалина и разгоряла в сърцето ѝ любовта към Господа. Такава е и Светлината на Христовото Преображение – един класически, но съвсем не единствен пример за нетварната Светлина. Таворската светлина не е била някакъв преходен феномен. Тя, както и Божията слава, е предвечна. В момента на Преображението тя е била явена на апостолите в съответствие с техните възможности за възприятие и е била видима за техните телесни очи – преобразени, безспорно, от силата на Духа. Възможността за подобно виждане съответства изцяло на учението на св. Григорий Паламà, който пише за способността на тялото още тук, на земята, да участва в духовния живот. Достигането до пълнотата на виждането на тази Светлина ще бъде възможно само в бъдещия век (оттук и определението за „Царството Божие” или „Тайната на Осмия ден”), но светците още в този живот, още „отрано”, са способни да вкусват от неговите плодове. Тайнствената Божия Свръх-същност навеки пребивава недосегаема, но виждането на нейната Слава е истинско съзерцание „лице в Лице”, тъй като там Сам Бог явява Себе Си. И тогава ние достигаме до обòжение, което не е просто усъвършенстване в добродетелта, а дар Божи и тайнствено, извършвано от Благодатта изменение на нашата природа.

Благодатта е също Божествена енергия и като такава може да бъде отъждествена със Светлината. Виждаме я чрез нейните действия или, по-точно казано, Светлината е само един от аспектите на проявяването на Благодатта в нас. Приобщаващите се към Божествената благодат могат, оставайки тварни същества, да стават, подобно на самата нея, безначални и безпределни. Такава е била Пресветата Дева – тази „граница” между тварния свят и нетварния.

Нататък учението да нетварната Светлина често е бивало тълкувано неправилно – вероятно поради трудността да се разбере възможността за съществуване на светлина, която е нематериална. Ако обаче тази трудност бъде преодоляна, ще бъде по-леко да се постигне цялата дълбочина на това учение, утвърждаващо автентичността и ценността на мистичния опит, в който – при преодоляване на границите на тварното – се достига до непосредствено виждане на Божественото, без при това да се изпада в пантеистично смесване. Бог явява Себе Си като „истинна и желана Красота”.

4. Заключение. Мястото на св. Григорий Паламà в православното богословие

Мястото, заемано от св. Григорий Паламà в православното богословие, е въпрос, който често е бил обект на пристрастни обсъждания в съответствие с полемичните или апологетични склонности на ангажираните с него лица. Защитниците на св. Григорий обикновено подчертават неговия абсолютен традиционализъм, привързаността му към светоотеческото предание и светоотеческата писменост, докато за своите противници той е само новатор, а следователно и еретик. Ние обаче можем a priori да твърдим, че един чисто новаторски дух би бил просто немислим за религиозния начин на мислене във Византия. Сам св. Григорий Паламà смята себе си за привърженик на Преданието и винаги обича да обосновава своите мисли със светоотечески свидетелства. Каквото и да се говори от неговите противници, лекотата, с която той намира необходимите му цитати доказва, че той е пребивавал в самото средоточие на църковното аскетическо и богословско предание, тясно свързани за него едно с друго. И би било действително трудно да не бъде разбран традиционният и православен характер на неговото учение за аскетичния живот, за умната молитва, Таворската светлина и още много неща. Ние обаче не можем да смятаме св. Григорий Паламà и само за компилатор, който повтаря онова, което е било казано преди него. Той черпи вдъхновение от своя личен опит и умее да формулира всички традиционни проблеми на аскетиката и богословието по нов, свойствен единствено на него начин. Неговото учение съвсем не е някакъв сбор от разнородни елементи, а представлява едно хармонично цяло, белязано от единство на мисълта. Сред оригиналните, но не и „нови”, аспекти на неговото богословие следва да бъдат отбелязани неговите мисли за важното значение на тялото в духовния живот, за предназначението на ангелския свят и на света на човеците, за деятелността (енергиите) на човека, а също така и апологията му на „художествената молитва” и тематичното развитие, което – в рамките на общото си богословие – той привнася в богомислието за Божеството, за нетварната Светлина и същността и енергиите, съотнасяйки тези мисли помежду им и изследвайки ги в техните съотношения с „Божествената простота”. Това, което можем да кажем в края на краищата, е, че в неговите творения традиционното мистично учение на православния Изток е намерило както своя систематичен израз, така и философското и богословското си оправдание. Със своето учение за нетварната Светлина и за божествените енергии св. Григорий Паламà е поставил във фундамента на православното вероучение непоклатимо основание, на което единствено може да се утвърждава действителността на общението на човека с Бога и реалността на неговото обòжение, без да се изпада в едно пантеистично смесване, което би било неизбежно без различаването на същността от енергиите. Общо погледнато, св. Григорий Паламà не е по-голям „новатор” в сравнение, например, със св. Атанасий Велики Александрийски, успял да изрази в неупотребяваната по негово време богословска формула единосъщен – ὁμοούσιος – истинното традиционно учение на Църквата, без да обръща внимание на протестите на тогавашните лъжетрадиционалисти (полуарианите). Като човек с висока лична святост и един от стълбовете на Православието, св. Григорий Паламà е почитан в цялата Православна църква с особено голяма любов.

 

Планината Атон.