Мобилно меню

4.8484848484848 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (132 Votes)

Mitropolit Naum Sofia 22 01 2018Приветствие, произнесено на 22 януари 2018 г. в аулата на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ на представянето на книгата „Мисията на Църквата – по стъпките на Христос“ от Тиранския и на цяла Албания архиепископ Анастасий (Янулатос)

Искрена радост и висока чест е за мене да съм днес тук, сред всички вас, събрани за представянето на книгата Мисията на Църквата. По стъпките на Христос от бележития архипастир и богослов, дълбоко уважавания от целия православен свят предстоятел на Църквата в Албания архиепископ Анастасий (Янулатос).

Не е моя задача да представям тук пред вас личността на архиепископ Анастасий, неговото дело и неговото творчество. Вярвам, че за това са се погрижили издателите на тази прекрасна и изключително важна за нас книга: уважаваните наши братя и сестри, приятели и колеги от Центъра за образователни инициативи „Двери“.

Вместо това бих искал да споделя с вас някои мои лични наблюдения и размисли във връзка с голямата тема на тази книга, които имат отношение главно към ситуацията у нас. Да предложа на вниманието ви личното си виждане за състоянието и проблемите на мисионерската дейност на Православната църква в България – нашата, както всички тук обичаме да казваме, родна Българска православна църква. Често забравяйки обаче, че Църквата е преди всичко Църква Христова и вселенска, и едва след това вмествана в тесните национални, политически и каквито и да било граници.

Всъщност точно това ни казва и книгата на самия архиепископ Анастасий още от своята корица, където четем, че мисията на Църквата не е нищо друго, освен да следва Христос, да Му подражава и да продължава Неговото човеколюбиво дело. Всеки ден да привежда при Него – в Църквата, която Той придоби „със Своята кръв“ (Деян. 20:28), – нови и нови, които да се спасяват (Деян. 2:47), да охристовява, казано на църковен език, всеки човек и целия свят.

Това е в собствен смисъл най-първостепенната задача и най-съществената мисия и на нашата Българска православна църква: да печели и да приобщава всички, които са в нейната канонична територия, към живота в Христос и в Неговата света Църква.

Защото не е тайна, че независимо от всичките оповестявани статистики, привидно говорещи в наша полза, огромната част от православния български народ не е активен участник в църковния живот в степента, в която искаме и в която той е призван да бъде, при което една важна част от причината за това положение на нещата е вътре в самите нас, в нашите решения и нашите действия, с които не винаги създаваме необходимите предпоставки за успеха на църковната мисия в нашето общество.

А това може само да означава, че ние, които сме активните членове на Църквата – клирици и миряни, свещеници и монаси, лаици в учението на Църквата и подготвени богослови – сме длъжни да направим нещо, нещо да променим, така щото Христовата и наша Църква да стане отново онова желано от мнозина място, което добре знаем, че е била винаги в дългия си и превратен исторически път.

Разбира се, в това общо усилие всеки от нас има своя лична задача и лична мисия – съобразно със своите богодарувани таланти и с мястото, на което Бог го е поставил в светата Църква. Смятам обаче, че независимо от това, всички ние днес сме задължени да се обединим около няколко особено неотложни нужди на Православната ни църква и на нейната мисия.

Какво имам предвид?

На първо място всички ние трябва да признаем необходимостта от повишаване на образователните стандарти в нашите духовни и богословски школи, от засилването и разширяването на църковно-просветната и духовно-културната дейност в Църквата ни. Както в общоцърковен план, така и на епархийско ниво, и не на последно място, ако не и най-важно по значение – на ниво енория.

На второ място, и като следствие от първото, тук идва неизбежното завишаване на критериите и изискванията към пастирската подготовка и към богословската култура на нашето духовенство, което много често се оказва далеч под изискваното за служението си равнище и трудно се справя с все по-новите предизвикателства, които съвременният свят постоянно отправя към християните и към Църквата.

Третото, което според мене днес трябва да обедини вече всички нас, е осъзнаването на необходимостта от превод на богослужението на съвременен – ясен и разбираем от всички – български език. Превод, извършен, разбира се, под прекия духовен надзор на Св. Синод, от специалисти, имащи съответната филологическа подготовка и църковна култура, след което постепенно преминаване на цялото ни богослужение към този нов превод, така щото богомолецът да има възможността истински да вниква в дълбокото съдържание на православното богослужение с неговите вечни и спасителни послания.

Като естествено следствие и непосредствен резултат от казаното дотук пък идва и четвъртият главен акцент в мисията на нашата Църква, а именно: животът на енорията. Животът и проблемите на тази най-малка клетка от църковния организъм, която обаче играе най-важната и голяма роля за общия успех на мисията на всяка поместна църква и на Църквата като цяло. Енорията, която за мнозина е техният пръв допир с Църквата и която може както да привлича и да печели за Христос нови и нови Негови ученици и последователи, така и – когато, уви, не е на необходимото ниво – да отблъсква и да прогонва и най-добронамерените сред нас от Църквата, а по този начин да ги държи далече и от Самия наш Господ и Спасител Иисус Христос.

В този смисъл във възраждането, укрепването и развитието на енорийския живот заедно с всички негови мисионерски прояви – богослужение, катехизация, милосърдна дейност, поклонничество и др. – аз виждам и най-сигурната гаранция за крайния успех на мисията на Православната ни църква. Виждам този успех в нейните живи енории с наситен богослужебен и прицърковен живот, с работещи образователни и милосърдни звена – високи образци на духовно-просветна и благотворителна дейност.

Енории, в които ще служат високо образовани и добре подготвени пастири, които ще служат на разбираем за всички език и които в разнообразната си пастирска дейност ще бъдат подпомагани от богословски грамотни и с висока църковна култура миряни. Енории, огласявани от духовно и богословски съдържателна проповед, адекватна обаче и на времето, в което живеем – на неговите проблеми и неговите предизвикателства. А не проповед, повтаряща до безкрай образци от минали епохи, неразбираеми за човека днес. Проповеди и проповедници, които не успяват в усилието да се докоснат до ума и до сърцето на съвременния човек – с неговите съвременни въпроси и проблеми, чиито отговори Църквата ни, разбира се, има и знае, но и които – ако иска да бъдат те чути и възприети – тя трябва да умее да предлага всекиму на неговия собствен език.

Такава е в най-общи щрихи моята визия и моята мечта за бъдещето на живота и на мисията на Православната ни църква.

Нека човеколюбецът Бог ни дава сили и разум, а най-вече онази любов, която – по думите на апостола – е „свръзка на съвършенството“ (Кол. 3:14), та въоръжени с всичко това да градим заедно настоящето и бъдещето на нашия общ духовен дом: Българската православна църква.

Благодаря на всички онези, които са се потрудили за осъществяването на книгата, която ни е събрала тази вечер тук.

На тях, както и на всички вас желая здраве и сили, ревност по мисията и делото на Църквата, лични и творчески успехи и истинско апостолско дръзновение!

Божията благодат и Неговата велика милост да бъдат с цялата ни Църква!

На добър час!

* Повече за книгата на архиеп. Анастасий – тук.
Репортаж от събитието – тук.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uahwa 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата