Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

sokolov jpg-kh"За съжаление по време на съветската епоха енорийският живот беше лишен от социална, образователна, културна дейност, енорията престана да бъде общност. За каква общност можеше да става дума, когато дори да влезеш в храма беше опасно?! Това така се загнезди в душите на хората, че те и днес идват в църквата като в магазин — за свещи, да запишат имена, да се помолят, както те си знаят, и да си отидат. Днес ни трябват много усилия, за да превърнем енорията в общност..." – заяви неотдавна Светейшият патриарх Московски и на цяла Русия Кирил.

Тези думи на предстоятеля на нашата Църква са изключително точни. И това не е празнословие. Усилията, за които говори патриархът, са очевидни - от реформата в църковното управление и образование до документите, отнасящи се до подготовката за кръщение, всичко е насочено към това: цялата Руска църква - от Москва до най-отдалечените енории - да заживее свой пълнокръвен живот.

Как да си обясним защо тези усилия са толкова големи и каква е тази неведома сила, която им противодейства? Очевидно е, че на тези усилия противодейства силата на инерцията, останала ни в наследство от онези времена, когато Църквата беше гонена и тормозена, когато вярващите бяха търпени само и единственно в контролираните изкъсо граници на енориите. Когато Църквата беше принуждавана да мълчи, когато църковната проповед, дори и да звучеше, се чуваше само между стените на храма. Когато православните родители бяха лишавани от родителски права заради църковното възпитание на собствените си деца. Когато за децата на вярващите бяха затворени вратите на вузовете, а и въобще за каквото и да е развитие в обществото, което строеше утопичен социализъм. Повечето хора, израснали в края на съветското време, продължават да носят у себе си тази инертност, равнодушие и преди всичко потребителско отношение към всичко наоколо. В това число и към Църквата.

Но вече повече от 20 години Църквата в Русия и в цялото постсъветско пространство е свободна. Може би за първи път в своята история тя сама, без царска опека или болшевишки гнет, решава как да живее, какво да говори и най-важното какво да прави. Какво да прави, за да изпълни Христовия завет «идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари» (Марк 16:15). Днес живем в благословено време, когато никой и нищо не стои на пътя на всички нас – епископи, свещеници и вярващи – да изпълняваме това Христово послание и да бъдем носители и проповедници на спасителното Евангелие в този греховен свят. Няма съмнение, че тази проповед ще бъде истински действена само тогава, когато ние, християните я подкрепяме със собствен жизнен пример - както личен, така и църковен. А за да се случи това, енорията трябва да заживее пълноценен живот на общност.

Когато човек прекрачва прага на храма и вместо солидарност и любов го посреща безлична каса с ценоразпис за требите, когато вместо братски отношения той среща в църковната «кошарка» единствено и само стоково-парични такива, тогава с този човек няма да се случи никаква промяна, защото вместо в Христовата църква се оказва, че е попаднал в бакалията или в бюрото за траурни или празнични обреди /според случая/.

Днес имаме възможност да наредим енорийския си живот така, както искаме и да избягваме извращенията, натрупали се толкова много през синодалната и съветската епоха: търговия с треби, авторитарно поведение на настоятеля, равнодушие към литургичния живот, рядко причастяване, липса на интерес към Светото Писание и творенията на отците на Църквата.

Когато център на енорийския живот стане словото Божие и Евхаристията, тогава енорията се превръща в общност. Защото само словото Божие и литургията създават тази реалност, която можем да наречем община от християни. Литургията («общо дело», грц.), като сърце на общностния живот, не може да бъде частно дело. Не «аз се причастявам», а «ние се причастяваме». Причастяваме се с Христос, който «е същият вчера и днес, и вовеки» (Евр. 13:8). Произнасяйки «с едно сърце и едни уста» благодарение към Бога в Евхаристията, причастявайки се с Христос от единия Хляб на живота и едната Чаша на спасението, вниквайки в провъзгласяваното по време на литургията слово Божие и усвоявайки го, ние ставаме община, в която всичките дела са общи, общи са и всичките ни радости и скърби. Тогава и кръщаването на нови братя и сестри, и венчанието на новобрачните ще станат радостни събития за цялата общност. И всички църковни дела, от неделното училище до посещенията в затвора или болницата, ще бъдат не частна приумица на енорийските алтруисти, а общо дело на църковната община, дело на любовта, естествено и необходимо, без което тя не може да живее.

Истинското възраждане на църковния живот, в това число възраждането на общностния живот в енорията изисква действително големи и най-вече постоянни усилия. Ако ние - и пастирите, и вярващите - се заслушаме в тези думи на патриарх Кирил, ако се отнесем към тях с цялата отговорност, това възраждане ще стане възможно не само в отделни енории и манастири, но и в цялата ни Църква. Нека не се отчайваме, с нас винаги ще бъдат новомъчениците и изповедниците, които заради Христос претърпяха гонения и дори намериха смъртта си. С нас е и самият Христос, разпнат, възкръснал и пребъдващ със Своята Църква во веки веков.

Източник: Татьянин день

Превод: презвитера Жанета Дановска


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/khuyw 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.