На 2 септември 2009 г. в културния център „Покровски врата” (Москва, ул. Покровка 27, бел. ред.) се е състояло представяне на книгата „Беседи на протойерей Александър Шмеман в радио Свобода”. Специален гост е бил синът на отец Александър – Сергей Александрович Шмеман – журналист от Herald Tribune и лауреат на Пулицерова премия, който понастоящем живее в Париж. След представянето известният журналист е отговорил на въпроси на кореспондента на Правкнига.ру:
– Изминаха почти тридесет години от деня на кончината на отец Александър Шмеман: достатъчно дълъг срок, но много от неговите трудове понастоящем за първи път излизат в Русия. През 2008 г. бяха издадени дневниците на отеца и спомените за него на неговата съпруга, матушка Юлиания, а през тази година – още негови статии и беседи пред радио Свобода. Какво, според вас, може да обясни изблика на интерес към личността на Вашия баща?– В съветски времена беше просто невъзможно в Русия да се издават трудовете на отец Александър. Някои от тях излизаха на Запад, а оттам попадаха в Русия, където се разпространяваха във вид на литература Самиздат. Така че нещичко се издаваше и в онези времена, но не в такъв мащаб, като сега.
Мисля, че днешното избухване на интереса се обяснява именно с публикуването на дневниците на моя баща. Тези дневници ние ги намерихме след смъртта му и дълго време никой не беше готов да ги даде за публикуване – ставаше дума за нещо дълбоко лично и интимно. Нито майка ми, нито издателите бяха сигурни, правилно ли ще бъде да се публикуват дневниците, тъй като не знаехме, за какво те са били предназначени. В края на краищата обаче беше решено да ги отпечатаме и издадем. В резултат последва бум на интереса към неговите трудове и от Православния св. Тихоновски хуманитарен университет се обърнаха към нас с молба за разрешение да бъде отпечатан сборник с беседите на отец Александър в радио Свобода.
Именно публикуването на дневниците предизвика живия интерес в Русия. Хора се събират, за да почетат паметта на отеца. Току-що при мен дойде една жена, за да ми каже, че тя с това и живее. И до днес ме поразява силата на тези дневници и реакцията, която те предизвикват сред хората. Разбира се, за нас – за нашето семейство – те винаги са представлявали огромна ценност, но това, че се превърнаха в нещо, толкова важно за руснаците – ето това продължава да ме удивява.
– Как смятате Вие, къде е причината тези дневници да намират такъв отклик в сърцата на нашите съотечественици?
– Видно е, че времето на отец Александър в Русия дойде. Отначало неговият глас си пробиваше път през желязната завеса – там, където успяваха да го слушат. Сега пък настъпи втори етап – неговите трудове свободно се четат и се издават в Русия.
След падането на комунизма руснаците разбраха, че Църквата не е само в едното възстановяване на храмовете и в красотата на иконите, а нещо много повече. Разбраха, че не е достатъчно само да бъде построен един храм, който да бъде напълнен с хора. Започнаха да си задават въпроса, какво е Църквата. И аз мисля, че тъкмо в търсенето на отговора на този въпрос те се обърнаха към дневниците на моя баща и намериха там един нов отец Александър, който им говори за проблемите на вярата, за проблемите на Църквата. Сега тези проблеми са познати и разбираеми за руските хора.
– Беседите на отец Александър Шмеман, които вървяха по радио Свобода, бяха насочени към руските хора. Те по някакъв начин се отличаваха от неговите проповеди, предназначени за западната аудитория?
– Да, беседите бяха насочени тъкмо към руснаците. Те представляваха едно обяснение на Църквата и на вярата, което беше предназначено за хора, които са по традиция православни, но са изгубили знанията за своята вяра. Предполагаше се, че по онова време в Русия хората не можеха да четат нищо за религията. Понякога в своите беседи по радиото баща ми прочиташе и откъси от книги на известни проповедници. Той смяташе за много важно да препредава това, което пишат и което говорят другите проповедници – това, чрез което живее православието. С други думи, това бяха едни фундаментални, сугубо руски предавания, в които той обясняваше неща, явяващи се фундамент на вярата за руските хора, които жадуват за истината, но са я забравили.
– Кои отец Александър смяташе за свои учители в изкуството на проповедта?
– Основно това бяха преподавателите от св. Сергиевата академия: отците Сергий Булгаков и Павел Флоренски. От тези мислители от началото на ХХ век се е учил моят баща. Също и от архим. Киприан (Керн), който преподаваше в семинарията. Когато моят баща е ръкоположен за свещеник, той отначало е служил заедно с отец Киприан. От него отец Александър се научава страстно да обича Литургията.
– В едно от интервютата си казвате, че Вашият баща е ценил високо като писател Александър Солженицин. Че трудовете на Александър Исаевич, издадени зад граница, са се превърнали в откровение за руските емигранти. Кои други от руските писатели четеше и ценеше отец Александър? Кои произведения от руската литература му бяха особено близки?
– Това е много интересен въпрос. Той обожаваше поезията. Когато в Америка дойде Бродски, баща ми беше много щастлив, прегръщаше го. Отец Александър много внимателно следеше всичко, което излиза в Русия. И това се отнася не само за едната литература, но и за културата въобще.
Помня какво събитие беше за нас, когато успяхме да си купим една колекция от грамофонни плочи, на които бяха записани руски военни песни: „Эх, дороги”, „Темная ночь”. В тях за нас имаше нещо познато и родно. Започнахме да разбираме, през какво е преминала Русия във военните години. После започнаха да ни попадат и филми, като „Летят журавли”, „Баллада о солдате”, „Иваново детство”. Започнахме да разбираме, с какво и как живее Русия. Дотогава не знаехме нищо. Русия беше зад желязната завеса и при нас дълго време не попадаше нищо. След това в Новия свят се появи „Один день из жизни Ивана Денисовича” и други разкази на Солженицин. За нас това беше истински празник. Баща ми казваше, колко много е благодарен за възможността да знае за онова, което се случва в Русия, колко е щастлив, че руската култура не е била убита нито от войната, нито от Сталин, нито от ГУЛАГ.
Баща ми живееше чрез вярата и литературата. Според мен, той знаеше наизуст половината от Пушкин и всичко на Чехов. Беше страшно радостен, когато от Русия към нас започва да пристига жива, съвременна литература. Той много обичаше Сребърния век и знаеше наизуст стихотворенията на всички поети от този период, особено тези на Блок. Той въобще четеше удивително много.
– С какви книги възпитаваха децата във Вашето семейство? Какви произведения на руската литература четяхте в детството си? Как Ви учеха на любов към далечната и скрита за Вас Русия?
– Сега си давам сметка, че нас са ни възпитавали руски хора. Днес това вече не е така разпространено на Запад в средите на емиграцията. Аз, например, говоря руски. Когато дойдох тук през 1980 г., бях удивен, че всичко ми е така познато. Всички тези детски книжки – за Баба Яга, книгите на Корней Чуковски и т. нат. Всичко това ние четяхме, слушахме, знаехме. „Приключенията на Том Сойер и Хъкълбери Фин”, например, аз прочетох за първи път на руски.
– Ние познаваме отец Александър като проповедник на горящата любов и на вярата. А какъв беше той в своето семейство?
– Баща ми беше чудесен човек. Той никога не униваше и в него винаги я имаше радостта от живота. Той беше истински лидер, който умееше да води хората. Това беше ясно и на всички останали, и на него самия. При това той владееше и един чуден хумор – винаги успяваше за разведрява атмосферата. Но най-важно беше, че баща ми умееше да споделя радостта от вярата, която сам той имаше. За погребението му пристигнаха триста свещеници, които той някога беше учил.
Винаги съм чувствал, че истински щастлив той беше в олтара. Като свещеник, отец Александър беше винаги много строг. Богослужението трябваше да се извършва правилно. Не затова, че беше педант, а защото това е едно важно дело, в което всичко трябва да бъде правилно. Ето защо ние всички се стараехме и да пеем добре, и свещите да държим така, че по пода да не капе восък. Но той не беше строг баща и никога не казваше: „Въври в църквата! Къде си бил?” И ние, децата, ходехме на църква, защото го желаехме. Нашият баща ни даваше пълна свобода.
– Какво бихте искали да пожелаете в заключение на читателите на трудовете на отец Александър?
– Бих ги посъветвал да не търсят в книгите на баща ми правила от типа на, какво съм длъжен да правя в четвъртък или пък, как трябва да се покланям. Струва ми се, че понякога хората очакват от свещеника тъкмо правила на поведение и нареждания. Но такива неща тук няма да намерите. Просто отворете сърцата си за проповедите на отец Александър и бъдете честни със себе си!
Превод: Борис Маринов
Превод: Борис Маринов
