Предлагаме на читателите на „Двери“ интервюто ни с о. Василий Шаган, предстоятел на храм „Св. Николай“ във Варна. Разговаряме на актуалната тема за насилието в българското общество и по-конкретно за проявите на агресия и сред православните християни, както и по какъв начин духовенството може да помогне за преодоляването на този проблем.
- На какво според Вас се дължат високите нива на агресия в българското общество?
- Агресията не е нещо ново. Тя е следствие от грехопадението на човека и виждаме проявите ѝ още в първото поколение хора: когато Каин убива брат си Авел. Къде е коренът на насилническото отношение спрямо другия човек, спрямо природата? Бог надарява човека с редица духовни сили, за да овладява природата, да усвоява всяко божествено благо за неговото битие, което Бог е устроил за човека. Но вследствие на грехопадението голяма част от тези сили започват да се използват от човека по грешен начин и вместо за усвояване на благодатта те се насочват като агресия към другия човек, поради ред причини. Една от тях е загубата на лично достойнство, чувството за непълноценност, което човек се опитва да компенсира, като отнема достойнството на другия.
Другото, което кара човека да проявява агресия, е чувството на тревожност. А защо съвременните хора са така тревожни? Много са причините, но една от тях е страхът от смъртта. На подсъзнателно равнище хората чувстват своята смъртност, безизходност и тъй като нямат решение на този проблем, реагират по различни начини – от пълна апатия и безразличие към всичко до агресивно и насилническо поведение.
Разбира се, има и много други причини и ако от институциите, които са ангажирани с това, не се вземат мерки за овладяване на нивата на агресия в обществото, тази агресия ще ескалира все повече.
- Християните би трябвало в своя живот да следват призива на Христос за ненасилие и любов не само към ближния, но и към врага си. В същото време в църковните среди у нас има голям брой хора, които подкрепят войната на Путин срещу Украйна, вярват, че тя защитава християнската вяра, използват език на омразата. Защо това е така?
- Това е доста сложен въпрос. Наистина в църковното общество има групи от хора, които по различни начини реагират на това, което се случва сега в света, или преди две години, през пандемията. Виждаме, че често по толкова важни въпроси, на които християните трябва да имат категоричен отговор, като това какво е добро и зло, има раздвоение. Ролята на Църквата в такива моменти е да бъде ориентир, да каже кое е добро, кое е зло, кое е словото, което Христос е проповядвал. Защо се случва така, че хората се объркват? Вероятно защото усвоихме неправилни представи за доброто и злото, или пък защото живеем в свят, в който много повече се акцентира върху проявите на злото, отколкото върху благостта и любовта на Христос. Ние сякаш не успяхме или не успяваме да се влюбим в Христос и Неговото божествено слово, не можахме да почувстваме Неговата благост и затова реакцията ни на заобикалящото ни зло е такава. А злото много често ни се представя от определени политически кръгове като действия на Запада, на либералните сили, и християните започват да се изживяват като защитници на Божията правда и истината. Но виждаме, че тези хора всъщност не познават Божията правда. В Евангелие според Йоан Иисус Христос казва: „защото не дойдох да съдя света, а да спася света“ (12:47). Тези думите ни учат, че ние, християните, които вярваме в Христос, трябва да знаем, че спасението на света ще бъде по този начин: без да го съдим, без да проявяваме злоба един спрямо друг.
Защо се получава така, че някои християните заемат страната на агресора? Защото трудно можем да усвоим благостта на Христос. Затова трябва първо да повярваме, да отворим себе си за тази благост. Усвояването на тази благост предполага категорична промяна в човека, тя е творчески акт на осмисляне и приемане на Божията любов като гледна точка към света и човека. Когато не можем да направим това, подхождаме с насилие и агресия към другия и особено към различния, към човека от друг етнос, религия и пр. Това е първичната реакция, така да кажем, лекият път за човешката природа в отношението към другия: да не му даваш да говори, да го затвориш в затвора, да не му позволяваш да проявява своята воля, да го премахнеш, вместо да му позволиш той свободно да живее редом с тебе. А би трябвало ти с личния си пример да го привлечеш към себе си, да го променяш, така както Христос препоръчва: да „осолиш“ и да „заквасиш“ света. Това е голяма сила. Но това е начинът. А не да премахваш всекиго, който за тебе е пречка. Христос ни дава подобни примери, спомнете си, когато казва на апостол Петър: „върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Мат. 26:52). Това е една особена проповед, която ни кара да се замислим как ние, като християни, се отнасяме към различните, към тези, които ни нападат, и към войната по принцип.
- Църквата прокламира грижата за семейството като свой приоритет. В същото време семейството у нас е в дълбока криза и вече не представлява реална ценност – по-голямата част от двойките живеят без брак, повечето родени деца са извънбрачни, всяко трето семейство се развежда… Тези хора обаче са „традиционно православни“, т. е. кръстени са. Каква е ролята на Църквата в подкрепата за семейството?
- В семейството ние получаваме основата на нашето възпитание, върху което ще градим след това живота си. Затова ролята на родителите и семейството е много важна. Какво може да направи Църквата? Това, което винаги е правила: да свидетелства за Христос и да напомня на семейството за неговата важност. Защото в брака като благословен от Бога съюз между мъжа и жената човек може да намери себе си, да разкрие своите личностни качества, да преодолее егоизма си и да придобие истинската любов. То е и място, където, ако се появят деца, родителите могат да упражнят своето благотворно въздействие като съработници на Бога, като творчески личности в най-отговорното нещо: да дадеш живот и да възпитаваш.
Как Църквата следва да подходи към съвременния човек, изкушен от много неща, това е въпрос на търсене на правилен език. Ако си истински загрижен за човека, винаги е възможно да се намери подход. По време на тайнството Брак свещеникът може и трябва да даде на новобрачните подходящи наставления. Църквата трябва да възстанови катехизацията, чрез която да просвещава хората с истините, които впоследствие ще им помогнат да градят своя брак, семейния живот, да възпитават децата. Това е изкуство, което обаче следва да се основава на правилни знания. Св. Макарий Подвижник казва, че липсата на знание е една от големите страсти. Ако нямаме знания за Бога, ние живеем объркан живот, продължаваме да градим живота си без Бога, с надменност. Така е и с незнанието за това, какво е бракът, каква е целта му, защото подобни знания няма откъде да получим освен от Църквата. Много често и родителите ни не знаят тези неща. А като влизаме в толкова отговорни и красиви отношения без необходимите знания и мироглед, бързо се объркваме, изгубваме основните си чувства, с които сме започнали тази връзка. Ролята на Църквата е да помогне на хората и да им даде тези знания и наставления, които ще са като сол и закваска за техния живот.
- Има ли насилие в християнското семейство? Какво е Вашето наблюдение като пастир?
- Служението на свещеника предполага много различни срещи, включително и с проблемите на хората. Човек трудно открива и назовава своите проблеми, понякога просто не иска да говори за това и дълго ги таи.
Тук ми се иска да обърна внимание на едно явление: съвместното жителство, когато двойките живеят заедно без да се сключили брак. Жените в тези връзки се чувстват ангажирани от това съжителство, привързани са към своя партньор, но напредването на възрастта поражда у тях тревожност, защото на подсъзнателно ниво разбират, че живеят без сигурността на брака, което понякога ги кара да отлагат раждането на деца. Изморени са да изпращат сигнали на своя партньор за легализиране на тяхното съжителство, а той нищо не предприема. Можем да кажем, че това е едно постоянно насилие, което няма външно агресивни прояви, но за съжаление е състояние, в което пребъдват много млади жени в днешно време. А за мъжете, които живеят по този начин, можем да се запитаме: защо не поемат отговорност да предложат брак на партньорката, с която живеят, понякога и повече от десет години, и да родят деца?
Ако обаче говорим за явното насилие, можем да кажем, че то се случва и в християнските семейства, за съжаление. Много често причината е криво разбирани патриархални представи за брака – било за брака по принцип, или за ролята на мъжа и жената, които представи в крайна сметка имат патологични прояви. Много често при тях жената е поставена в зависимост от мъжа си и се намира в позиция, в която тя не желае да бъде. Това определено не е принципът, на който е изградено християнското семейство, това не е в духа на Евангелието. Децата също са участници в този процес и насилието присъства отрано в живота им, защото те са свидетели на един патологичен модел на семейство, а когато има и явно, агресивно поведение от страна на мъжа, тогава те са още по-големи жертви на това, което се случва. И вече имаме подрастващи хора, които излизат увредени от своите семейства. Ако анализираме живота на хората, чиито прояви на насилие станаха известни на цялото общество, вероятно ще открием, че в тяхното семейство са присъствали неправилни възпитателни методи или са възприели неправилни примери за взаимоотношения.
Затова просвещаването на хората от страна на Църквата в духа на Евангелието е най-главното нещо, с което човек може да бъде възпитан, т. е. духовно нахранен. В същото време искам да обърна внимание на това, че ние много често неправилно разбираме апостолските думи, че жената във всичко трябва да се покорява на мъжа. Изваждаме тези думи от контекста и не забелязваме другите думи, с които апостолът продължава: че мъжете трябва така да обичат жените си, както Христос е обикнал Църквата, т. е. пожертвал е Себе Си. Ако мъжът проявява такава самоотвержена любов, то жената съвсем естествено ще му се доверява и покорява. Защото в природата на жената е да се доверява и покорява на отговорните, жертвоготовните мъже. А мъжете много често тръгваме по по-лесния път да покорим, да подчиним някого на себе си, без да положим усилия да покажем тази любов и благост, които ще привлекат към нас дадената жена, пък и много други хора. Това е главният християнски принцип: придобий първо ти мирен дух, спаси себе си, придобий любов и тогава покрай тебе ще се спасят хиляди (св. Серафим Саровски, бел. ред.). Това е формулата, по която би трябвало да живеят православните и която ни посочва Христос, на Когото ние се покланяме и Който искаме да ни води. От друга страна, покорството на жената към мъжа не означава сляпо подчинение. Това е ответна любов на тази, която тя е видяла и почувствала от страна на мъжа си.
- Какво съветвате християните, в чиито семейства има насилие? Може ли духовникът да помогне в подобни случаи?
- Ситуациите в семействата са различни, дори в тези, в които има насилие. Защото и видовете насилие са различни, дори понякога незабележими на пръв поглед. Изисква се особена пастирска грижа, за да можеш да дадеш правилен съвет на семейства, в които има сериозни проблеми. За това трябва специално внимание и усет от свещеника. Такъв проблем, като насилието в семейството, не може да бъде решен с препоръка за изпълняване на даден религиозен ритуал или молитва… Би трябвало свещеникът да се опита да разбере корена на проблема. Често в подобни случаи имаме насреща не съвсем духовно здрави хора или душевно разстроени, хора с психични разстройства и тежки комплекси. Затова във всеки конкретен случай трябва да има съответен подход. Свещеникът не винаги може да даде подходящо решение. Понякога е необходима сериозна психотерапия, семейна терапия. Би трябвало свещеникът да има такава широта на познанията, за да може да разпознае проблема. Трябва да познава семейството, положението в него, и да препоръча и друга, професионална помощ – психологична, психотерапевтична, пък дори и психиатрична. Казвам всичко това, за да стане ясно колко е отговорен моментът на срещата на свещеника с човек с проблеми. Може понякога да пропуснеш, да не обърнеш достатъчно внимание, а понякога и да навредиш с неправилен съвет. Затова, ако ме питате какво аз лично съветвам хората, то им казвам първо да вникнат в дълбочина в своя проблем и свещеникът може да помогне в това, т. е. заедно да достигнат до тази дълбочина.
Когато човекът разбере къде е основата на проблема, можем да стигнем до това, което наричаме покаяние – разбиране и осъзнаване на проблема и неистово желание той да бъде изкоренен. Тези дълбоки проблеми са нашите духовни болести, които в християнството наричаме страсти. И ако свещеникът успее да разбере, че проблемът е егоизмът на единия или на другия, или и на двамата, или тяхното тщестлавие, то тогава ще може да го каже ясно: вашето тщеславие ви пречи и ще трябва заедно да го превъзмогвате… Ако те заедно стигнат до чувството на покаяние, тогава свещеникът е по-лесно да ги води по пътя на духовното израстване.
В нашата енория ние вече от години работим съвместно с психотерапевти, които са вярващи хора, участват в църковния живот, в тайнствата. Когато свещениците забележат, че даден човек има нужда от подобна терапия, го насочваме към тях и след това работим заедно, консултираме се, стараем се да помогне в пълна степен на конкретен човек или конкретна двойка.
Важно е пастирът да успее да убеди дадения човек, че проблемът с насилието е рана вътре в него, която трябва да бъде изцелена. И ние, свещениците, следва да разкриваме на хората в какво е истинското достойнство на човека: в това, че е създаден по Божи образ и подобие, че Бог го е наградил с изключителни дарби – да твори, да благодари и в тази творческа посока той трябва да се развива. Аз вярвам, че с общите усилия на цялото общество и с вяра в Бога можем да вървим в тази посока.
Пълен запис на интервюто с о. Василий Шаган можете да проследите тук.
