Верейският архиепископ Амвросий, игумен на московския Сретенски ставропигиален мъжки манастир и ректор на Сретенската духовна семинария даде интервю по скайп за телевиционния канал „Спас“. С архиерея разговаря журналистката Елена Жосул.
Е. Ж.: Владико, нашият разговор се провежда на Велика сряда, деня преди Велики четвъртък, когато цялата Църква обикновено се причастява, участва в светата Литургия, в главното тайнство – светата Евхаристия. А тази година ние сме принудени да се лишим от това. Как бихте отговорили на такъв болезнен въпрос: Защо ни беше дадена такава Страстна седмица?
Архиеп. Авросий: Всеки от нас има своя мярка, за да отсъди защо именно на нас ни се случва точно това и доколкото сме свещенослужители и християни, нашата мярка е различна от тази на политиците и на другите хора. И ние се опитваме духовно да осмислим случващото се не само в нашата първопрестолна Москва, в нашето отечество, но и в целия свят. И, разбира се, аз и моите събратя, които се молим през цялото това време, размишляваме, опитваме се духовно да осмислим какви послания ни изпраща Бог. И вероятно всеки от нас има своя отговор, а лично за мене този отговор е следният: Господ ни дава тази епитимия като педагогическо средство, та ние да дойдем на себе си и да се променим. Епитимията не е просто наказание, дори съвсем не е наказание, на църковнославянския език тя означава нещо, което учи човека, а не го наказва, както е от гледната точка на родителската педагогика.
Разбира се, ние свещенослужителите сме най-щастливите хора, защото имаме възможност да извършваме тайнството на тайнствата – св. Евхаристия, макар и с малко енориаши... Разбира се, има я пълнотата на Църквата, при нас тя присъства: имаме архиереи, свещеници, дякони и миряни – всички са там, но, разбира се, Църквата в нейната човешка „пълнота“ сега е по домовете си. И всичко това ни е дадено, за да се научим да се отнасяме с търпение към всичко, което срещаме по пътя си. Защото търпението е онова човешко качество, което най-много липсва на съвременния човек. Свикнали сме да получаваме всичко твърде бързо. Ние много малко се подвизаваме и молим в сравнение с предишните поколения. Ние всъщност нищо не даваме на Бога, свикнали сме единствено да получаваме от Него. И Той ни дава, но ние сме толкова свикнали само да получваме, че навярно трябва просто да се спрем за известно време и да помислим за това – не само да получваме Тялото и Кръвта Христови, без които няма спасение, но и да направим от своя страна някои насрещни, дълги и трудни крачки към Бога, които, разбира се, обезателно ще ни доведат до мига, в който отново да се съединим с Него в св. Евхаристия.
Е. Ж.: Какво трябва да правим в дните, когато Господ ни е затворил буквално по домовете ни?
А. А.: За мене тази ситуация не е нова. Когато бях ученик, живеехме в подобни притеснителни обстоятелства. Беше забранено да се ходи в храмовете, не беше възможно нито на Страстната седмица, нито на Великден, нито на големите празници. Аз ходех, но тайно, на онези празници, в които нямаше струпване на хора. И всъщност имаше години в живота ми, когато само няколко пъти в годината се причастявах. А на Велики четвъртък, на Пасха, на Рождество Христово, на Богоявление нямаше как да бъда в храма. И тогава ние с баба ми заедно в нашето село извършвахме наши богослужения. Стараех се да разбера как се извършват всенощни бдения, да се запозная с някои песнопения, дори имаше един неин съселянин, от когото преписвах песнопения. Запознавах се дори и с хора, които някога са били църковни певци и са пеели в разрушения вече храм. И лично за мене сега това е своеобразно завръщане в младостта. А това завръщане дори ми носи някакво топло чувство. Защото така, както тогава са се молели, сега вече едва ли някой се моли... И това завръщане в онази атмосфера на истинска молитва, на онова беззлобие, на онова всеопрощение и простота, които намирах сред християните в селото на баба ми, ми носи мир, успокоение и надежда в Бога, надежда в това, че както тогава, така и сега това рано или късно ще свърши, че един ден всичко ще се промени...
Разбира се, добре е да се чете в тези дни и Евангелието, въобще Библията. Нашите православни хора дали са чели Св. Писание в пълнота – Стария и Новия Завет? Дори ако са чели Новия Завет един или два пъти, или ако предпрочитат някоя и друга глава от него, сигурен съм, че голяма част от онези миряни, които редовно се причастяват всяка неделя, не са чели изцяло Стария Завет. Ето, сега има такава възможност да се потопи човек в атмосферата на Стария Завет.
В понеделник на часовете четох Евангелието според Йоан. Там е беседата със самарянката... А както знаем, тя пита Спасителя: къде трябва да се покланят на Бога – на планината Гаризим или в Йерусалим? (Иоан 4 гл.). И тя дори не задава въпрос, а просто иска да поспори с един носител на юдейската традиция. Тя пита Христос: къде да намеря Бога? И Той ѝ отговаря, че ще дойде време, в което нито на вашата планина, нито в Йерусалим ще се молите, а навсякъде ще се покланяте на Бога. И ето, пророк Софония казва такива думи: „На Бога ще се покланя всеки от своето място“ (Соф. 2:11). Днес също е време да се молим... Идва времето на дванадесетте евангелия – прочетете ги внимателно и с молитва. Идва времето на Тайната вечеря – прочетете, макар и малко, как всичко това се е случило... Днес имаме такава потресаваща възможност да поспрем и да се задълбочим в книгите на Св. Писание... А понеже не познаваме Писанието, не живеем и по християнски!
Е. Ж.: Дори когато сме у дома, без да излизаме, с нашата искрена молитва Великден ще дойде, така се получава... А как ще коментирате постъпката на някои от нашите вярващи, които се опитват да се промъкнат в храмовете, на службите, които протестират срещу молбите и препоръките на свещеноначалието да не се ходи на богослуженията, да си останем вкъщи? О. Александър Волков наскоро характеризира такива вярващи като „богослужебни партизани“, които, пренебрегвайки всичко, ходят в храма, на богослуженията, причастяват се, докато другите си седят у дома. Много хора ни пишат: Как е възможно Страстна седмица без причастие? Това е немислимо! Каква е тази Пасха!
А. А.: Нека се върнем на онова, което говорихме, че преди всичко искаме, настояваме да получаваме от Бога: „Господи, аз имам право, смятам, че съм прав (права) и че съм длъжен (длъжна), дай ми това, което искам, на всяка цена! Аз не си представям живота си без това – на всяка цена искам да бъда в храма!“. Ами ако това се окаже огромна опасност за другите? Днес вече има 18 500 заразени у нас, а само в Москва те са 11 500 – и това е в самото начало на Страстната седмица. Не знам, аз разбирам тези хора, те постъпват по своята душевна простота, вероятно от незнание, от невежество... И на нас ни е много тъжно, когато са празни храмовете. Аз винаги толкова се радвам, когато е пълно с народ... Последната седмица обаче бях доста разтревожен, когато храмът се препълваше, безпокоях се, защото наскоро гледах филм, в който наши учени бяха създали 3D модел на коронавирус. И се видя как от един човек, влязъл в магазина, носител на вируса, от едно негово кихане вирусът полепва върху щандовете и заразата се разпространява мигновено по цялата огромна територия на магазина от този лек коронавирус... Ако един такъв човек дойде в храма, той може да зарази мнозина! И трябва да признаем: вече има заразени и свещенослужители, и монаси в няколко манастира, при това състоянието на някои е сериозно... В тази ситуация трябва да постъпваме по призива да се обичаме един другиго и да не постъпваме егоистично. Може много красиво да звучи: „Аз не мога без причастието, без храма“, но в това също има доза егоизъм, мисъл за себе си... А как така няма да мислим за другите?
Е. Ж.: И въпреки че днес е ясно, че ръстът на заболяването е сериозен, все пак се усеща скептицизъм по отношение на този вирус. Цялата история според някои се раздува, всява се паника, а мащабите се преувеличават и макар вече да не се говори за сравнения с обикновен грип, скепсисът остава, дори в социалните мрежи се ширят конспиративни теории. Как се отнасяте към това?
А. А.: Знаете ли, в живота няма черно и бяло, а обратно, има много нюанси, много цветове. В този проблем се крият още много проблеми и отчасти може да поразсъждаваме и за тях. Но да не ги поставяме на първо място. Аз не знам много за коронавируса, не е в моята компетенция, а в компетенцията на учените-специалисти, медиците. Знаем обаче, че за разлика от всички онези страшни болести, покосили много хора по света, коронавирусната епидемия, за съжаление, е неуправляема. И все още човечеството не се е научило какво трябва да прави с този вирус. Все още средството е „изолация“ и дори не толкова за нас, а за да помогнем на другите да се лекуват и оздравяват. Знаем, че вече в нашата страна и особено в Москва клиниките са пълни с хора с двустранна бронхопневмония или с доказана диагноза за коронавирус. Много болници се препрофилират. Не е тайна, че „Бърза помощ“ се чака дълго, няколко часа понякога, лекарите са претоварени. Познавам такива, които работят по шестнадесет часа в денонощието, те са изолирани и нямат възможност да общуват с близките си. Много медици се заразяват. И затова не бива да се омаловажава тази епидемия. Може би в някои райони, в които има все още малко заболели, двама или трима, или дори няколко десетки, за тях това не изглежда толкова страшно... Дори и в нашето братство, когато аз още в самото начало говорих за сериозността на заплахата, за превантивни мерки, някои братя бяха скептични и мислеха, че всичко ще мине, едва ли не още утре и че някой чрез тази епидемия иска да реши някакви свои други проблеми. Възможно е, възможно е и да иска... Възможно е по този начин да се решават и политически, и икономически проблеми в целия свят... Все пак обаче ще подчертая: аз съм свещенослужител и не бива да се ровя в тези неща толкова надълбоко. Ние трябва да имаме някакво духовно измерение, а това предполага някакво разумно, човешко отношение и да се вслушваме в думите, в препоръките на истинските професионалисти, лекарите, медиците, които ни инструктират съответно. И, разбира се, не изключвам, че с помощта на тази пандемия е възможно и някои други въпроси да се решават, включително и за т. нар. „цифров концлагер“, както някои говорят. Ние обаче виждаме и друго: как за един миг може да рухне целият свят, как може да рухне това, на което сме се осланяли цял живот, как могат да се променят в един миг психиката и животът на хората. И все пак мисля, че това е и някакъв сигнал да живеем като християни, да сме готови всеки час, по всяко време, в този момент, да сме готови за нашия личен апокалипсис, за нашата лична среща с Христос!
Е. Ж.: Тази дума „апокалипсис“, сигурна съм, се повтаря на ум почти от всеки православен християнин, защото знаем, че светът е променен, ние се губим, смутени и объркани сме, без да искаме, просто неволно се замисляме дали това не е симптом за края на времената, за края на света. Какво ще кажете по този въпрос?
А. А.: Ще кажа онова, което казва Св. Писание: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт“ (Деян. 1:7). Не е в нашата власт да предугаждаме какво и кога ще се случи – може днес, може утре или след сто, двеста години. Ние знаем историята на ниневийци, когато Господ чрез прор. Йона дава Своето решение за тях. След това обаче изведнъж го отменя, защото ниневийци са се покаяли. Ето, това покаяние е нужно днес. Не само словесното разкаяние и не само писането на хартийки с имена (за здраве и за упокой), не опашките за изповеди, не онзи стремеж да се изповядваме едва ли не всеки ден, а именно промяна във вътрешното настроение, дълбокото изменение както във всеки от нас, така и в цялата Църква – това очаква от нас Господ! Не е тайна, че сме се заиграли силно, защото имаме свобода и възможности сега, и в един момент спряхме да ги ценим тези неща. Ние слушаме умилителните слова на Покайния канон на св. Андрей Критски, измолваме един от друг прошка, причастяваме се, дори със сълзи понякога, а после излизаме от храма и започваме да се гризем едни други, да се ядем, осъждаме, унищожаваме, да постъпваме като езичници. И практически това се отнася за всеки от нас. Именно това е нужно: трябва да се променим, да дойдем на себе си, точно това иска да ни каже днес Бог.
Е. Ж.: Как мислите, какъв съвет бихте дали днес, как да реагираме на всеобщата паника, на всичко, което се излива чрез интернет и социалните мрежи? Ние разпространяваме всякакви новини, шеги, дори и фейк новини, и какво ли още не. Усещането е, че този информационен поток сякаш е по-опасен от самия вирус, че разлага психиката повече от страха от вируса.
А. А.: Знаете ли, мисля, че човек, който се доверява на Бога и Църквата, няма да изпадне в паника. Преди време, като посетих Черна гора, разказвах как православният народ там въобще не се поддава на уловките на политиците, които искаха да го заблудят. И ние виждахме (беше съвсем скоро) как десетки, стотици хиляди вярващи ежедневно излизаха на литийно шествие в защита на своята църква и се молеха заедно. Никаква пропаганда, дори и най-мощната, не можа да ги разколебае, защото тези хора вярваха и се уповаваха на Бога.
А Христос ни казва да не се боим. Ние самите чакаме тази среща, чакаме Второто пришествие, надяваме се, очакваме го, ние чакаме Христос, ние чакаме вечен живот с Него. Защо да изместваме акцента към антихриста, към технологиите, към злото в света? Да, може би това са признаци, но тези признаци не трябва да плашат истинския християнин, а да го радват. Не тревога, паника и униние да предизвикват, а обратно – надежда за това, че Христос е победил смъртта. Той е казал, че всеки от нас ще възкръсне за вечен живот и ако Той се приближава, значи, ще ни подари по-бързо тази вечна Своя радост!
Е. Ж.: Благодаря, зареждате ни с пасхално настроение! Ще се върна на темата за причастието. В интернет тече дискусия дали не е добре да се раздава причастие на миряните във вид, подходящ да се потребява вкъщи. Как ще коментирате?
А. А.: В Църквата все пак трябва да има някакво единомислие и когато една или друга традиция предизвиква недоумение – а у нас Църквата е толкова голяма, толкова разнообразна, когато хората не са готови за това, което представлява не нещо ново, а добре забравено старо, по-добре да не смущаваме никого и по-добре заедно с всички да следваме пътя на подготовка към причастяването в бъдеще. Нека днес за тези, които не могат да се причастяват, това да бъде някаква форма на говеене. Да, и още повече, че това се случва в пасхалния период, някои ще се огорчат, но задължително Христос ще поднесе Своето Тяло и Кръв на тези хора.
Нашите миряни не са готови да се завърнат към такива по-древни времена. Нямаме такъв опит. И вероятно не бива това да бъде нечие частно решение, а все пак да бъде съборно църковно решение в подобни ситуации. И когато излезем от пандемията и Църквата у нас свика свой архиерейски събор, струва ми се, че е добре да се обсъди и този въпрос, заедно с други актуални теми. И съответно да има препоръки, инструкции и за свещениците, и за миряните, които нашата църква да предложи за в бъдеще. Защото ми се струва, че светът и животът вече са такива, че ние няма да излезем толкова бързо от епидемията и може би ще идват и нови подобни епидемии или ще се завръща старата.
Е. Ж.: Владико, как Сретенския манастир и Сретенскатата духовна семинария ще посрещнат Възкресение, ще имате ли онлайн предавания, какво ще пожелаете на зрителите на телевизионния канал „Спас“?
А. А.: При нас в последно време, а през Страстната седмица всекидневно, сутрин и вечер, излъчваме богослужения от Сретенския манастир. И аз се надявам, че тези предавания помагат на хората все пак да останат във връзка с Църквата. Разбира се, предаването няма да замени тайнствата, богослуженията, нито ще замени личната молитва. Ако обаче човек заедно с излъчването на богусложението не само седи и гледа, а се моли или стои пред светите образи, пали свещ и се моли с цялата Църква или дори, ако се отдели по някое време и извърши лична молитва, това ще му даде огромен опит в личната молитва. И мисля, че никой и на никаква цена не може да ни отнеме пасхалната радост, радостта от Възкресението. Такъв опит вече са имали много хора, които по принуда или по силата на някакви обстоятелства са се оказвали в отдалечени места, далеч от храма, и са посрещали светлото Христово Възкресение! Такива, например, са нашите военнослужещи, които са в далечни части, където дори няма храм, където нямат възможност да се помолят и причастят. Аз съм бил в армията две години и зная как се преживяват тези дни. Все пак обаче Пасха ще настъпи и Христос ще дойде във всеки дом, във всяко семейство, във всяко сърце. И нека сърцето на всеки от нас да бъде този храм, в който ще прозвучи пасхалното ликуване за това, че Христос наистина възкръсна!
Превод: Ж. Кирилова
