Интервю с доц. д-р Димитър п. Маринов Киров, заместник-декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. Кирил и Методий”
- Нашата Православна църква е изключително толерантна. Какво става напоследък? Кой допусна новоизбраният Пловдивски митрополит Николай да направи толкова много гафове в първите си дни на този пост?
В областта на обществения живот вървят много и различни митове. Един от тях е, че Православната църква е много толератна. Толерантността не е църковно поятие. Самата Църква никога не се е определяла като такава. Терминът има повече или по-малко политическо и социологическо зачение. Тази е една от чуждите думи в българския език, които се използват много, но не много знаят нейното значение. Църквата от своя страна има свой език и който не го познава, а се опитва да го използва, изпада в неудобно положение. Църквата сама по себе си има различни нива на търпимост. Тя никога не може да прави компромиси по отношение на вярата, но винаги е и трябва да бъде търпима спрямо тези, които не са нейни членове, зачитайки тяхната свобода на избор в какво да вярват. Неин дълг е да свидетелства за истината, която тя носи – да предлага, но да не налага.
Напоследък нищо ново не става. Просто започват да се появят и виждат нещата такива, каквито са. За съжаление поради религиозна непросветеност повечето хора отъждествяват Църквата най-вече с висшия клир и духовенството като цяло. Църквата обаче не е само това – не е само обредология. Църквата са всички кръстени и вярващи православни християни, които се водят от нейните вътрешни правила. И ако човек не живее реално живота на Църквата, той не може да разбере какво се случва.
Аз не смятам, че новоизбраният митрополит Николай е «сгафил» толкова много. Той просто казва на глас това, което и други си мислят, но не казват. Римокатолиците също са ни смятали нас, а дори и днес има крайни течения, които ни смятат за еретици. Това донякъде е онаследена исторически взаимна «любезност». Друг е въпросът, че той като висш духовник трябва да има съзнанието за сана и новата си позиция, която заема – какво говори, къде и как говори. Смятам, че в качеството си на висш духовник, ставайки член на Светия Синод, в съвместната си работа с другите архиереи, той ще намери верния тон.
- Покрай скандалите в Българската православна църква (БПЦ), религията стана интересна като спектакъл за хората. А за вас?
За кои хора? За тези от Църквата това не е спектакъл, а по-скоро болка, страдание, срам. За тези, които са извън нея, може да е, каквото си искат. Въпросът обаче има друго измерение. Всеки православен християнин трябва да си дава сметка, че когато рано или късно си отиде от този свят, той трябва лично да отговаря пред Бога, какво е правил през живота си. Него няма да го питат какво е вършил митрополитът или свещеникът. Те ще отговарят за себе си. Така че за мене това най-малко би могло да бъде спектакъл.
- Как трябва да тълкуваме религията днес - с понятията от 7-8 век или с тези от 20 и 21-ви?
Религия е много широко понятие. Ако говорим за Църквата, винаги трябва да се изхожда от принципното разбиране, че нейното учение е непроменено от времето на нейното раждане на Петдесетница. То е неотменно, защото произлиза от Откровението, което окончателно ни е дал Иисус Христос. Същевременно обаче учението бива тълкувано и разбирано според времето, в което се живее. Самото Евангелие изисква това – новото вино да се слага в нови мехове (Мат. 9:17). Именно поради това учението на Църквата трябва да се предлага на съвременен, разбираем за всички език – без излишни триумфалистични пози, да се говори на език, който води до „език разбран” (1 Кор. 14:19), до истините, разкрити в него, а не до «его»-то на този, който стои зад него. Всичко това, разбира се, трябва да става без профанация, без тези, които го представят, да отъждествяват себе си с неговата непогрешимост.
- Какво е мястото на религията в обществения живот? Дали наистина религиозното може да вирее във века на комуникациите?
На този въпрос се отговаря много лесно – не само, че има място, но днес вече заема изключително място. Вижте какво става в Близкия Изток. Там се води жесток конфликт именно на религиозна, а не на икономическа или политическа основа, както някои искат да ни внушат. Влезте в интернет и ще видите колко много сайтове са свързани с религията и религиозните вярвания. Това показва, че човечеството не е загубило своя интерес към духовното. Могат да се проследят интереси от всякакъв религиозен характер – от класически богословски изследвания до най-примитивните като тези на екстрасенси, разни бавачки, гадателки или зодиака например. Обикновено там, където се изгуби истинската религия – казал го е още Волтер, – на нейно място се настанява сурогат. Днес се забелязва връщане към религията с голяма сила – говори се вече за десекуларизация.
- Грамотен ли е българинът, наясно ли е с ролята на религията в днешно време. А свещениците – подготвени ли са да бъдат психолози на миряните, защото те са призовани да спасяват душите и на висшите, и на низшите?
Един от основните въпроси на българската духовност днес е въпросът за религиозната непросветеност. Както в много други неща, ние сме на опашката сред страните от Европейкия съюз и по този въпрос. Без задължителен общообразователен предмет Религия в училището това ще продължава още много време и ще доведе до непредвидими последствия. Без религиозна грамотност човек трудно може да си изгради ценностна система. На мене винаги ми е било интересно, дали съвременният човек си задава въпросите: В какво вярва? Защо вярва в това нещо, в което вярва? Може ли неговата вяра да оправдае начина му на живот или просто се носи по някаква инерция? Още Достоевски е казал, че, ако няма Бог, всичко ми е позволено, т. е. ако нямаш ясна и точно изградена ценностна система, вяра в нещо по-више от човека, тогава можеш да вършиш всичко. Важното е да не те хване законът.
По отошение на свещениците може да се каже, че те са това, което сме и ние. Те не са нещо по-различно, не са свръхчовеци или еталони за нравствено поведение. Те са служители на Църквата и носят със себе си всички свои лични достойнства и недостойнства. Би било добре да са добре образовани, да спазват истините на вярата, на която служат. Но в действителност те в Църквата са отражение на обществото, в което живеем. Те са служители на Църквата, но ние, ако смятаме себе си за православни християни, също трябва да влагаме усилия, а не да търсим извинение, че този свещеник е такъв, а другият инакъв. Защото, когато дойде време да отговаряме пред Бога, няма да ме питат какъв е свещеникът, а какъв съм бил аз.
Свещениците, ако са наистина добре подготвени и живеят истински духовен живот, няма защо да са психолози. Психологията е секуларизиран, външен, нецърковен метод за душелечение, което, поради отричане на вярата, се опитва да замени едно от тайнстата на Църквата – тайнството Изповед, което изисква дълбоко покаяние, отказ от всяко зло.
- Какви са отношенията между светската и религиозната власт у нас, в източното и в западното християнство, в протестантските държави и в другите страни?
На такъв многоизмерен въпрос, както и на по-горните, трудно може да се отовори с няколко изречения. Обобщаващите отговори не винаги са верни. Доскоро властта у нас беше по закон атеистическа. Комунистическата идеология, както правилно я описва Николай Бердяев, се беше превърнала в религиозно учение (разбира се квази-религиозно) със своя догматика и ритуали. Тази лъжлива религиозност беше изведена до държавна политика. Тя се налагаше със сила. За нея Църквата беше съперница и затова тя трябваше да бъде унищожена. Посетите оттогава ветрове, както казва Библията (Осия 8:7), днес се превръщат в бури. Нашите политици и интелигенция са възпитани в такъв дух. В мнозинството си те не знаят, какво е Църква. Най-лесното, което достига до тяхното съзнание, е външната, видимата страна – институцията. Тя обаче беше разбита, до голяма степен изпразнена отвътре от съдържание. Целенасочено се работеше от органите на властта в БПЦ да се издигат най-неподходящите хора, за да рушат Църквата отвътре. Тази пагубна политика доведе - особено след промените - до изграждане на карикатурен образ на БПЦ. Затова все още не се е състояла истинската среща между Църквата и Държавата. Взаимното опознаване все още предстои.
На Изток и на Запад има много и различни примери за отношения между Църква и Държава. Съответно всяка страна си има своите особености. Тези отношения, които съществуват днес, са изграждани в продължение на много векове. Те не са били никак лесни, няма да са лесни и за нас.
- Недосегаеми ли са митрополитите в Православието. Все пак някой трябва да ги контролира. Не дай, Боже, един владика да не е в състояние да изпълнява задълженията си, тогава какво се прави?
Този въпрос е свързан с предишния. Митрополитите не са недосегаеми. Въпросът е там, че църковната институция се е изпразнила до голяма степен от духовното си съдържание и се е превърнала в чиновническа, в бюрократична машина, която работи зле. Митрополитите, въобще клирът трябва преди всичко да се занимава с духовното обгрижване на вярващите, а след това да се грижи за материалното. При нас ми се струва, че нещата са обърнати. Църквата е жива там, където има духовен живот. Там, където го няма, има празни, разрушени храмове и запустели манастири. Ако имаше нужната духовност, духовно отношение, тогава манастирите щяха да бъдат пълни с монаси и щеше да има възможност за голям избор на служители за висшия клир. Тогава щяха да работят църковните съдилища – въобще нямаше да има никаква безнаказаност, недосегаемост и безконтролност. Контролът може и трябва да се упражнява от всички в Църквата. За целта обаче е нужно да има църковно грамотни хора, а не такива, които не знаят, за кого гласуват и изобщо защо са там, ако става въпрос за избори.
- Пловдив е конгломерат от различни етноси и религиозни общности. Трудно ли ще му е на митрополит Николай. Какво трябва да направи най-напред. Има ли някаква опасност за отношенията между миряните?
Пловдив е чудесен град, хората са с голям духовен и исторически опит да живеят заедно и да зачитат достойнството на различния, на другия. Аз вярвам, че новоизбраният митрополит Николай ще направи всичко, което е възможно и е по силите му, да подпомага за продължаването на тази традиция. При всички случаи ще му е трудно, може би най-трудно ще му е, когато трябва да разбере докъде се простира Божията воля и докъде неговата като човек. Никой на земята не е безгрешен, дори и да е митрополит. Знае се, че една от основните разделителни линии между Римокатолицизма и Православието е, че православните не приемат римокатолическия догмат за незаблудимостта на папата, когато се произнася по въпроси за учението на Църквата. Би било абсурдно за православен вярващ да приеме, че неговите висши йерарси са непогрешими.
- Възможно ли е да има църковна дипломация? В какво се изразява тя? В цивилния човешки живот ние сме възпитани да мразим враговете си. Каноните обаче са строги. Как в религията се преплитат нещата?
Църквата живее в реалния живот на света. Тя не е отделена от него. Така че - иска или не - тя трябва да се съобразява с него. Това е и повелята на Писанието: доколкото можете, бъдете в мир с околните (Рим. 12:18). А това вече е дипломация. Това обаче не е нейната истинска задача. Нейната основна здача е да доведе вярващите до такова духовно състяние, че да се опазят от греха и да станат достойни за влизането в духовното царство на Бога. А за да станат достойни, трябва да достигат такова съвършенство, че да обичат и враговете си, да се молят за тях и да им прощават, като си пожелават заедно да влязат в цаството Божие. Каноните са само средство, те служат за ограда и помагат на вярващия да се ориентира в своя път към това духовно царство. Каноните са вътрешните правила на Църквата. Казано по светски, те са нейната конституция. Те, за разлика от догмите, от които произлизат, могат да се променят.
- Според Православната църква е обидно за Бога да седиш по време на богослужение. Католицизмът въвежда пейките и това е успешен ход, защото удобствата привличат хората. Не трябва ли по-практичните неща да се вплитат в църквата? Или защо Православието не се актуализира?
Никъде и никога Православната църква не е забранявала да се седи, а още по-малко това да се приема като обида за Бога. Това наивно разбиране още веднъж показва колко нашето общество не е образовано по отошение на православната вяра. Ако човек има дори и най-беглата представа от богослужението на Църквата, ще разбере, за какво става дума. Не е нужно човек да ходи в римокатолически храмове, за да седне. Само малко по на юг от нас, в Гърция, ще видим храмове с редици от столове. Там могат да се видят и «по-практични» неща. Това, че ние нямаме тези неща, е наш проблем, а не на Православието. От друга страна, ако човек търси въшни удобства, защо му е да влиза в храма?! Да отиде в хотел, ресторант, бар и т. нат. Църквата е място, където се води битка и то жестока духовна битка, а не приятно място за прекарване на времето.
- Как се отнасяте вие към новите вярвания, например мормоните? Страшни ли са у нас протестнатските църкви?
Веднага след промените нашата страна беше залята от много новодошли религиозни движения, секти и различни групи. Тъй като по-голямата част от тях са изключително примитивни – те както успяха бързо да привлекат привърженици, така успяха бързо и да ги загубят. Някои от тях обаче се утвърдиха и продължават да развиват дейност. Тяхната сила се дължи на институциалната слабост на БПЦ. Веднага след промените БПЦ излезе изключително изтощена след годините на потисничество и държавен атеизъм. С постепенното укрепване на БПЦ, с развитието на просветното дело, с влизането в клира на образовани дховници отслабна и силата на тези движения. Протестантските групи не са опасни, когато те са от класическите протестантски църкви. Опасни са т. нар. харизматични или фундаменталистки движения, които са отхвърлени и от класическите протестантски църкви. Мормоните са едно от тези религиозни движения, които са на границата между христинството и езичеството. Макар и много години да съществуват, у нас те нямат някакъв видим успех.
- Може ли човек да бъде свободен в избора си дали да бъде мюсюлманинин, юдеин, будист, православен, католик, адвентист, йеховист, мормон или дори атеист?
За една демократична страна това трябва да е напълно възможно. Единственото условие е да се спазват законите на страната. Свободата на съвестта е заложена като неотменно право в нашата конституция. Православната църква е издигнала на най-високо стъпало именно свободата на волята на човека. Според нейното учение Бог е дал такава свобода на човека, че той може дори да отхвърли Бога, да застане срещу Него.
- Всяка вечер редица наши телевизии облъчват с часове своите зрители с екстрасенси и окултисти. Никой не ги тълкува като нещо полезно за здравето на нацията или най-малкото - като нещо забавно. В същото време държавната администрация и политиците демонстрират пълно безразличие. Защо?
Това е симптом. Въпросът не е в това държавата да ги преследва и наказва. Фактът, че ги има, показва, че нашето общество има потребност от тях. Те всички обещават лесно спасение, лесно излекуване, едва ли не билет за рая. Много по-трудно е да бъдеш съзнателен образован православен. За това се изискват много сили, дори такива – да останеш верен на Църквата, когато нейните служители правят точно обратното на онова, което трябва да правят.
- Не е тайна, че секти и нехристиянски религиозни движения помагат на домове за сираци, на хора в беда. Защото държавата се прави, че не вижда тези факти?
Никой, дори и държавата не бива да им пречи, ако те не нарушават закона. Друг е въпросът, че по такъв начин те лесно набират привърженици. Това, което трябва да върши в голяма степен БПЦ, го вършат други.
- Сега е много модерно и кампанийно всички да протестират срещу присъдите в Либия. В редица страни като Иран, Судан, Саудитска Арабия, Пакистан и др., някои от тях смятани за верни съюзници на Запада, действат законите на шариата. Не само това, ислямистите отричат и самата Всеобща декларация за човешки права на ООН, заменяйки я със собствен вариант. Нима е възможно в цивилизования 21 век да съществуват закони от най-мрачното Средновековие, които проповядват расизъм на религиозна и полова основа? Показанията на християнин и жена струват наполовина по-малко от тези на правоверен, прилагат се телесни наказания и дори варварското убийство с камъни?
Тук става дума за друга ценностна система. Никой не може да ни накара да я приемем. Това си е тяхната ценностна система и те си държат на нея. Ние си имаме нашата ценностна система и смятаме, че тя е по-правилна, по-истинска. Така смятаме ние, но не и те. Ако се опитваме насила да им наложим нашето разбиране, те се съпротивляват, както и ние се съпротивляваме, когато те се опитват да се налагат на нас. Все още няма изградена обща световна ценностна система. Изниква въпросът: как да разбираме въпроса за съдържанието на доброто и злото?
- Датските карикатури на Мохамед наистина ли накърняват исляма? Защото, въпреки че в Арабския свят е забранено да се рисува ликът на пророка Мохамед и свещените фигури на исляма, поетите Абу Ноаз и Омар Хаям, които са писали жеговите стихове за исляма, са класици.
Ислямът не е нещо монолитно, както и християнството. Той си има своите вътрешни проблеми. Щом хората се засягат, значи това наистина е така. Тъй като ние отдавна не сме истински християни и вярващи, като общество отдавна сме загубили вярата си, разбираемо е, че не можем да ги проумеем. При нас под път и над път има богохулство, светотатство, но на никого вече не му прави впечатление.
- Миналата година папа Бенедикт благослови специалния дар – мощите от главата на св. ап. Андрей Първозвани да дойдат в България. Имаше всенародни тържества. Дарът беше предназначен за всички православни християни. Това дипломация ли беше или празник наистина?
И едното, и другото.
