С отец Ангел Величков разговаря Димитър Спасов
Отец Ангел Величков е роден в София през 1964 г. Завършва Професионално училище по фотография „Юлиус Фучик“ и се занимава активно с фотография. През 1987 г. емигрира в Швеция и получава статут на политически емигрант. Там се среща с архим. Матий (Норстрьом) и с руската православна енория „Преображение Господне“ (Вселенска патриаршия) в Стокхолм. От 1989 до 1993 г. е студент в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж със стипендия от енорията в Стокхолм. През 1995 г. се завръща в България, където сътрудничи на "Църковен вестник" и се занимава професионално с фотография. От 1998 до 2003 г. е главен редактор на "Църковен вестник". През същия период вечер работи като фотограф в „Шоуто на Слави“ (до 2002 г.). През 2002 г. е ръкоположен в свещенически сан по искане на Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон. От 2003 до 2005 г. е енорийски свещеник в българската енория „Св. Патриарх Евтимий“ в Париж. През 2005 г. преминава по каноничния ред в Руския екзархат към Вселенската патриаршия във връзка с преждевременната кончина на архим. Матий. От есента на 2005 г. е предстоятел на енорията „Преображение Господне“ в Стокхолм. Владее руски, френски, гръцки, шведски и английски.
- Отец Ангеле, Вие сте клирик на Западноевропейската екзархия на руските енории към Вселенската патриаршия, която често пъти е давана като пример за плодотворна и успешна православна мисия, за това, че е възможно да се излезе от рамките на националното и провинциалното и да се свидетелства по един адекватен и вдъхновяващ начин за православната вяра. Запазено ли е в наши дни нещо от тази мисионерска нагласа, от това обръщане към другия, или патосът е по-скоро за опазване на „малкото стадо“?
- Да се излезе от рамките на „националното и провинциалното“ в православното ни битие е не само възможно, но и жизнено необходимо, което за нас означава – спасително. По своята същност автентичната евангелска проповед е насочена именно срещу национализма и маргинализацията на вярата, защото Христос идва да спаси цялото човечество в Адам, а не само някои негови „роднини“, заченати впрочем в греха. Така че, ако говорим за мисия, то тя е първо да освободим вселенската, апостолска Христова вяра от племенно-етническите предразсъдъци, в които самите ние сме я сковали някак незабелязано, с времето.
Смятам, че ние днес неправилно схващаме мисионерството като вид религиозна пропаганда. Главната мисия на Църквата не е пропагандата, а свидетелството за Христос. Средствата, похватите могат да бъдат различни и да се променят според времената и обстоятелствата – проповед, изповедничество, аскетически пример, а понякога и една усмивка стига. Различни форми, но едно свидетелство: че Възкръсналият е в нас, вярващите, и че всеки, който пожелае, може да Го приеме, за да се освети и да наследи вечен живот. Оттук произтича и другият аспект на църковната мисия в света: да кръщава, освещава и възкресява. На ниво ли сме обаче, за да осъществим такава мисия?
Преди да мисионерстваме, е необходимо да разберем какво е нашето призвание. Не е полезно да проповядвам, ако Бог ми е дал дара на мълчанието. Не бива шумно да богословствам, ако моето призвание е вглъбената молитва. Но как да го разбера? Това е невъзможно, без Божията светлина да прогони вътрешния мрак и без благодатта да ни вразуми. Трябва ни личен опит от общуването с Бога, нужно е изпитание на вярата и на нейните плодове, дали са истински. Не може да мисионерства онзи, който не е познал себе си в светлината на Евангелието.
Казано е да не проповядваме там, където други вече са проповядвали (вж. Рим. 15:20-21). Ето, с това просто правило днес почти никой не се съобразява и светът ни прилича на една говорилня. Но натрапената проповед нито е единственото, нито пък е правилното средство за провеждане на православна мисия. Стига сме нападали хората с поучения. Време е да си отворим не устите, а ушите и да имаме търпението да ги изслушаме. Да се научим да беседваме с всички и то не само в храма, но навсякъде, където протича животът ни. Това значи на същия този български език да заговорим „чужди езици“ – езиците на онези, които не са като нас, но може би също търсят Бога. А дори да не Го търсят, нека Го срещнат чрез нас. Това е мисията на благата дума, на приветливия тон, на простотата и кротостта. Такова поведение идва от Христос, защото ние такива собствени качества нямаме. Затова и хората най-напред по това ще познаят, че сме Христови.
- През 2007 г. Руската задгранична църква се присъедини към Московската патриаршия. За изминалите близо десет години промениха ли се в някаква посока нагласите сред вашите енориаши – към по-голяма близост с Московската патриаршия или пък обратно. Поддържате ли някакви контакти в Стокхолм с руската енория на РПЦ или с някоя от останалите православни общности в Швеция?
- Тук ще започна с едно уточнение: нашата Архиепископия на руските православни църкви в Западна Европа към Вселенската патриаршия (наричана понякога за краткост Парижки екзархат) никога не е била идентична с т. нар. Задгранична или „Синодална“ църква, която едва през 2007 г. излезе от многогодишен разкол, възстановявайки общението си с Московската патриаршия и останалите поместни църкви. Нашите енории никога не са били изправени пред канонически проблеми, понеже от самото си основаване през 1931 г. Екзархатът става част от тялото на Константинополската патриаршия.
Нашата Свето-Преображенска енория е основана в Стокхолм преди 400 г. и никога не е прекъсвала дейността си. Счита се за първата енория на Руската църква, учредена зад граница. В самото начало подчинена на древната Новгородска епархия, тя обгрижвала пътуващите търговци. През ХVІІІ в. придобива значението на „представителен“ храм, обслужващ дипломатите на руското посолство.
След болшевишкия преврат през 1917 г. ситуацията рязко се променя. Руските енории на Запад попадат в изолация и пред тях се откриват две възможности: или да приемат каноничност от Константинопол, или да продължат живота си в изолация. През 1931 г. начело с митр. Евлогий се поставя началото на новата Западноевропейска руска епархия към Цариград, имаща и днес статут на екзархия. Това решение прилага в модерно време постановленията на Втория и Четвъртия вселенски събор и на произтичащата роля на Константинополския престол след Великата схизма като канонически гарант за православните в разсеяние.
От своя страна Цариград, приемайки под омофора си руските западноевропейски енории, получава неочакван исторически шанс: от този момент той на дело отново надраства гръко-етническите си рамки и си връща измеренията на наднационална поместна църква.
Тук трябва да сме реалисти: това съвсем не означава, че тлеещите останки на етнофилетизма са автоматично потушени както от руска, така и от гръцка страна. Те тлеят отвътре в цялото днешно Православие и механизмите за преодоляването им са в съвсем различен план. И въпреки това се откриват предпоставки за взаимно обогатяване в наднационален контекст; налице са и нови шансове за цялото Православие след дълги и мрачни години на разделения, чужда зависимост и изолация отново да се осъществи като Една, свята, вселенска и апостолска – надетническа – Църква. И да свидетелства за нея на Запад, където корените на неразделеното християнство са почти забравени.
След 1931 г. енорията ни в Стокхолм встъпва в нова мисия: да обгрижва духовно чедата на руската емиграция. Но не само: в Швеция това е единствената православна църква чак до 60-те години на ХХ век. Затова в метрическите архивни книги се срещат и гръцки, сръбски, румънски имена, няколко български.
След Втората световна война на Запад пристигат нови вълни бежанци от войната, а скоро след това и тълпи икономически емигранти. Гърците и сърбите са онези православни народи, които могат да пътуват свободно. На Запад се появява алтернатива на руското православие – започва периодът на мултинационалната православна диаспора, която дотогава е незначителна в сравнение с руската.
Така и в Стокхолм възникват неруски православни енории. Но през времето на комунизма и дума не може да става за създаване на енория към Москва. Единствената руска енория пребивава в малката църква „Преображение Господне“ – към Цариград.
Твърде късно след демократичните промени, едва през 1996 г., в Стокхолм беше основана втора руска енория, която е към Московската патриаршия – църквата „Свети Сергий“, като алтернативна на нашата. Назрял е моментът Москва да се опита да организира свое паство на национална основа в духа на съвземащото се руско православие и православната „перестройка“ на властта.
Повечето руснаци обаче остават в нашата енория заедно с много шведи, приели православието, финландци, грузинци, украинци – общо 13 националности. За това допринасят два фактора: наднационалният дух на „парижката емиграция“, който влияе и в Стокхолм, и дългогодишното служение на моя предшественик, блаженопочиналия през 2005 г. архим. Матий. Швед, владеещ още руски, английски и френски, приел православието, а после монашество и свещен сан, архитект по образование и духовен възпитаник на института „Св. Сергий“ в Париж, той съумя да сплоти всички не в национален, а във всеправославен дух.
Хубавото е, че все пак между двете енории съществува пълно общение в св. Тайнства, вежливи отношения и добра воля да не си пречим. Затваряме си очите, че голяма част от енориашите ни всъщност са общи. По-скоро им се радваме, че ги има, и им даваме пълната свобода на избор. Когато в единия храм няма служба, съветваме всички да отидат в другия, да не се делят.
Но в други западни страни отношенията между старите „вселенски“ и новосъздадените „московски“ руски енории могат да бъдат и твърде обтегнати. Такива случаи има във Франция, Италия, Великобритания. Обикновено става дума за недвижими имоти, към които руската държава има претенции. Когато това са богати дореволюционни храмове, както е в Ница, тогава се включват и „църковните подразделения“ на властта. Но не ми се говори повече за това.
Само по себе си създаването на алтернативи не е нито канонично, нито коректно. В една чисто прилагана православна еклезиология няма място за алтернативни епископи, нито за алтернативни църкви. Но истината е, че всички сме много далече от идеала. Енориите на православната диаспора почти навсякъде в западните страни живеят в един канонически абсурд. Никъде и никой не се съобразява с древното Осмо правило на Първия вселенски събор, че „да не бъдат в един град двама епископи“. Този важен канон днес е напълно пренебрегван.
Има обяснение за това, има дори и оправдания: динамичен свят, бързи и неочаквани промени, необичайна геополитическа обстановка и т. н. – достатъчно сме ги чели и слушали. Но кашата си е каша и в нейната основа се крие онова, срещу което най-много крещим, но което си остава най-големият ни недъг: етнофилетизмът. За съжаление тази зараза не е чужда нито на миряните, нито на клира. Ще чуете вдъхновени, жарки речи против етнофилетизма, но в ежедневието същите тези оратори са негови тайни роби. А когато етнофилетизмът е подкрепен и поощряван от държавна политика и интереси, проблемът се задълбочава неимоверно.
Вярно е, че езикът е фактор за естествено национално обособяване на енориите, но не и оправдание за етнофилетизма.
Битуват какви ли не мнения за свещен език, за богословски език и прочее. Но зад подобни аргументи много от православните на Запад крият своето нежелание да научат местния език, да се адаптират. И сами се поставят в едно „ментално гето“, от което се чуват постоянни оплаквания – че не ни обичат, че не ни искат, че ни дискриминират. А истината е проста: когато човек се намира в друга страна, трябва да има добрата воля да научи нейния език, за което пък се иска малко доброжелателност и откритост към нейния народ. Вярата ни дава прекрасна основа да развиваме тези качества, да ставаме истински граждани на света, истински свободни в Светия Дух, истински свидетели на Христовото възкресение в православната светлина. Но ние избираме гетото, защото така е по-удобно. И започваме уж да вардим културата си, уж да пазим езика си, развиваме параноя, че някой може да ни асимилира. Но усвояването на чужд език и култура не асимилира, а обогатява.
Други пък в чужбина си създават национален комплекс и започват доброволна асимилация и губят не само богатството на двете култури, но и своята собствена. Тези тенденции влияят по различни начини отрицателно на църковния живот и на православната мисия.
Като добър пример пак ще посоча старата руската емиграция, за която вече стана дума. Тези хора и техните потомци до Втората световна война, досущ руснаци, наистина успяват да станат „граждани на света“, обогатени от най-малко две култури, прекрасно адаптирани, но не и асимилирани. Затова и тяхното православно свидетелство, мисъл и култура стават истински духовен квас на Запад.
Но да се върнем към съвремието. Как при мултиетническо православно изпълнение в един голям град на Запад би могло адекватно да се спази каноничното правило за „един епископ“? Теоретично (и наивно казано) това е напълно възможно: ако всички православни се сплотят около един епископ на териториален, а не на национален принцип, биха могли заедно да имат и да поддържат собствен храм с няколко свещеници, владеещи – всички или поотделно – езиците на енориашите си, но винаги под един митрополит, с една администрация и единни финанси. Виждаме, че цитираното правило съвсем не пречи на езиковото и културното многообразие на паството, нито застрашава неговото единство, напротив. За тази идея обаче днес биха ви счели за утопист. И ще имат право, защото тя на практика е наистина неосъществима.
И вместо предложения вариант властва една друга реалност: православните са разделени на малки, немощни енории, постоянно търсещи помощи и подслон, но горди с националния си владика – един от представителите на няколко различни юрисдикции, нерядко съседи по адрес... Вместо един или два големи православни храма, съответстващи на общия брой православни, в града те са разпилени в множество тесни, скъпи и неприспособени помещения под наем, които с цената на непосилни подвизи подслоняват националните енории. Най-бедните се ползват от благоволението на католици и протестанти, като ползват безплатно техни параклиси. Това пък смущава неофитите, неукрепналите във вярата и зилотите...
По този начин ставаме свидетели на едно абсурдно разточителство на и без това оскъдни средства и човешки ресурс!
И на този фон дори се опитват да „мисионерстват“, като от време на време служат на местния език, при това в най-различни преводи, за чиято „легитимност“ впрочем също има разногласия. Но едно такова „свидетелство“ е неубедително за добре организираните западни граждани.
При добро желание се намират компромисни решения: в големите градове се създават поместни „синоди“ на православните епископи от един град, енориите се опитват да си сътрудничат или поне да не си пречат. Но и в най-добрите случаи православната диаспора остава разпокъсана и икономически немощна.
Понякога израстват големи, заможни енории, които не се спират пред милиони евро и строят собствени храмове с по няколко свещеници. Но това са енориите на доминиращия в страната православен етнос – обикновено гърци, сърби или руснаци. Те често помагат на по-малочислените братя и сестри от други юрисдикции, предоставяйки им от време на време своя храм. Такава взаимопомощ обаче не е в състояние да намери трайни решения на проблемите, нито пък да надрасне отвътре етнофилетистките нагласи, нито да ни издигне до идеала за Една съборна и апостолска църква на равнището на ежедневния живот (който е най-вярното мерило за повечето идеали).
Жалкото е, че Църквата отдавна притежава регулиращ принцип за такива ситуации, от който обаче ние не се възползваме, защото той смущава националните ни предразсъдъци. Като казвам това, искам да уточня, че етнофилетизмът не означава непременно открита вражда или груба пропаганда. Неговите прояви обикновено са в дълбочината на едно отдавна изкривено съзнание, превърнало етноса в идол.
- Приключилият през лятото Велик и свят събор на о. Крит разбуни духовете в Православната църква, като разпали оживена, често дори ожесточена дискусия и в България. Намери ли той някакъв отзвук във вашата енория, разпознаха ли енориашите свои теми и проблеми в дневния му ред?
- Великият и свят събор на о. Крит не разбуни духовете в Православната църква. Духовете ги разбуниха зилоти и разколници, които за съжаление изобилстват. Това са главните врагове на Христовата Църква днес. Те действат отвътре, няма защо да ги търсим навън. И за още по-голямо съжаление не само миряни и свещеници, но и някои от висшия клир се оказаха подвластни на техните внушения. И това се отнася за всички поместни църкви. И ако главен инициатор на саботажа бяха политически и политически коректни среди в управлението на Московската патриаршия, то те добре се възползваха от отдавна съществуващите зилотски течния сред „православните маси“ широко извън Русия. Така на политически заинтересованите от разкол пригласяше цял един зилотски интернационал.
В нашата енория в Стокхолм тези напрежения дадоха по-скоро далечно ехо, отколкото пряк отзвук. Но забелязах, че на хората им беше трудно да се ориентират. От една страна, аз им говорех, че предстои велико и светло всеправославно събитие, а от друга страна, руски пропагандни сайтове вещаеха предателство и отстъпление, насаждаха подозрителност и страх. Наложи се да организираме срещи и беседи по въпроса. После, когато четирите поместни църкви бойкотираха събора, трябваше да заявя от амвона, че това е печален факт, а не някаква „победа“, че трябва да се срамуваме от подобно поведение, а не да го приветстваме. Трябваше да прозвучат ясни и аргументирани послания, за да не продължи объркването. Сега духовете се успокоиха и вече не говорим за това. Слава Богу, че не се стигна до истински разкол. Но лично мене до ден-днешен ме е срам от това, че БПЦ, с която съм духовно свързан, макар и клирик на друга канонична юрисдикция, наложи може би най-мрачното петно върху авторитета си като автокефална църква. Не всички, разбира се, но някои от официалното й управление поеха пътя на една жалка маргинализация. Ето, от това ме е срам.
- Сред темите на Събора в Крит поради ред причини отсъстваше въпросът за вътрешноправославните разколи и зилотстващите групи в лоното на каноничната Църква и въпреки това самият факт на провеждане на Събора отключи огромна енергия на всевъзможни защитници на истинното, неповредено православие и направи темата още по-актуална и важна. Симптом на какво според вас е този изблик на зилотстващи настроения, които се наблюдават не само в Българската, но и в Руската, Гръцката и други поместни църкви?
- Както споменах по-горе, зилотството, което е фундаментализъм на православна основа, е главният враг на православието днес, който неминуемо води към разколи и самоизолация. Но зилотството е и ерес въпреки претенциите си за „чисто православие“. То е именно ерес, защото е в противоречие с догматическото учение за Църквата като Една, свята и вселенска. Тази зилотска ерес особено ясно се прояви около Събора в Крит. Зилотстващите проповедници съгрешиха против самата природа на Христовата църква – съборността. И тук те попаднаха в собствените си козни: дори да бяха прави в подозренията, че се готви „отстъпление“, то именно по тази причина още повече би се наложило спешно свикване, а не отлагане на всеправославен събор! Така че ето в тази си пропаганда зилотството се прояви като еклезиологична ерес, учейки, че може да има „алтернативни“ събори, църкви, идеи, които можело да са по-добри от онова, което Съборът постанови. Но ако вярваме, че Църквата, водена от Светия Дух, е непогрешима в своите определения, то единствената гаранция за това е съблюдаването на нейната съборност. След Великата схизма в средата на ХІ в. силата на всецърковен (вселенски) събор има Всеправославният събор. В тази светлина другата лъжа беше, че Критският събор щял да се нарече Осми вселенски, какъвто никой не е и обявявал.
Ето защо онези, които тръгнаха против Всеправославния събор в Крит, волно или неволно се опълчиха срещу Светия Дух. Трябва да сме благодарни само за едно: че не се стигна до голям разкол. Но мисля, че Църквата трябва да свика свой събор отделно по въпросите за зилотизма, водещ в еднаква степен и към ереси, и към разколи. В този смисъл дори политическите сили, в чийто интерес беше провалянето на Критския събор, носят по-малка вина от зилотите в Църквата. Тези последните поради неразумието си станаха маша на светския дух, от който иначе толкова ги е страх. Цитираха злокобни пророчества, че този събор щял да доведе до велики отстъпления, предшестващи края на света. Е, прави излязоха – пророчествата се сбъднаха в тяхно лице!
Цялата тази история много напомня за Несторий (V в.), който някога високопарно проповядвал чистота на православието и жестоко преследвал еретиците, но накрая сам излязъл виден еретик...
Колкото до самия Събор, като теми и богословски послания той не беше на очакваното равнище. Някои разисквания създадоха впечатление по-скоро за известна криза в съвременната богословска мисъл – всички онези дребнави умувания около понятията Църква и личност, например. Също така беше жалко, че главните теми всъщност бяха изключени поради прекалена дипломатичност. Онези, които не пожелаха да почетат Църквата, така или иначе не дойдоха. И ето, сега си разсъждаваме за диаспората, за зилотите... Но на първо място не ние, а Църковният събор трябва да се произнесе по тези най-важни въпроси, защото само той може и да ги разреши.
И все пак святото, прекрасното, най-важното е, че този събор се състоя дори такъв, какъвто беше. Сам по себе си той беше поредното потвърждение на съборността като залог за единство в Господа, като природа на самата Негова Църква.
- Успявате да следите от 3000 км разстояние случващото се в живота на БПЦ. Има ли събитие от последните няколко години, което да ви е изпълнило с надежда и радост?
- Днес не е трудно да се следи каквото и да било на всякакви разстояния. В този смисъл това, че следя живота на БПЦ, не е някакво особено умение, а по-скоро моя лична необходимост и дълг. Освен това то е и една стара приятелска връзка с духовно близки хора – екипа на сайта „Двери”, с част от който преди заедно издавахме Църковен вестник. Истинска придобивка е, че днес животът на БПЦ може да се следи чрез „Двери“. Иначе, кой знае, сигурно щяхме напълно да затъпеем от клакьорство, от самохвалство, които преливат в разни „официози“. Но „Двери“ показват нещата такива, каквито са. Това води към покаяние, а покаянието – към обновление...
Онова, което ме изпълва с надежда и радост в живота на БПЦ, е появата през последните години на някои нови архиереи със здрава духовност и адекватен поглед върху нещата. Това все пак успява да внесе баланс в управлението на Църквата ни, а и да дава отпор срещу нездравите тенденции: зилотството, корупцията, политизирането и национализма.
- Шведската лутеранска църква е сред най-либералните протестантски деноминации по отношение на въпроси като женско свещенство, благославяне на хомосексуалните бракове, избор на хомосексуалисти за свещеници и епископи, приемане на евтаназията и т. н. Тези сериозни промени, случили се през последните десетина години, по какъв начин се отразяват на влиянието на Лутеранската църква сред вярващите шведи? Подобна среда създава ли някакви проблеми за вашето служение и пастирска грижа за енориашите?
- Последният въпрос е по-скоро тъжен. Традиционно Швеция не е чак толкова либерална страна. От строгите морални норми Шведската лутеранска църква се разкрепостява не много отдавна. До 2000 г. тя има статут на държавна църква.
Свръхлиберализацията, за която споменавате, е по-скоро един експеримент, започнал преди няколко десетилетия. Кой знае докъде ще стигне. Тревожно е, че Шведската църква, макар и вече отделена от държавата, продължава да бъде политически коректна, а това в днешните обстоятелства застрашава самата й християнска идентичност. Днес главните теми на духовните й послания са хомосексуални бракове и духовници, свобода на абортите и евтаназията, женско свещенство, дружба с исляма. На места дори премахват Кръста, „за да не скандализира“!
Но преди тази Църква е имала какво да каже на хората за вяра и благочестие. Обществото е било християнизирано, макар и в протестантски дух.
Вярващи хора винаги е имало, има, разбира се, и днес. Те са силно смутени и объркани, защото не са готови да понесат новите промени. Някои от тях опитват да търпят на място. Все повече напускат и търсят други църкви. Цели енории затварят врати, огромни храмове пустеят и се обявяват за продажба. Мнозина се присъединяват към т. нар. свободни църкви, които ние наричаме секти. Тук обаче сектите стават по-приемлива алтернатива за разочарованите класически протестанти. Други, по-образовани във вярата, стават католици. Католическата църква в Швеция се разраства силно и заема авторитетни позиции.
И разбира се, някои откриват православието и го приемат. В нашата енория има значителна шведскоговореща група, достатъчно многобройна, за да служим веднъж в месеца изцяло на шведски. Това са прекрасни хора, милеещи за вярата, извървели всеки своя духовен път, често нелек, добре подготвени в православното учение. Понасят с радост дори и това, че три недели в месеца литургиите, както и всички останали служби, са на църковнославянски. И виждам, че православието им помага да преоткрият своята християнска идентичност, да се върнат към далечните си духовни корени, които също са в неразделената Христова църква на древността. Ние трябва много да ценим тези хора. Техният пример в осъзнатата, изстрадана православна вяра и благочестие ни е необходим.
Със съкращения
Пълния текст на интервюто можете да прочетете в сп. "Християнство и култура", бр. 115.
