Разговор с игумена на Кладнишкия манастир йеромонах Рафаил за монашеското му битие, за ролята на монаха и Църквата в живота на хората, за грижата за „най-малките“ и има ли място политиката в църковния живот.
Двери: Вие един от малцината български монаси, който заема публично категорични позиции по много обществени въпроси, които не винаги срещат еднозначна оценка. Съпричастен сте и към някои болезнени социални проблеми, за което като че се говори по-малко. Години наред провеждахте, така да ги наречем, катехизически занимания с децата от дома в Дрен. Оказвахте подкрепа и на родителите, които полагат усилия да се съберат със своите деца, настанени в социални институции. Защо беше спряна тази ваша дейност и какво предприехте вие в отговор?
Йеромонах Рафаил: Като игумен на Кладнишкия манастир счетох за свой дълг да оказвам духовна грижа и подкрепа на обитателите на Центъра за настаняване от семеен тип (ЦНСТ) 1 и 2 с. Дрен, който се намира недалеч от светата обител. От края на 2013 г. започнах да работя с децата и родителите от центъра по проекта „Заедност“. Той целеше катехизиране и приобщаване на хората от центъра към Църквата чрез посещения в Кладнишкия манастир и беседи на християнски теми. Проектът имаше и социални измерения - сближаване на деца и родители (където ги има) и подпомагане на реинтеграцията в обществото чрез Църквата. Понеже децата в центъра имаха много добра учителка по музика, която ги беше научила на църковни песнопения, смятах заедно с малчуганите и възрастните да разучим литургията, за да могат да участват в богослужението и да пеят. В дългосрочен план исках да приобщя към проекта и приемни родители и кандидати за осиновители, които чрез манастира да се запознаят с децата от центъра.
В продължение на около година и половина дейността ми не беше обезпокоявана от ръководството на центъра. За това време се установи стабилна емоционална връзка с децата и родителите, там където ги имаше. Това не бяха строго регламентирани занимания, а индивидуални разговори с децата и родителите. Аз съм ходил много пъти в центъра, те идваха в манастира. Садили са цветя, обяснявал съм им за храма. За тази година и половина спечелих тяхното доверие и бяха положени основите на християнската катехизация. Първите деца бяха кръстени през пролетта на 2014 г., а по-късно към тайнството Кръщение пристъпиха още деца, родители и членове на персонала. Те се причастиха поне по веднъж със св.Тайни.
През пролетта на 2015 г. беше сменен директорът на центъра, като на този пост оттогава до днес, за година и половина, се изредиха четирима души, и сега отново предстои конкурс за титуляр. След втората смяна на ръководството и в самото начало на стартирането на проекта ''Заедност'', ми бе показано ясно, че вече дейността ми там не е желана. За това бяха изложени формални причини - голяма заетост на децата, което звучи неубедително при положение, че проектът предвиждаше децата и родителите да идват веднъж месечно в манастира.
Разбира се, нито за миг и през ум не ми е минавало да се откажа, нито да разкъсам изградените с толкова труд и любов връзки. И досега продължавам да се срещам с някои от родителите, както и с децата, когато са извън центъра.
Много пъти и по много поводи съм казвал, че Господ Иисус Христос ни е обещал всичко, обещал ни е вечен живот и Царство, но никъде не ни е обещавал комфорт в този свят, и още по-малко при нашето свидетелство. Напротив, предупредил ни е за съпротивата на мира сего, за злобата и омразата, с която ще се сблъскаме неминуемо, за всички спънки и пречки пред нас. Нещо повече, тази съпротива до голяма степен може да ни служи за сверка на нашият път.
Това, което предприех в отговор, е да продължа дейността си, макар и в условията на война, която ми беше обявена от ръководството на ЦНСТ, отдел „Закрила на детето“ и Дирекция социално подпомагане – Радомир. По-късно, в следствие на процеса на реинтеграция и работа с деца и родители, бяха разкрити редица нередности в ЦНСТ в с. Дрен, като безпричинно задържане на деца, системен психически и физически тормоз и насилие, недопустими извращения и т.н. Тези събития бяха широко отразени медийно (тук и тук ).
Продължавате ли да поддържате връзка с тези хора? Според вашите впечатления, какво очакват те от Църквата?
Нито за миг не съм преставал да поддържам връзка с децата и родители от ЦНСТ (някои го напуснаха, бяха осиновени, преместени), независимо от усилията, които това ми коства и пречките, които ми поставят. Като пример ще разкажа случая с две деца, които бяха пуснати (с мое съдействие) да отидат при майка си за седмица след цели четири години раздяла. При връщането си в центъра в с. Дрен са били бити и малтретирани от персонала, заради това, че са се срещнали с мен заедно с майка си. По същата причина е държана сметка и на една от майките…
Проектът ''Заедност'', макар и да не можа да бъде реализиран в заложените параметри, постигна повече от прогнозираното, налице е първата от създаването на ЦНСТ успешна реинтеграция на деца в семейството им. В момента е в процес връщането на още две деца при родителите им, и се надявам съвсем скоро то да бъде завършено. Зад това стои повече от едногодишна къртовска работа на цял екип. Тук може би е мястото да изкажа дълбоката си благодарност на фондация „Комунитас“, и С. Божилов, на адв. Даниела Михайлова и фондация “Инициатива за равни възможности“, на адв. Валентина Каменарска, на Психотерапевтичен институт по социална екология на личността /ПИСЕЛ/, чиито специалисти и в момента работят с майки и реинтегрираните деца, и специално на д-р Валентина Маринова, на Клиниката по психиатрия при Александровска болница и специално на клиничния психолог Елка Божкова, и д-р Първанов, на психолога Мимоза Димитрова и център АСЕТ, на журналиста от Нова телевизия Рада Богданова, и екипа на ''Събуди се'', на г-н Любомир Крилчев, доскорешен член на екипа на Омбудсмана, и на всички, които не пожалиха сили и средства и не се спряха пред никакви трудности, и без които никога не бихме успели.
А какво точно очакват тези хора от Църквата ми е трудно да кажа, но мисля че това е предимно любов и солидарност. Защото Бог ги обича неимоверно и е солидарен с тях.
Кладнишкият манастир, който пострада силно от земетресението през 2012 г., изпитва остра нужда от средства за поддръжка, а в същото време вие извършвате безплатно тайнствата Кръщение и Венчание. Защо решихте да се лишите от този източник на доходи за светата обител? Къде виждате алтернативата за получаване на доходи за поддръжката на манастира?
В манастира се извършват безплатно не само тайнствата Кръщение и Венчание, а всички Тайнства. Това се дължи на дълбокото ми убеждение, че Божията благодат и помощ не може да бъдат обект на търговия и не може да им бъде поставяна цена. Според мен това е богохулство. Единственото място в Евангелието, където Христос проявява агресия, е изгонването на търговците от храма. Църквата е преди всичко семейство, а в семейството не важат пазарните закони и не се заплащат услуги. Не на последно място, не е редно да подтикваш хората към нещо, след което да им прибираш такса. Не мисля и че човек може да се помоли за пари. Платената молитва (извинете за грубото сравнение), ми напомня на платената любов. А относно Тайнството Кръщение – мисля, че ние в голяма степен сме изгубили съзнанието, че това е посвещаване в църковен чин - чинът на мирянина. А посвещаването в църковен чин срещу пари се нарича симония. Това са убеждения и позиции, които съм готов да отстоявам, каквото и да ми коства това. А таксите от треби, едва ли биха подобрили съществено положението на манастира. Често обаче те се отразяват крайно негативно на бюджета на хората. Ние не бива да принизяваме Църквата до магазин за духовни услуги! Тя е Тяло Христово.
Какви хора идват да се кръщават в Кладнишката св. обител и стават ли те част от черкуващите се в манастирския храм?
В манастира, разбира се, идват за св.Кръщение, а и за всичко останало, различни хора. И огромна е радостта ми от това, че мнозина продължиха по пътя на въцърковлението си при нас или в съответна енория, и поддържат близка връзката си с мен и манастира. Тъкмо такива хора в най-голяма степен ме зареждат с радост и вяра в смисъла на манастира и моето служение. Не малко продължават да идват при мен на изповед или просто за разговор. В последните седмици срещнах огромна подкрепа именно от тези хора.
За много родители на деца с увреждания, които ежедневно срещат безброй проблеми в грижата за децата си и в отношението на институциите, вие сте олицетворение на подкрепата на Църквата в тяхната битка с трудностите. Как един монах, според силите си, може да помогне на тези родители и техните деца?
Чрез послушание. Ние често бъркаме послушанието с подчинението, но послушанието за разлика от подчинението е отгоре надолу. Именно родителят се „вслушва“ в детето, „отчува го“', приема сигналите, които то му изпраща, и му ги връща под формата на грижа. А свещеникът, пък и всеки вярващ, ги представят и пред Бога. Монахът дава обет за послушание към ''всички свои в Христа братя'' и е длъжен да се вслушва в болките на ближните, а от Евангелието знаем кой е наш ближен.
Какво лично вас ви провокира да се обвържете с проблемите на такива семейства, както и въобще на децата в риск?
На този въпрос винаги ми е било трудно да отговоря. Предполагам, че всеки в контекста на Църквата и Евангелието има свой уникален път, който Бог му посочва и към който го призовава. И всички пътища са еднакво важни и ценни, щом идват и водят до Бога. Всеки също има и своя индивидуален, а също така уникален Кръст.
Обявихте становището на Св. Синод, призоваващо да се спре допусканите на чужденци на територията на страната, за крайно. Не само обществото, но и църковните хора са разделени в позицията си към бежанците, които идват у нас и в Европа. Какво според вас би трябвало да е християнското отношение към имигрантите, как да се преодолее „естественият“ страх към другите, към чуждите?
Това е изключително болен (в буквалния смисъл болезнен) въпрос. Тази синодална позиция шокира много вярващи, а и невярващи хора с жива съвест, със своята анти-Христовост. Това становище прозвуча като шамар и отблъсна много хора от Българската църква, хора, които очакваха послание на любов, а не на страх и отхвърляне. Единствена възможна позиция, която бих могъл да заема с християнската си съвест, беше тази на категорично отхвърляне и противопоставяне. Защото, когато определен синодален документ рязко противоречи на Евангелието, наш дълг е да следваме Благовестието, дори да понесем всички последици от това. А нашето християнско отношение към имигрантите може да бъде едно единствено и то е на любов, приемане и солидарност. И, да, на усилие да приемем предизвикателството, да положим усилия да ги привлечем в Църквата. Да се ограждаш и капсулираш от инородните и иноверните, вместо да ги приемеш с любов (особено, ако са гонени и страдащи), и да им свидетелстваш Христос, е всичко друго, но не и християнско и църковно. А пътят за преодоляване „на естествения“ страх от другите и чуждите“, е един и той се нарича Христос. Този път ни сочи Евангелието.
Изключително изненадан бях, когато за тази, според мен самоподразбираща се за свещеник позиция, бях номиниран за „Човек на годината“ на БХК, а в последствие за цялостна дейност през 2015 година бях удостоен със специален приз "Гражданска доблест" за принос към правата на човека и правозащитността.
Преди няколко дни, макар и позакъсняла, излезе позицията на Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Наум, в която по същество той се разграничава от синодалното становище. Това изпълни мен, както и много други хора, с радост и благодарност, а и с надежда, че не всичко в БПЦ-БП е окончателно изгубено.
Един от най-честите упреци към вас, изказвани в публичното пространство, е, че сте твърде активно ангажиран със злободневието, а ролята на монаха е да се смирява и да се грижи за поверения му манастир. Според вас каква е ролята на монаха в Църквата и в обществото?
Мисля, че същността на монашеството, независимо от всички метаморфози, които е претърпяло през вековете, е пълното отдаване на Христос, на Църквата, на ближните. А наши ближни са всички хора, и най-вече онеправданите, „най-малките“, болните, гонените и страдащите. И там всеки монах намира посочения му от Бога път. Разбира се, това трябва да бъде съчетано със смирение и покаяние. Но има и фалшиво смирение, което в същността си е маскирана апостасия. А „злободневието“ е средата, в която ние ковем спасението или осъждането си. Средата, в която свидетелстваме Христос, не на последно място чрез реакцията си към него. И „злободневието“, ако мислим през ключа на Евхаристията, е това, което получаваме от Бога и което ние трябва да Му върнем и принесем обновено. На него трябва да гледаме като на дар и възможност, а не да го избягваме. Да „избягаш от света“, да „го напуснеш“, според мен означава преди всичко да напуснеш „пътищата на този свят“ и да ги замениш с Божиите пътища в този свят. Защото именно те водят този свят във Вечния.
Има ли място в манастира за политически страсти и пристрастия?
Според мен е изключително важно да дефинираме значението на думата ''политически'', а и да я разграничим от ''партийни''. Защото, ако свещеникът извън съмнение трябва да бъде надпартиен, то не мога да си представя как той, както и всеки християнин и въобще човек, може да бъде ''аполитичен'', без да бъде аморален. Политиката като начин на общо живеене (а освен държавна имаме църковна, фирмена, ...дори семейна политика) е тясно и неразривно свързана с етиката.
Никога не съм могъл обаче, да избягам от усещането, че политиката е негатива на Евхаристията. Наше задължение обаче е да превърнем, доколкото е възможно, живеенето в грехопадналия и увреден свят в Евхаристия. А това е невъзможно да стане, ако гнусливо страним от „политиката“ и от проблемите на съвремието ни.
Мнозина твърдят че ''в Църквата може да бъде всеки, независимо от политическите си възгледи'', но това просто е невярно и несериозно. Не може да бъде член на Църквата човек, който изповядва несъвместими с нейното учение идеологии, като например комунистически, националистически, фашистки.... Или още по-лошо, ако се стреми да подмени църковното учение с квазицърковна идеология, какъвто процес виждаме да тече в Русия, където Църквата и учението й все повече се инструментализират и подменят в полза на репресивната и агресивна държавна власт. А пък у нас наблюдаваме нещо друго - целият църковен дискурс често е впрегнат в обслужването на национални или други идеологии. Тази подмяна е наистина страшна. Църквата не е място, ''където всеки може да отиде да си запали свещ''. Тя е Христос, явен в този свят.
