Интервю с богослова проф. Иван Ж. Димитров
- Професоре, Вие помните смъртта и погребението на Българския патриарх Кирил. Какъв беше отзвукът в обществото тогава, в 1971 г.?
- Да, тогава бях докторант по Св. Писание на Новия Завет в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ и добре си спомням онези скръбни дни. Това беше времето на силна атеистична пропаганда. Бяха отминали изстъпленията срещу Църквата и другите религии от първите двадесет и пет години комунистическа власт. Вече всичко се водеше много по-методично и се разчиташе, че след като си отиде старото поколение, расло в докомунистическото време, атеизмът ще се разпростре сред целия народ. Отиваха си един по един и старите митрополити, които не се обръщаха към държавните първенци с „другарю“, а все още с „господине“ – и това не беше просто въпрос на протокол, а на отношение към новите властници и безбожната им власт. Свещениците намаляваха, поради което много църкви се отваряха само периодично. В Семинарията постъпваха последните по-големи класове, след което тя почна да запада. Духовната академия за сметка на това привличаше все повече „инакомислещи“ младежи. Точно в тази обстановка патр. Кирил беше до голяма степен гарант за ограничаване на държавната намеса в църковните дела. Когато той обаче заболя тежко и се чу, че е починал, народът посърна. Според мене той не беше толкова популярен като личност, но беше почитан като глава на Българската православна църква, която оставаше някаква надежда в безнадеждното „социалистическо бъдеще“ – шаблонен израз от речника на комунистическата пропаганда. И затова погребението на патр. Кирил изненада всички с невиждания дотогава приток на желаещи да се простят с предстоятеля на църквата ни.
- Свободно ли беше това поклонение?
- Да, може да се каже. Вероятно Св. Синод беше успял да договори с властта свободен достъп на хората до Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ – особено с оглед на множеството предстоятели и делегации от други страни и църкви, дошли за опелото. Свещеници и монаси, заедно със семиаристите (тогава СДСеминария беше на гара Черепиш, Врачанско) и студентите-богослови, организираха денонощни дежурства в катедралата, защото се оказа, че два дена и през цялата нощ между тях не спря опашката от хора, които искаха да се простят с починалия Български патриарх. Съжалявахме, че не се опитахме да преброим по колко души минават на час, примерно, за да придобием известна представа, колко хиляди народ се простиха с патриарха. Дори и да не бяха активни вярващи всички, които се прощаваха с починалия патриарх, те с това поклонение показваха, че не са на страната на атеистичната комунистическа власт. Изразяваха чувството си, че си е отишъл от тях един човек, който олицетворяваше противодействието на нежеланото, но наложено със сила статукво. Разбира се, не бива да забравяме, че все пак преобладаващата част от всички тези хора бяха вярващи, дошли да се простят със своя духовен баща и да се помолят за душата му. Толкова много и горещи молитви изпратиха Българския патриарх Кирил, колкото аз поне не бях виждал дотогава.
- Може ли да се направи сравнение с изпращането на патр. Максим?
- За съжаление – не! И то не затова, че патр. Максим беше по-малко обичан и почитан като духовен баща на преобладаващата част от народа ни. Но, първо, патр. Максим беше незаслужено и тенденциозно обруган от свои и чужди по време на разкола. И, второ, прощаването с него беше организирано доста нескопосано – в две църкви, с прекъсване през нощта, а през деня заради „минаването“ на редица държавници ние, обикновените хора, бяхме спирани да се прощаваме. Така може би две трети от желаещите не успяха да се простят с патр. Максим. Но поне при патр. Кирил, преди четиридесет и три години и в съвсем по-трудни условия, народът показа, че обича и почита своите духовни наставници.
Бог да ги прости!
На снимката: Трисагий над тленните останки на патр. Кирил в параклиса на Св. Синод (из архива на Борис Цацов)
