С Никола Антонов, солист във вокална формация за византийска музика „Трисагион”, разговаряме за забравеното съкровище на източноцърковното пеене, за уникалната връзка между текста и музиката и за посланието, което византийските песнопения предават през вековете.
- Защо солова формация, а не хор?
- В България има развита хорова традиция, макар че в момента хоровете, които изпълняват източноцърковна музика с византийски напеви, могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Може да се каже, че в наши дни нямаме особен разцвет.
Решихме да се фокусираме върху соловия формат, не само защото той е по-непознат у нас, а защото носи по-различно послание. В съседните православни страни, където имат много по-развити традиции в тази музика, е практика определени изпълнители да изнасят солови концерти. Това не е проява на гордост и не противоречи на добродетелта на смирението.
В някакъв смисъл, индивидуалната интепретация носи личния опит, претворен през литургичния опит на Църквата. В хоровия формат има опасност това да се размие и да се изгуби като усещане. Това е интересно да се види и усети от слушащите и смятам, че е полезно за популяризиране не само на музиката, но и на литургичния дух, непознат извън вратите на храма.
- Казвате, че в наши дни източноцърковното пеене няма особен успех, но в същото време семинариите подготвят учениците в тази област. Освен св. Литургия повечето други служби се изпълняват на източноцърковно пеене. Така че без съмнение то присъства в българския църковен живот.
- Безспорно присъства, но не е на необходимото ниво. Ето какво е положението.
След като завършат, ако не станат свещеници, тези семинаристи започват да пеят по храмовете, но там заплащането е символично и те нямат условия да работят системно върху своето пеене. Налага се да се захванат с допълнителна работа и пеенето отива „между другото”.
Има малко, твърде малко състави, посветени приоритетно на източноцърковна музика. Такива са хорът на Софийските свещеници, ансамбъл „Св. Йоан Кукузел”, хор „Св. Роман Сладкопевец”, още един-два състава извън столицата... Твърде малко са, а за постигането на добро равнище се иска сериозна и постоянна работа.
В момента певците по храмовете нямат тези условия. Доколкото знам, имало е идея да се направи нещо като съюз на църковните певци, да се обсъждат подобни проблеми, дори да се сертифицират кадри, но от години това е само в рамките на идеите.
Надявам се, че с времето това положение ще се промени към по-добро. Новият Български патриарх има специално отношение към църковната музика и това може да повлияе положително за нейното развитие през следващите години. Вярвам, че ще повлияе.
- Какви хора идват на вашите концерти?
- Оказа се, че очакванията, които имахме при създаване на формацията, не са били напразни. И двата ни концерта бяха изключително добре приети както от специалистите, така и от обикновените слушатели, а и не на последно място – от тези, за които тази музика е чужда. Направи ни впечатление, че на концерта в София храмът се напълни с млади хора, напълно непознати, не редовни енориаши и може би повечето не са били практикуващи православни християни. Във Велико Търново беше пълно със студенти, но не само по богословие. Изглежда има глад към тази музика, тя казва нещо, което ние сме длъжни да изречем, а не да го пазим само за себе си. Истината е, че самите ние с изненада открихме, колко озарени си тръгват хората след такъв концерт.
- Какво е особеното при изпълняване на източноцърковна, т. нар. византийска музика?
- Както специалистите знаят, тази музика е монодийна, едногласна. Има един глас, мелодия, и исо – равен тон, който в повечето случаи държи основата на гамата. Освен това е известно, че е безмензурна, т. е. не може да се раздели на равни тактове, не е „квадратна”, така да се каже. Монодийна обаче не означава монотонна и безмензурна не означава, че няма вътрешен пулс. Именно това се стремим да покажем – разнообразието и красотата от ладове, модулации, т. нар. „повреди” и как всичко това се използва в услуга на по-доброто изразяване на богословския смисъл на текста.
Друга характерна особеност за тази музика е, че особено в пространния, пападически стил имаме изключително дълги фрази. Музикантите ще ме разберат, но представете си такт от 20-30 четвъртини, изпят в умерено бавно темпо и целият в легато. Това изисква не само техника на пеене, но и особена концентрация, защото изпуснеш ли една нота, ще се загубиш. Като добавим и нехарактерните за западната класическа музика ладове, специфичните за Изтока гами, задачата става още по-сложна. Затова обичам да казвам, че източноцърковното пеене е не в гърлото, а в ума.
И още едно важно уточнение: за повечето хора „византийска” е синоним на „гръцка”. Да, в Гърция тази музика има богата традиция, която не спира да се обогатява и до днес. Но Византия е била конгломерат от етноси, култури и традиции. Именно това е причината тази музика да бъде толкова разнообразна и богата. Ние имаме включително наши български автори, които са творили свои собствени композиции. Стараем се да представяме и техни творби. В репертоара ни можете да чуете композиции на отец Неофит Рилски, Иван Каиков, Жеко Павлов и други.
- Как точно музиката се подчинява на богословския смисъл на текста? Дайте пример.
- Да вземем, например, прословутата „Касианина Слава”. Тя е на т. нар. „Осми глас”. Във византийската теория гласът съотвества на определен лад или гама. Може да се каже, че Осми глас съотвества на естествената диатонична гама, но навсякъде, където в текста се говори за греха, в мелодията се намесват специфични източни ладове и хиатуси, които излъчват особена, „повредена” или „развалена” дори атмосфера. Точно както грехът е повредил нашата природа.
А когато се пее за бездната, до която води влечението към греха, колко е мрачна и безлунна, тогава мелодията стига до пределно ниски тонове. Буквално слизаме в ада. Където се казва, че Бог е навел небесата за нас, ставайки Човек, мелодията „литва” отново нагоре и изразява надеждата, че ще бъдем помилвани. С това чувство на надежда се връщаме в светлия и приятен за ухото мажорен лад. И така, изпълнението на това песнопение изисква певецът да има регистър от пълноценни октава и половина, но това не е самоцел, то има конкретен богословски смисъл.
- Излиза, че източноцърковната музика не е архаична и неуместна за ухото на съвременния човек?
- Нищо подобно. Проблемът е, че поради своята сложност и липсата на достатъчно подготвени изпълнители тя остава до голяма степен недостъпна за богомолците.
- Предвиждате ли нови концерти?
- Имаме желание да подготвим Пасхален концерт, може би през Светлата седмица или през периода от Пасха до Възнесение. Надявам се да намерим време и сили за това.
Целта е да представяме не само музиката, но и литургичните текстове, богословието, изразено чрез тях. Това изисква допълнителна работа. Песнопенията трябва да се преведат на съвременен български език и да се представят на аудиторията, както и да се кажат по няколко думи за тяхната история или конкретна функция, която изпълняват в Литургията.
Смятаме, че хората трябва да си тръгват от такъв концерт не само с приятни чувства от музиката, която са чули, но и с нови знания. В литургичните текстове е заровено огромно съкровище, буквално храна за душата на човека, която днес е здраво „запечатана” и трудно достъпна.
На снимките: 1) След концерта в храм „Св. Мина”, Велико Търново, на 11 ноември 2013 г.; 2) Концерт в храм „Света Троица”, София, в навечерието на Великия пост (28.2.2014 г.).
