Мобилно меню

4.8666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (30 Votes)

Theia Koinwnia_3062

Интервю с румънския митрополит за Германия Серафим (Жоанта) за сп. „Ziarul Lumina”, 2011 г.

- Защо трябва да приемаме светите Тяло и Кръв Христови? Как ни влияят тайнствата? Можем ли да се спасим без причастяване? Какво казвате на онези вярващи, които не искат да се причастяват?

- Без причастяването със светите Тайни не можем истински да живеем в Христос, не можем да имаме в себе си живот. „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:53-54). И така, ние не можем да се спасим, без да се причастяваме с Тялото и Кръвта Господни. Затова след Кръщението и Миропомазването децата веднага се причастяват. В същото време причастието е за християните храна и питие, които ни помагат да израснем в Христос и да станем едно с Него. Спасителят казва: „Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” (Иоан 6:55-56). Ако не се храним от Христос чрез причастието, не можем да израстваме духовно и още повече да станем едно с Него. Евхаристията постепенно ни преобразява в Самия Христос. Както казват светите отци, естеството на силния преобразява естеството на слабия. Тези, които не искат да се причастяват, – и те, за съжаление, са болшинството сред вярващите в наши дни, – са далеч от Христос, дори да им се струва, че Го следват.

Когато Спасителят, говорейки за живия хляб, който е плътта Му, казва, че тези, които не ядат плътта на Човешкия Син, няма да имат живот в себе си, мнозина от следващите Го се отдръпнали от Него с думите: „Тежки са тия думи! Кой може да ги слуша?” (Иоан 6:60). Също и днес мнозина не разбират смисъла на причастяването и го избягват, което е много вредно за тях.

- Колко често трябва да се причастяваме? Моля, обяснете, справедливо ли е правилото, че трябва да се причастяваме не по-рядко от веднъж на 40 дни. Какво бихте препоръчали на миряните и техните духовници в това отношение?

- В нормалния случай трябва да се причастяват всички, които участват в Божествената литургия – безкръвната Жертва и Господната Трапеза. Никой не идва на вечеря, а после не вкусва онова, което му предлагат, защото така ще обиди онзи, който го гощава. Каноните (8-о и 9-о Правило на светите Апостоли, 2-о правило на Шестия вселенски cъбор, 1-о правило Седмия вселенски събор и др.) осъждат онези, които участват в Божествената литургия и не се причастяват. Причастяването веднъж на 40 дни е традиция за много наши духовници (в Румъния), но тя няма богословски основания. Ако бъдем последователни в евхаристийното богословие, всички членове на Църквата – следователно, всички християни – са призвани да участват всяка неделя в Божествената литургия и да се причастяват със св. Тайни. Ако извършваме тежки, смъртни грехове, като изпадаме от състоянието на благодат и губим качеството си на членове на Църквата, не можем да участваме в Божествената литургия дотогава, докато не се изповядаме и не изпълним наложената ни етипимия. В молитвата след изповедта свещеникът се обръща към Бога с думите: „… Примири го (или: я) и съедини със светата Си Църква в Христа Иисуса, нашия Господ…”. По този начин изповедта ни връща в благодатното състояние на членове на Църквата. В древността хората, отлъчени от причастие, са излизали от храма заедно с оглашените след възгласа на ектенията: „Оглашени, изидите…”. Слава Богу, че много от нашите вярващи, най-вече, децата и възрастните, не живеят в смъртни грехове. Свещениците трябва да поощряват такива хора да се причастяват колкото се може по-често, даже редовно. И ако свещениците не го правят, то вярващите сами трябва да молят за това да се причастяват колкото се може по-често.

- Какви са условията и задълженията за причастяване със св. Тайни?

- Единственото условие за причастието е да не живееш в смъртни грехове, които ни отдалечават от благодатта на Светия Дух, отлъчват ни от Христос и от Църквата. Най-тежките грехове са отричането от Христос или неверието, убийството (включително абортът), блудството, ненавистта, угнетяването на ближните (невъзнаграждаване на ближния за труда му), сребролюбието, пиянството и др.

Тези грехове задължително трябва да се изповядат и да се изпълни наложената епитимия, след което можем да се причастим с благословията на духовника. Разбира се, всеки път, когато се причастяваме, трябва да се стремим към мир в душата, да искаме прошка от онези, които волно или неволно сме огорчили. Освен това трябва да се чете канонът към причастието. Тези, които имат брак, са длъжни да се въздържат от съпружески отношения, поне един ден преди причастието и един ден след това.

- Трябва ли да се изповядваме преди това? Нужна ли е изповед преди всяко причастяване? Как да постим? Трябва ли да спазваме пълен пост? Ще се даде ли причастие на онези вярващи, които искат да се причастят и при това не са постили, въпреки че са здрави и имат тази възможност? Как да постим преди причастието във времето, когато няма пости? Може ли да се пости в събота или неделя, ако искаме да се причастим в неделя или в понеделник?

- Изповедта трябва да е свързана със сторените грехове, особено смъртните. Тъй като ние всички съгрешаваме, хубаво е да се изповядваме колкото се може по-често, дори да нямаме големи грехове. Действително, най-големият грях е онзи грях, който ни поробва, дори да не го откриваме в горепосочения списък на „големите грехове”. Именно затова монасите и благочестивите миряни се изповядват ако не всяка седмица, то поне веднъж на месец. Но не е нужно да се чака изповедта цяла седмица или месец. Трябва да се изповядваме всеки път, когато сме извършили грях, за който съвестта ни изобличава. Връзката между изповедта и причастието е възникнала тогава, когато причастяването е станало рядко или дори крайно рядко – както, за жалост, става в днешно време. От само себе си се разбира, че ако някой се причастява много рядко, то той трябва да се изповядва преди всяко причастие. Но онзи, който се причастява често – всяка седмица или дори всеки ден, не е нужно да се изповядва всеки път. Нашите грехове се опрощават и в причастието. Важно е да бъдем честни със самите себе си и пред Бога, без да таим някой грях и винаги да се смятаме за недостойни.

Във връзка с постите трябва да се отбележи, че постът не е пряко свързан с причастието, но е полезно да се подготвяме към тайнството и с негова помощ. Това пак зависи от честотата на причастяването. Онези, които се причастяват рядко, трябва да постят преди причастие, особено ако не спазват установените от Църквата пости. Тези, които строго спазват правилата на поста, преди причастие трябва да се въздържат от вкусване на месо и от съпружески отношения (във време, когато не се пости). Никой не ни пречи да постим няколко дни преди всяко причастие, дори ако то е в събота или неделя. Но в събота и неделя не трябва да се говее.

Постът има основополагащо значение за духовния живот. Нито един вярващ, който сериозно е стъпил на пътя на спасението, не може да пренебрегне поста. Тъй като без въздържание от храна и питие никой не може да обуздава страстните пориви на плътта си и не може да се моли с чиста молитва, т. е. умна, сърдечна молитва за истинско приобщаване към опита на благодатта, скрита в нашето сърце. Православието е преди всичко аскетично. Към аскезата се отнасят телесният пост, въздържането от брачни отношения, бденията, земните поклони, стоенето на крака по време на богослужение, борбата с греха и страстите, търпението в скърбите, служението на нуждаещите се ближни… Онзи, който не е свикнал с аскезата, който не я приема като велико благословение за душата и тялото, не може да носи в себе си духа на православието. Разбира се, онези, които съзнателно са се отказали от поста и въздържанието, не могат да се причастяват. Другояче следва да се отнасяме към онези, които по благословени причини могат да постят само отчасти. Такива хора могат да се причастяват с благословията на духовник.

Всичко казано по-горе не трябва да ни навежда на мисълта, че православието е законническо. Това не е така. Православието обаче изисква. То знае от опита на светците, че причастието и благодатта като цяло не могат да действат, ако няма участие на вярващия, който полага усилия в аскезата. Двете максими на аскезата – „всичко е благодатно” и „Дай кръв и приеми дух” – са верни. „Всичко е благодатно” (а благодатта са изпраща като дар, а не като награда) означава, че всичко изхожда от Бога не по нашите заслуги. Благодатта обаче не може да действа в нашите сърца, ако не положим всички зависещи от нас усилия сърцето да стане по-възприемчиво към освещаващата ни благодат. „… Не сте се още съпротивили до кръв в борбата си против греха” (Евр. 12:4). Трябва да се уверим, че всичко, което правим, е за нашето благо и спасение.

- Обяснете, какво означава да бъдеш достоен за причастие. Можем ли да кажем, че сме били достойни да се причастим със св. Тяло и Кръв? Защо? От друга страна, не рискуваме ли да изпаднем в униние, като казваме, че сме недостойни, и затова вече няма смисъл да се причастяваме? Или, да си казваме: давайте да грешим, защото винаги можем да се причастим, след като тъй или иначе никога няма да бъдем достойни за това?

- Никой не е достоен да се причастява със св. Христови Тайни. Преди причастието свещеникът възнася Агнеца над дискоса и възглася: „Да внимаваме! Светинята е за светите!”. А верните отговарят: „Един е свят, един е Господ Иисус Христос, за слава на Бог Отец. Амин”. С този възглас ние признаваме, че не сме свети, не сме достойни да приемем св. Тайни Христови. Макар да се освещаваме в Кръщението, все пак ние се оказваме не свети, защото не актуализираме даровете на Кръщението, не живеем в съответствие с кръщелните обети, в които се отричаме от сатаната и всичките му дела и се съчетаваме с Христос. Именно затова Спасителят ни е оставил тайнството на покаянието или изповедта, което е второ кръщение, кръщението на покаяние или сълзи, съжаление за сторените грехове и възвръщане към Христос.

Случва се така, че онези, които много са грешали в живота си и са се обърнали радикално към Христос, в своето дълбоко покаяние превъзхождат топлохладните хора, които макар и да не извършват тежки грехове, живеят обаче повърхностно. Има множество примери в Св. Писание и в житията на светците. Но това, че никога не сме достойни за причастие, изобщо не означава, че не трябва никога вече да се причастяваме. Това съвсем не означава, че можем да продължим да грешим, след като така и така не сме достойни да пристъпим към Чашата. Християнският живот е изискващ и означава постоянна борба с греха и страстите за придобиване на добродетели и добри навици. Когато сериозно съгрешаваме, ние се изповядваме, изпълняваме наложената епитимия и след това отново влизаме в Църквата чрез причастяването със св. Тайни. Трябва през целия живот да осъзнаваме своята греховност, да разбираме, че не само сме недостойни да пристъпим към Чашата, но дори и да живеем и да се наслаждаваме на толкова дарове Божии. Това осъзнаване обаче изобщо не парализира нашата воля да творим добро, а напротив – укрепва я и ни дава още по-голям порив да водим непорочен живот. Както вече казахме по-горе, причастието е истинската храна и питие за душата, които ни се дават „за изоставяне на греха и за вечен живот”. Както тялото не може да живее без храна и питие, така и душата не може истински да живее без причастие.

- Какво трябва да правим, за да се причастяваме по-често? Посъветвайте ни как да преодоляваме изкушенията на всекидневния живот през третото хилядолетие, за да можем колкото се може по-често да се съединяваме с Христос.

- Преди всичко трябва с цялото си сърце да желаем да се съединим с Христос в Евхаристията. Необходимо ни е постепенно да формираме съзнание за това, че тази литургия, на която не сме се причастили, остава непълна за нас. Не трябва да се боим от причастието. Трябва да се боим от греха. Истина е, че свещеникът, като ни призовава да се причастим, произнася следното: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!”. Но страхът Божи означава опасение да се извърши грях, който може да разгневи Бога. Ако ние наистина обичаме, тогава се боим да направим нещо, което може да го разстрои. Става дума за светия страх, за който се говори, че е началото на премъдростта (Притчи 1:7), а не за страха от наказание. Та нали Бог никого не наказва. Страданията и житейските изпитания, които наричаме Божии наказания, всъщност са естественото последствие от нашите грехове. „Каквото посее човек, това и ще пожъне” (Гал. 6:7), дори ако не винаги виждаме пряка връзка между извършения грях и онази беда или болест, които идват при нас. Съществува закон за духовната компенсация: всяко извършено от нас зло рано или късно се връща при нас.

Вярата и любовта към Бога от все сърце ни спасяват от всяко изкушение. Ако казваме, че вярваме в Бога и Го обичаме, то винаги ще правим всичко като за Господа, а не като за човеци (Кол. 3:23), т. е. от цялото си сърце: нека мислим от все сърце, говорим от все сърце и действаме от все сърце. Бог, Който живее в нашите сърца, ще съдейства за добро на тези, които обичат Бога (срв. Рим. 8:28). Той ще ни защити от всяко зло, ще ни опази от съблазните. Ако пък сме се поддали на изкушението, Той бързо ще ни избави от него, ще ни даде мъжеството да се борим с неизбежните трудности на живота. Бог никога няма да ни изостави, ако ние не Го оставим. Ние трябва да се стремим към повече осъзнаване на присъствието на Бога в нас и така да поверяваме себе си на Него всеки ден във всички конкретни ситуации от живота, като търсим Неговата воля и нищо не правим своеволно. Ако се стремим винаги да бъдем с Бога и се пазим от греховете, които ни отлъчват от причастие, тогава ще можем да се причастяваме на всяка Божествена литургия.

- Разкажете нещо за историята на проблема за честото или рядкото причастяване.

- До 4 в., когато е започнало масовото покръстване на езичниците без нужната подготовка, всички християни, които са участвали в Божествената литургия, са се причастявали. На отлъчените от причастие не е било позволено дори да присъстват на литургията на верните и те са излизали заедно с оглашените. В евхаристийната литургия са участвали само онези, които са се причастявали. Впоследствие храмовете се напълнили с християни по-скоро по название, отколкото по живот и дела. Те са водели двойствен живот, като са служели и на Бога, и на мамона. В тази нова ситуация е възникнала необходимостта от изповед преди приемане на причастие. От друга страна, под влияние на монашеството е започнало да се подчертава „достойнството» за приемане на св. Тайни, което е предполагало подготовка за получаване на причастие. По този начин започват да се въвеждат все повече условия за причастяване, които повечето хора не са били в състояние да изпълнят поради несериозното си отношение към вярата.

Разбира се, всички тези условия са били насочени към това душата на човека, пристъпващ към Чашата, да бъде колкото се може по-чиста, достойна за Христос. Та нали, както беше казано, причастието ни преобразява единствено според степента на нашата устременост чрез аскеза да се освободим от страстите и към лично освещаване. Може да се причастяваме всеки ден, но ако не се подвизаваме в молитва и въздържание, за да се пречистим от страстите, няма да се избавим от тях. Нещо повече – както в случая с Юда, причастяването с равнодушие или в състояние на смъртни грехове ни осъжда, с други думи, още повече ни потапя в греха. Обаче отказът от причастие за дълго време дори от благочестиви подбуди или поради недостатъчна готовност, може да бъде признак на повърхностен духовен живот. Отците на Църквата винаги са призовавали вярващите да се изповядват колкото се може по-често и да се причастяват с необходимата подготовка.

Превод: Анна Георгиева

Източник: „Киевская Русь”


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xcc96 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст