Мобилно меню

4.952380952381 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (21 Votes)

Картичка-60г.-Патр.-лице2„Двери” продължава разговора с български историци и богослови за въпросите, които поставя 60-годишнината от Възстановяването на Българската патриаршия и перспективите пред нея днес. Предлагаме ви разговор с историка Момчил Методиев по проблемите около честваното събитие и влиянието му върху развитието на Българската православна църква.

- През тази година се навършват 60 години от възстановяването на Българската патриаршия – това е голяма годишнина в новата ни църковна история. На кого дължи Българската църква възстановяването на патриаршеския си статут?

- На пръв поглед заслугата е на държавата. И по-точно – на съвпадението на благоприятни църковно-политически обстоятелства в началото на Студената война. Но този отговор няма да е съвсем точен, защото пренебрегва авторитета на Българската екзархия, изграждан до този момент, макар и при съвсем различни обстоятелства.

Въпросът може да бъде зададен и по още по-остър начин. Как става възможно Българската патриаршия да бъде възстановена през най-мрачните години на сталинизма, само два месеца след смъртта на Сталин на 5 март 1953 г., а същевременно да твърдим, че Православната църква и нейните свещенослужители са били репресирани?

Зад възстановяването на Българската патриаршия стоят силни политически аргументи  както вътрешни, така и международни. Основният е, че в началото на Студената война Московската патриаршия има нужда от съществуването на повече автокефални църкви, които да подкрепят нейните позиции на международната сцена. След провала на  Московското всеправославно съвещание от юли 1948 г. и неуспеха да бъде създаден т. нар. „Православен Ватикан” с антизападна насоченост, в който да влязат и гръцките патриаршии, Москва продължава да има интерес от съществуването на повече автокефални църкви, които да подкрепят нейните позиции, но този път с оглед споровете в православния свят.  

Съществува и още един фактор, наистина второстепен, но реален фактор от вътрешнополитическо естество. Това е, че комунистическата държава има интерес от съществуването на силен църковен център, когото държавата да държи отговорен за позициите на Църквата в ранните години на комунизма. Това е особено важно с оглед на силната традиция на синодално управление на Българската екзархия до този момент. Опитът от годините до 1953 г. показва, че синодалното управление силно затруднява прокарването на държавната политика по отношение на Църквата. Най-яркият пример в това отношение е новият устав на Българската патриаршия, утвърден в началото на 1951 г. – преговорите по устава се проточват в продължение на две години поради желанието на Синода да защити автономността на Църквата от светската власт. Накрая държавата приема почти всички искания на владиците, но прави така, че през следващите десетилетия уставът да бъде изпразнен от реално съдържание.  

Необходимо е да се отчита и общественият авторитет на висшето духовенство до този момент. В края на 40-те и началото на 50-те години държавата подлага на репресии редовите свещеници, но се опитва да не се конфронтира с висшето православно духовенство. Висшата йерархия на Православната църква избягва съдбата на лидерите на католическата или протестантската общност, станали жертви на показни процеси. Причината за това е, че за разлика от тях Православната църква и нейната висша йерархия се ползват с широка обществена популярност, чието видимо репресиране ще постави под въпрос популярността и на самия комунистическия режим.

Всичко това ни препраща към реалната причина за възстановяването на Българската патриаршия. Това е авторитетът на Българската екзархия както вътре в страната, така и в международен план, внимателно изграждан до този момент. За да се стигне до реалното прогласяване на патриаршията обаче, е нужно този авторитет да бъде съчетан с реални църковно-политически обстоятелства, които се появяват след края на Втората световна война.

- Безболезнено ли протича този процес във вътрешно-църковните среди? Известно е, че не всички митрополити са приветствали идеята екзархът да стане патриарх. На какво се дължат противоречията и чии позиции на църковници „за” и „против” бихте отличили като показателни за основните настроения в Църквата?

- Въпросът за възстановяването на Патриаршията става причина за редица противоречия между владиците. Първата криза е от лятото на 1948 г., когато Синодът отказва да даде своето съгласие екзарх Стефан да бъде интронизиран за патриарх на съвещанието в Москва, което води до неговата оставка само месец след завръщането му. Вероятно в разпалването на този конфликт държавата също изиграва известна роля, но поне от наличните до момента документи това изглежда много повече вътрешноцърковен спор. Действително, тази „оставка” оставя траен отпечатък върху българския църковен живот през следващите десетилетия, тъй като създава прецедент, при който предстоятелят на Църквата може да бъде, грубо казано, „уволнен” от Синода.

Другото напрежение е свързано с желанието на по-голямата част от митрополитите да бъде продължена традицията на синодално управление на Църквата, съществувала от десетилетия и нарушена за кратко по време на служението на екзарх Стефан от 1945 до 1948 г. Тази форма на управление гарантира много по-голяма самостоятелност на отделните митрополити, но и дава възможност за по-ефективна съпротива срещу комунистическата държава, тъй като позволява на всеки един от митрополитите да се крие зад груповата позиция на Синода.

Така се стига до разделението на Синода в началото на 50-те години на две основни групи, в едната от които влизат 5 митрополити, които искат продължаване на синодалното управление, а в другата – 4 митрополити, които подкрепят издигането на Пловдивския митрополит Кирил за бъдещ патриарх. Така в ключов въпрос се превръща изборът на нов Неврокопски митрополит, като опозицията успява в продължение на 6 месеца да блокира утвърждаването за нов митрополит на епископ Пимен, събрал най-много гласове на внимателно дирижираните епархийски избори. Изборът му дава предимство на привържениците на бъдещия патриарх и гарантира избора на Кирил. Съборът е организиран в съгласие с буквата на Устава от 1951 г., но изборите на всички нива от църковната йерархия се провеждат под внимателния поглед на близкия до държавата Свещенически съюз, което става причина през следващите години митрополитите-опозиционери иронично да го наричат „Патриаршески съюз”.

- През какви етапи минава, според вас, една църква, за да придобие съзнание, че е Патриаршия, т. е. самостоятелна църква, изцяло отговорна за състоянието на християнския живот в поверените й земи. Можете ли да откроите някакви етапи в утвърждаването на патриаршеския статут на Българската църква през изминалите шест десетилетия?

Критерият според мене е: доколко една църква и особено една автокефална православна църква успява да съхрани своята автономия и идентичност от силите в националната, тоталитарната или секуларната държава, които се опитват да я инструментализират. В този смисъл опитите Българската църква да бъде инструментализирана за идеологически цели през комунизма, разколът в годините на прехода или днешните опити тя да бъде инструментализирана за националистически цели (да не забравяме, че предизборният лозунг на една от представените в новия парламент партии беше „Православна солидарност”), са представлявали и представляват изпитания за идентичността на Българската църква. Тези изпитания същевременно са и изкушения за придобиване на бърза и лека обществена популярност, на които Българската църква е успяла да устои. В по-практичен план самият факт, че Църквата успя да проведе относително лишени от скандали избори за нов патриарх, като просто приложи на практика създадения и почти непроменен в тази част устав от 1951 г., е пример за наличието на историческа традиция, която прави възможно съхраняването на тази идентичност.

- Цени ли според вас днес БПЦ своето патриаршеско достойнство?

Трудно ми е да дам категоричен отговор. Според мене днес БПЦ знае как да съхранява и пази своето патриаршеско достойнство, но не знае как точно да се възползва от него както във вътрешен, така и особено в международен план. Причината е, че през годините преодоляването на изпитанията е ставало с цената на все по-голямото затваряне, докато в момента въпросът е как Църквата да достигне до все повече хора и как да изгражда мостове към различни обществени групи и институции.

На снимката: Посрещането на патр. Кирил в Пловдив след изибрането му за предстоятел на БПЦ. Архив Борис Цацов.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x4q4h 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин