През 1943 г. двама митрополити – Софийският Стефан и Пловдивският Кирил - са сред инициаторите и активните участници в кампанията за спасяване на българските евреи от депортация. Днес едва ли някой може да си представи, че Православната църква или отделни нейни архиереи имат необходимия обществен авторитет, за да могат да проведат кампания в защита на някаква обществена кауза. Причината за това едва ли се крие само в личните качества на архиереите.
Очевидно през този относително кратък от историческа гледна точка период Българската православна църква е изживяла значителна трансформация по отношение на своето място и влияние в обществото. Ключовата причина за това е в целенасочената държавна политика през комунистическия период, насочена към обезличаването на духовенството и изличаването на религията.
Много трудно може да се даде еднозначен отговор на въпроса: какво е поведението на Църквата по отношение на тази политика. Най-лесно е да се каже, че тя е подложена на постоянни репресии и административен натиск, които с времето дори се засилват.
Определението "репресирана църква" обаче не описва съвсем коректно държавната политика, тъй като предполага праволинеен процес, който не отговоря напълно на установения към средата на 50-те години модел на отношенията.
Комунистическата държава се ориентира към внимателна и в крайна сметка – успешна политика, основана на един трудно прокаран компромис, чиято цел е избягването на явната и видима конфронтация с висшата църковна йерархия.
В началото на 50-те години държавата парира опитите за изява на опозицията сред висшето духовенство и избира за свой фаворит Пловдивския митрополит Кирил, който макар и трудно успява да си осигури мнозинство в Светия Синод. Това става възможно както благодарение на личния му авторитет, така и с подкрепата на държавата, която успява да наложи кандидатурата на епископ Пимен за Неврокопски митрополит през 1952 г. Този компромис дава възможност да бъде запазена фасадата на църковната автономия и да бъде спечелено необходимото време за естествената подмяна в състава на Светия Синод.
Така е избегната и опасността от появата на подземна църква или на дисиденти сред самите висши духовници. Нежеланието на държавата да се конфронтира открито с ръководството на Църквата е и доказателство за влиянието на духовенството в България, особено в критичния период на 50-те години.
Този компромис е и единствената реална възможност за Църквата предвид репресиите срещу нисшето духовенство в периода 1949–1952 г. и поставянето на нейните международни контакти под контрола на държавата. Действително, в този процес властта е подпомагана от отделни архиереи, които предпочитат конформизма в името на издигането на техния личен престиж. Но също така няма съмнение, че мнозинството от Синода (вкл. и до самия край на комунистическия период) не приема режима, но прави този компромис в името на съхраняването на известна автономия от държавата. Това дава възможност на Църквата да води някакъв, макар и силно стеснен духовен живот, а в началото и средата на 70-те години да се говори дори за видимо негово съживяване. Ограниченото пространство между репресията и конформизма е единствената възможност за съхраняване поне частично на съществуващата до този момент църковната традиция.
Разколът е лишен от автентичен антикомунистически заряд
Много по-лесен и категоричен е отговорът на въпроса за разкола в БПЦ от началото на 90-те години. Участието в т. нар. Алтернативен синод на най-приближените до властта митрополити (включително и като сътрудници на Държавна сигурност) напълно лишава разкола от автентичен антикомунистически заряд.
В своя първоначален вид в началото на 90-те години разколът формализира съществуващото дълбоко разделение сред висшето духовенство, което е факт поне от средата на 70-те години. От тази гледна точка изненада е не толкова самият разкол от 90-те години, колкото нехомогенният характер на групите, които взеха участие в него, което може да бъде обяснено с натрупаните през годините лични противоречия.
Като най-активни членове на т. нар. Алтернативен синод се изявиха именно тези митрополити, които в различни периоди са били най-близки до комунистическата държава (митрополитите Пимен Неврокопски, Панкратий Старозагорски и Калиник Врачански), подкрепяни в началния период от други висши духовници, чиято мотивация вероятно е била да се защити Уставът на БПЦ.
Другата група, на т. нар. Каноничен синод, също трудно може да се нарече хомогенна, доколкото в нея влизат различни като биографии и отношение към държавата митрополити, между които също има сътрудници на ДС. В тази група обаче е включен и Пловдивският митр. Арсений – един от малцината живи в този период висши духовници, които могат да претендират за моралния кредит на пострадали от комунистическия режим.
Обяснението за еволюцията на разкола (може да се каже и деградация) през последните години се крие много повече в претенцията за безконтролна власт, за която претендират някои от действащите митрополити. Остатъците от разкола в момента представляват своеобразен Свещенически съюз, лишен от друга църковна йерархия, чието единствено автентично искане се състои именно в стремежа да бъде ограничен един или друг епархийски архиерей.
Църковни и обществени лидери остават в забвение
Резултатът е, че разколът спря, а не подпомогна процеса на църковно обновление. На обществено обсъждане действително беше поставен въпросът за репресиите, на които са били подложени енорийските свещеници през 40-те и 50-те години, но целенасочено се мълчи за големите фигури сред висшето духовенство, опитали се да защитят независимостта на БПЦ през комунистическия период.
Причината за това е, че голяма част от техните наследници на митрополитските катедри са излъчени след манипулирани, а понякога и откровено скандални избори, и нямат интерес да защитят паметта на своите предшественици. Затова и до момента остават в забвение църковни и обществени лидери като Врачанския митр. Паисий (предшественик на митр. Калиник) или Варненския митр. Йосиф (предшественик на митр. Кирил).
Това се отнася и за други архиереи, които са починали по-рано от тях двамата и не заслужават забравата, с която са "удостоени" в момента – Видинския митр. Неофит (наместник-председател на Синода на Българската екзархия в продължение на почти 15 години преди 1944 г., наследен от митр. Филарет) или Доростоло-Червенския митр. Михаил, за кратко наместник-председател на Синода в периода на най-тежки държавни репресии в края на 1948 и началото на 1949 г.
Единственото изключение от това правило на забравата е опитът да бъде защитена паметта на Нюйоркския митр. Андрей. Именно несъизмеримостта между поколението на църковните архиереи от края на 40-те и началото на 50-те години и голяма част от настоящите митрополити може да обясни бездействието на синодалната комисия за издирване на репресираните от комунистическата държава свещенослужители, оглавявана от Старозагорския митр. Галактион, също обявен за сътрудник на Държавна сигурност.
Комунистическото наследство в Църквата
Комунистическото наследство в Църквата може и до момента да бъде проследено в няколко основни насоки. Най-видимият резултат е разединеното висше духовенство, принизеното като обществен статут и образование енорийско духовенство, малобройното монашество (макар последното да не може да бъде приписано изцяло на действията на комунистическия режим). Към това наследство следва да се причисли една обезличена в очите на обществото Църква, чиято догматика и практика остава до голяма степен непозната и непонятна.
Резултатът е, че разколът спря, а не подпомогна процеса на църковно обновление. На обществено обсъждане действително беше поставен въпросът за репресиите, на които са били подложени енорийските свещеници през 40-те и 50-те години, но целенасочено се мълчи за големите фигури сред висшето духовенство, опитали се да защитят независимостта на БПЦ през комунистическия период.
Причината за това е, че голяма част от техните наследници на митрополитските катедри са излъчени след манипулирани, а понякога и откровено скандални избори, и нямат интерес да защитят паметта на своите предшественици. Затова и до момента остават в забвение църковни и обществени лидери като Врачанския митр. Паисий (предшественик на митр. Калиник) или Варненския митр. Йосиф (предшественик на митр. Кирил).
Това се отнася и за други архиереи, които са починали по-рано от тях двамата и не заслужават забравата, с която са "удостоени" в момента – Видинския митр. Неофит (наместник-председател на Синода на Българската екзархия в продължение на почти 15 години преди 1944 г., наследен от митр. Филарет) или Доростоло-Червенския митр. Михаил, за кратко наместник-председател на Синода в периода на най-тежки държавни репресии в края на 1948 и началото на 1949 г.
Единственото изключение от това правило на забравата е опитът да бъде защитена паметта на Нюйоркския митр. Андрей. Именно несъизмеримостта между поколението на църковните архиереи от края на 40-те и началото на 50-те години и голяма част от настоящите митрополити може да обясни бездействието на синодалната комисия за издирване на репресираните от комунистическата държава свещенослужители, оглавявана от Старозагорския митр. Галактион, също обявен за сътрудник на Държавна сигурност.
Комунистическото наследство в Църквата
Комунистическото наследство в Църквата може и до момента да бъде проследено в няколко основни насоки. Най-видимият резултат е разединеното висше духовенство, принизеното като обществен статут и образование енорийско духовенство, малобройното монашество (макар последното да не може да бъде приписано изцяло на действията на комунистическия режим). Към това наследство следва да се причисли една обезличена в очите на обществото Църква, чиято догматика и практика остава до голяма степен непозната и непонятна.
Най-тежкото наследство обаче се състои в унищожената енорийска структура, върху която се гради цялата църковна пирамида и която осигурява легитимност и контрол върху висшето духовенство. Този факт намери известно място в публичния дебат, само доколкото той имаше отношение към избора на патриарх Максим през 1971 г., въпреки че на същото основание под въпрос може да се постави легитимността на всички действащи към началото на 90-те години архиереи.
Откъс от книгата "Между вярата и компромиса", публикуван в Mediapool
Откъс от книгата "Между вярата и компромиса", публикуван в Mediapool
