Доц. Божидар Андонов е преподавател по Християнска педагогика и Методика на обучението в Богословския факултет на Софийския университет.- Доц. Андонов, вие участвахте в проекта на проф. Бакалов за изготвяне на концепция за въвеждането на религията като задължителен предмет в средното училище. Тази концепция не бе приета от Св. Синод на БПЦ. Как оценявате приноса на работната група, изготвила концепцията? Дали трудът им ще намери приложение в търсенето на варианти за въвеждането на религията у нас?
- Имах честта да бъда поканен от проф. Георги Бакалов да участвам в работната група към Министерството на образованието, на която бе възложено от министъра, доц. Д. Вълчев, да изработи концепция и програма за обучението по религия в общообразователните ни училища от 1-ви до 12-ти клас.
Проф. Г. Бакалов беше подбрал професионалисти, които знаеха и можеха да изпълнят поставената им задача отговорно – резултатите потвърдиха това мое мнение.
Жалко, много жалко, че Св. Синод не прояви далновидност и дипломатичност (имам предвид отношението към проф. Г. Бакалов и г-н министъра на образованието при посещението им в Св. Синод). Сега щяхме да имаме със закон обучение по религия в българските училища.
Но аз съм човек, който лесно не губи вяра, особено когато съм убеден, че направеното е добро. Така е и с нашата концепция и програма. Тя е добра и отговаря на сегашното състояние на нашето общество и училище. Ние я направихме така, че да получи максимум консенсус. Вярвам, че рано или късно тя ще намери приложение.
- Концепцията на екипа на проф. Бакалов се основава на идеята за неконфесионално преподаване на предмета религия. Св. Синод настоява той да е конфесионален. Какво е вашето мнение като преподавател по педагогика?
- След времето на стагнация в религиозно-етичната област е необходимо с помощта на религиозното обучение да се осъществи едно духовно-нравствено обновяване на българското общество. Това не трябва да означава формално възстановяване на ценностите, които са били важни преди, както и не трябва да се използва религиозното обучение за идеологически цели на държавата. Иначе религията би се поставила в нейна услуга и по този начин би станала идеологически подозрителна, както например в бившата ГДР, където много хора все още скептично се отнасят към едно такова религиозно обучение в училището, което иска непременно да насади вяра у учениците. Те си дават сметка, че през времето на диктатурата на комунизма подрастващите непременно се обучаваха и възпитаваха идеологически едностранчиво, т.е. насаждаше им се един нереалистичен светоглед. Сега системата е демократична, плуралистична и те не искат в училищата да се преподава такова религиозно обучение, т.е. те не желаят едно догматично учение да се смени с друго. Ето защо, имайки предвид подобното минало и на България, e необходимо религиозното обучение у нас да се организира по друг начин. От една страна, то трябва да има независими позиции и да преподава такива ценности, които да послужат за основа на нравственото обновяване на нашето общество и да бъдат критерии в борбата срещу негативните явления в него. От друга страна, дидактически изграденото религиозно обучение трябва да има за отправна точка в учебния процес особеностите на учениците. Това ще ги направи по-сензитивни към религиозните въпроси, към промяната на религиозността и злоупотребата с нея. Това е пътят, по който те ще разберат защо религията, въпреки десетилетия и столетия на подтисничество, не е изчезнала, а съществува. Така религиозното обучение ще бъде едно откривателско пътуване за тях, при което заровеното се открива и скритото се показва на светлина.
Ако държавата е демократична, тя не определя съдържанието на духовно-нравственото обновяване, а само дава правилата (законите), по които това да стане. За съдържанието определящ фактор са религиозните и нравствените традиции. Училището предлага форум за разясняване на тези традиции, за да могат учениците да си изградят компетентна позиция.
Перфектното изпълнение на една такава задача едва ли е по силите само на религиозното обучение. Но то може да обясни основните въпроси за Бога, за смисъла на живота, за смъртта, справедливостта, мира и пр. и по този начин да помогне учениците да изградят позицията си. То е предметът, който в най-голяма степен може да помогне при търсенето на отговорите. То ще им даде, на базата на християнското учение и православната традиция, необходимите познания и многообразната информация за намиране на компетентните отговори. По този начин учениците – едни вярвящи, други по-малко вярващи, трети все още невярващи, ще могат да се запознаят с учението и традициите на Православната църква. Това не означава, че те трябва всичко сляпо да възприемат. Напротив, обучението трябва да им послужи, за да изградят своята гледна точка, своята позиция за и против своите досегашни убеждения и представи.
- В обсъждането на въпроса за въвеждането на религиозното образование в българското училище се поставя и проблемът с подготовката на учителите по религия. Вие пряко се занимавате с тази подготовка. Как считате – достатъчно адекватна ли е тя на съвременните изисквания на средното образование и подготвени ли са богословите, за да преподават религия в училищата?
- За съжаление трябва да отбележим, че досега не е имало последователна научна дискусия у нас за целите, съдържанието, методите и средствата на религиозното обучение. А от досегашните изследвания става ясно, че публикуваните изявления по някои дидактически въпроси на религиозното обучение, провеждано в различни учебни заведения, не съответстват адекватно на съвременното теоретично осмисляне на проблема. Незадоволително е преди всичко обстоятелството, че дисциплината катехетика (до 2006 г.) не е успяла да създаде новаторска практика в научната и практическата област и по този начин учителите по религия не са придобивали достатъчно теоретично и практическо самочувствие.
- От миналата година практиката по педагогика на студентите богослови се провежда в някои софийски училища, а не само в Софийската духовна семинария, както досега. Какви са резултатите от срещата на студентите с учениците от едно общообразователно училище?
- Много съм радостен и удовлетворен, че успявам да реализирам със студентите ни една по една моите мечти-желания.
От учебната 2008/9 г. започнахме да провеждаме педагогическите практики на студентите ни в четири софийски училища: Духовната семинария “Св. Йоан Рилски”, 4 ОУ “Джон Атанасов” с учител г-жа Биляна Христова, 20 ОУ “Тодор Минков” и 41 0У “Св. Патриарх Евтимий” с учител г-жа Руска Тошева.
От учебната 2009/10 г. започнахме да провеждаме и държавния практически изпит в тези училища.
От началото на тази учебна 2010/11 г. успяхме да разширим практиката на студентите, като подписахме договор и с 77-ма целодневна детска градина с учителка д-р Ивелина Николова.
Всичко това постигнахме със съдействието на г-ца Ваня Станчева от регионалния инспекторат на образованието в София-град.
Убеден съм, че това е пътят, по който ние можем да отговорим на предизвикателствата на времето, а именно, да подготвяме по-добре бъдещи учители по религия в общообразователното ни училище.
Остава и последната ми мечта да се сбъдне, за да бъда щастлив – обучението по религия в училище да стане със закон задължителен учебен предмет. То трябва да принадлежи към основните учебни предмети, тъй като има научен характер. Всякакви други негови положения са насочени срещу него, против него, защото има чувствителна разлика между обучението в училище и катехизичното обучение в енорията под формата на неделни училища. Религиозното обучение в училище е предмет като всички други предмети.
- Един от нашите митрополити заяви в свое интервю, че БПЦ разполага с достатъчен брой учители по религия, които да започнат работа веднага, щом предметът стане задължителен за средното училище в цялата страна. Вие имате ли информация за броя на учителите и считате ли, че това е реалистично?
- Аз не се занимавам със статистика. В случая моята гледна точка е: квалитет вместо квинтитет при учителите по религия. Мисля така, защото се страхувам да не се получи ситуацията покрай “учителя Иван” да се намрази св. Иван. Винаги съм казвал и казвам пред моите студенти, че ако кандидатите за учител по религия не чувстват призвание за това свято служение – учител по религия, е най-добре да стоят настрана.
Не бива да се подценява сериозността и величието на призванието учител по религия. Сигурно и той, като всеки друг човек, си има своите слабости и както всички други и той не може да промени своя темперамент. Но в определени рамки има начини на поведение, към които учителят трябва да се самовъзпита.
Днес на учителя по религия се гледа вече не само като на посредник на религиозни истини, като на възпитател на нравствено-религиозен живот, а нещо повече - той трябва чрез своя жизнен опит да проправя пътища към живата вяра. От него се изисква много повече от едно преподаване. Ето защо той трябва винаги да си задава въпроса: Как мога да бъда такъв, че да отговарям на всичко, за което говоря? Това предполага откритост, истинско възприемане на житейския свят на учениците и компетентно познаване на материята, за което допринася академизираното образование на учителите по религия.
Учителят по религия трябва да разбира ученика в неговата житейска ситуация и да може при обучението да създава връзка между вярата и живота. Ето защо изискванията към него са високи.
- По време на кампанията на Св. Синод за въвеждане на редовен предмет религия някои институции заявиха подкрепата си за ръководството на БПЦ, други се дистанцираха. Тогава стана ясно, че Богословският факултет подкрепя усилията на висшия клир за религиозна просвета на децата. От друга страна обаче, има ли Богословският факултет свои инициативи, които да подкрепят това искане, как факултетът участва в цялостния процес за разясняване смисъла на религиозното образование в обществото и ролята му в образованието на младите хора?
Да, Богословският факултет подкрепи и подкрепя усилията на Св. Синод за въвеждане на религиозното обучение в общообразователното ни училище. Аз също бях на шествието. Като православен християнин подкрепям и винаги ще подкрепям тези техни искания. Но като човек реалист, който взема предвид сегашното състояние на обществото ни и политическата воля за законовото уреждане на този предмет в секуларизираното ни училище, стоя зад концепцията “Бакалов”.
Освен това, в Богословския факултет създадохме магистърска програма “Религия и образование”, която има за цел квалитетно надграждане на специалността “Учител по религия” с бакалавърска степен. Слава Богу, програмата ни се радва на голямо внимание.
- Въвеждането на предмета религия в училищата изисква сътрудничество между Св. Синод и Богословските факултетите, които подготвят учителските кадри за този предмет. Има ли такова сътрудничество между ръководството на БПЦ и Богословския факултет на СУ и в какво се състои то?
- Св. Синод би следвало да е заинтересован не само от това, как да се казва бъдещият предмет в училище, но също така и от това, кой ще преподава, защото учителят не само обяснява църковните истини, но той е и този, който е призван да предизвика учениците да претворят на практика християнското учение. Ето защо от голямо значение е бъдещият учител по религия да бъде в жив контакт с Църквата ни. Но за това са необходими две страни. Ние, преподавателският състав и студентите ни, сме петимни за срещи-разговори/дискусии с наши архиереи по тези и други проблеми. От 2006 г. до сега, само веднъж се осъществи една такава среща, на която дойдоха Техни Високопреосвещенства митрополитите Врачански Калиник, Видински Дометиан, Великотърновски Григорий, Американски Йосиф и Доростолски Неофит и при която аулата ни би препълнена.
- Концепцията на екипа на проф. Бакалов се основава на идеята за неконфесионално преподаване на предмета религия. Св. Синод настоява той да е конфесионален. Какво е вашето мнение като преподавател по педагогика?
- След времето на стагнация в религиозно-етичната област е необходимо с помощта на религиозното обучение да се осъществи едно духовно-нравствено обновяване на българското общество. Това не трябва да означава формално възстановяване на ценностите, които са били важни преди, както и не трябва да се използва религиозното обучение за идеологически цели на държавата. Иначе религията би се поставила в нейна услуга и по този начин би станала идеологически подозрителна, както например в бившата ГДР, където много хора все още скептично се отнасят към едно такова религиозно обучение в училището, което иска непременно да насади вяра у учениците. Те си дават сметка, че през времето на диктатурата на комунизма подрастващите непременно се обучаваха и възпитаваха идеологически едностранчиво, т.е. насаждаше им се един нереалистичен светоглед. Сега системата е демократична, плуралистична и те не искат в училищата да се преподава такова религиозно обучение, т.е. те не желаят едно догматично учение да се смени с друго. Ето защо, имайки предвид подобното минало и на България, e необходимо религиозното обучение у нас да се организира по друг начин. От една страна, то трябва да има независими позиции и да преподава такива ценности, които да послужат за основа на нравственото обновяване на нашето общество и да бъдат критерии в борбата срещу негативните явления в него. От друга страна, дидактически изграденото религиозно обучение трябва да има за отправна точка в учебния процес особеностите на учениците. Това ще ги направи по-сензитивни към религиозните въпроси, към промяната на религиозността и злоупотребата с нея. Това е пътят, по който те ще разберат защо религията, въпреки десетилетия и столетия на подтисничество, не е изчезнала, а съществува. Така религиозното обучение ще бъде едно откривателско пътуване за тях, при което заровеното се открива и скритото се показва на светлина.
Ако държавата е демократична, тя не определя съдържанието на духовно-нравственото обновяване, а само дава правилата (законите), по които това да стане. За съдържанието определящ фактор са религиозните и нравствените традиции. Училището предлага форум за разясняване на тези традиции, за да могат учениците да си изградят компетентна позиция.
Перфектното изпълнение на една такава задача едва ли е по силите само на религиозното обучение. Но то може да обясни основните въпроси за Бога, за смисъла на живота, за смъртта, справедливостта, мира и пр. и по този начин да помогне учениците да изградят позицията си. То е предметът, който в най-голяма степен може да помогне при търсенето на отговорите. То ще им даде, на базата на християнското учение и православната традиция, необходимите познания и многообразната информация за намиране на компетентните отговори. По този начин учениците – едни вярвящи, други по-малко вярващи, трети все още невярващи, ще могат да се запознаят с учението и традициите на Православната църква. Това не означава, че те трябва всичко сляпо да възприемат. Напротив, обучението трябва да им послужи, за да изградят своята гледна точка, своята позиция за и против своите досегашни убеждения и представи.
- В обсъждането на въпроса за въвеждането на религиозното образование в българското училище се поставя и проблемът с подготовката на учителите по религия. Вие пряко се занимавате с тази подготовка. Как считате – достатъчно адекватна ли е тя на съвременните изисквания на средното образование и подготвени ли са богословите, за да преподават религия в училищата?
- За съжаление трябва да отбележим, че досега не е имало последователна научна дискусия у нас за целите, съдържанието, методите и средствата на религиозното обучение. А от досегашните изследвания става ясно, че публикуваните изявления по някои дидактически въпроси на религиозното обучение, провеждано в различни учебни заведения, не съответстват адекватно на съвременното теоретично осмисляне на проблема. Незадоволително е преди всичко обстоятелството, че дисциплината катехетика (до 2006 г.) не е успяла да създаде новаторска практика в научната и практическата област и по този начин учителите по религия не са придобивали достатъчно теоретично и практическо самочувствие.
- От миналата година практиката по педагогика на студентите богослови се провежда в някои софийски училища, а не само в Софийската духовна семинария, както досега. Какви са резултатите от срещата на студентите с учениците от едно общообразователно училище?
- Много съм радостен и удовлетворен, че успявам да реализирам със студентите ни една по една моите мечти-желания.
От учебната 2008/9 г. започнахме да провеждаме педагогическите практики на студентите ни в четири софийски училища: Духовната семинария “Св. Йоан Рилски”, 4 ОУ “Джон Атанасов” с учител г-жа Биляна Христова, 20 ОУ “Тодор Минков” и 41 0У “Св. Патриарх Евтимий” с учител г-жа Руска Тошева.
От учебната 2009/10 г. започнахме да провеждаме и държавния практически изпит в тези училища.
От началото на тази учебна 2010/11 г. успяхме да разширим практиката на студентите, като подписахме договор и с 77-ма целодневна детска градина с учителка д-р Ивелина Николова.
Всичко това постигнахме със съдействието на г-ца Ваня Станчева от регионалния инспекторат на образованието в София-град.
Убеден съм, че това е пътят, по който ние можем да отговорим на предизвикателствата на времето, а именно, да подготвяме по-добре бъдещи учители по религия в общообразователното ни училище.
Остава и последната ми мечта да се сбъдне, за да бъда щастлив – обучението по религия в училище да стане със закон задължителен учебен предмет. То трябва да принадлежи към основните учебни предмети, тъй като има научен характер. Всякакви други негови положения са насочени срещу него, против него, защото има чувствителна разлика между обучението в училище и катехизичното обучение в енорията под формата на неделни училища. Религиозното обучение в училище е предмет като всички други предмети.
- Един от нашите митрополити заяви в свое интервю, че БПЦ разполага с достатъчен брой учители по религия, които да започнат работа веднага, щом предметът стане задължителен за средното училище в цялата страна. Вие имате ли информация за броя на учителите и считате ли, че това е реалистично?
- Аз не се занимавам със статистика. В случая моята гледна точка е: квалитет вместо квинтитет при учителите по религия. Мисля така, защото се страхувам да не се получи ситуацията покрай “учителя Иван” да се намрази св. Иван. Винаги съм казвал и казвам пред моите студенти, че ако кандидатите за учител по религия не чувстват призвание за това свято служение – учител по религия, е най-добре да стоят настрана.
Не бива да се подценява сериозността и величието на призванието учител по религия. Сигурно и той, като всеки друг човек, си има своите слабости и както всички други и той не може да промени своя темперамент. Но в определени рамки има начини на поведение, към които учителят трябва да се самовъзпита.
Днес на учителя по религия се гледа вече не само като на посредник на религиозни истини, като на възпитател на нравствено-религиозен живот, а нещо повече - той трябва чрез своя жизнен опит да проправя пътища към живата вяра. От него се изисква много повече от едно преподаване. Ето защо той трябва винаги да си задава въпроса: Как мога да бъда такъв, че да отговарям на всичко, за което говоря? Това предполага откритост, истинско възприемане на житейския свят на учениците и компетентно познаване на материята, за което допринася академизираното образование на учителите по религия.
Учителят по религия трябва да разбира ученика в неговата житейска ситуация и да може при обучението да създава връзка между вярата и живота. Ето защо изискванията към него са високи.
- По време на кампанията на Св. Синод за въвеждане на редовен предмет религия някои институции заявиха подкрепата си за ръководството на БПЦ, други се дистанцираха. Тогава стана ясно, че Богословският факултет подкрепя усилията на висшия клир за религиозна просвета на децата. От друга страна обаче, има ли Богословският факултет свои инициативи, които да подкрепят това искане, как факултетът участва в цялостния процес за разясняване смисъла на религиозното образование в обществото и ролята му в образованието на младите хора?
Да, Богословският факултет подкрепи и подкрепя усилията на Св. Синод за въвеждане на религиозното обучение в общообразователното ни училище. Аз също бях на шествието. Като православен християнин подкрепям и винаги ще подкрепям тези техни искания. Но като човек реалист, който взема предвид сегашното състояние на обществото ни и политическата воля за законовото уреждане на този предмет в секуларизираното ни училище, стоя зад концепцията “Бакалов”.
Освен това, в Богословския факултет създадохме магистърска програма “Религия и образование”, която има за цел квалитетно надграждане на специалността “Учител по религия” с бакалавърска степен. Слава Богу, програмата ни се радва на голямо внимание.
- Въвеждането на предмета религия в училищата изисква сътрудничество между Св. Синод и Богословските факултетите, които подготвят учителските кадри за този предмет. Има ли такова сътрудничество между ръководството на БПЦ и Богословския факултет на СУ и в какво се състои то?
- Св. Синод би следвало да е заинтересован не само от това, как да се казва бъдещият предмет в училище, но също така и от това, кой ще преподава, защото учителят не само обяснява църковните истини, но той е и този, който е призван да предизвика учениците да претворят на практика християнското учение. Ето защо от голямо значение е бъдещият учител по религия да бъде в жив контакт с Църквата ни. Но за това са необходими две страни. Ние, преподавателският състав и студентите ни, сме петимни за срещи-разговори/дискусии с наши архиереи по тези и други проблеми. От 2006 г. до сега, само веднъж се осъществи една такава среща, на която дойдоха Техни Високопреосвещенства митрополитите Врачански Калиник, Видински Дометиан, Великотърновски Григорий, Американски Йосиф и Доростолски Неофит и при която аулата ни би препълнена.
