Мобилно меню

4.84375 1 1 1 1 1 Rating 4.84 (32 Votes)
Разговор с Константийския епископ Антоний, викарий на Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон,  за просветителската работа сред децата и младежите.

- Ваше Преосвещенство, по време на служението ви в Смолян организирахте Младежки православен център „Чисти сърца” за работа с деца и младежи. Те с голяма радост и ентусиазъм участват в работата му и трудно приеха вестта за вашето заминаване в Западна Европа. На вас липсва ли ви работата с децата от клуба?


- Спомням си с много мили и топли чувства за съвместната ни работа в младежкия православен център „Чисти сърца”, който основахме преди всичко с много любов и с Божието благословение. Да работиш с деца е едно голямо предизвикателство, особено в тази крехка и неукрепнала възраст, в която се намират възпитаниците на клуба. Там се събират деца от 6 до 15-16 годишна възраст, т. е. в един доста широк възрастов диапазон. Това постави пред нас предизвикателството да съумеем да работим с всяка възрастова група по различен начин, защото подходът при  преподаването на Словото Божие трябва да бъде различен в различните периоди от развитието на децата. Това, което постигнахме благодарение на Божията подкрепа и с помощта на преподавателите в клуба „Чисти сърца”, които вложиха цялата си енергия, цялата си любов и време в работата с децата, е наистина впечатляващо.

По данни от миналата година 135 деца участват в различните секции към Младежкия православен център. Надявам се, че това семе на вярата, което сме посели в тези детски души, ще даде добри плодове. Така че нашите възпитаници да станат достойни чеда на св. Православна църква, да разбират своята вяра, да я живеят на дело и да я предават на своите приятели, родители, близки, дори след време - на своите деца. Мога да кажа, че на мене ми липсва общуването с децата и преподавателите от „Чисти сърца”, но Божията воля е била такава - да бъда изпратен на това високоотговорно служение в Западноевропейската ни епархия. Бях поискан от митрополит Симеон за негов викарий и приех това назначение като послушание. Работата ми сега е много по-различна, но също ми носи удовлетворение.

- Вие посветихте много време за общуване и работа с децата в Смолян и  епархията. Какви са вашите наблюдения - от какво се вълнуват съвременните деца?

- Като дългогодишен преподавател в Пловдивската духовна семинария и като ръководител на Младежкия православен център виждам, че съвременната младеж разполага с много информация. Чрез интернет те черпят всякакви данни за света около тях, но и за Бога. В същото време обаче те са заплашени от опасността да попаднат на сайтове, които не представят православна вяра в нейната пълнота и чистота. И ако човек не е запознат с догматите на вяра, със същността на православното учение, много лесно може да бъде заблуден. Така че трябва да даваме всичко от себе си, за да научим децата на основните истини на вярата. Важно е да се отбележи, че ние можем да им въздействаме най-добре чрез своя пример. Децата виждат поведението на духовника и по него оценяват православната вяра. Не трябва да забравяме поговорката, че "животът на свещеника е евангелие за народа", защото тя е актуална и днес. Трябва да избягаме от схоластиката при преподаването на вярата. Когато преподават, и духовникът, и педагогът би трябвало чрез  личността си да говорят за това, което изповядват с думи. Тогава несъмнено вярата, която излиза от сърцето, ще докосне и сърцата на децата. Когато учителят разчита само на педагогически похвати и техники, тогава вярата ще остане неразбрана. Когато преподаването на вярата е изпълнено с духовния опит на преподавателя, когато преподаването е изпълнено с примери от духовния живот на учителя, тогава материята става по-достъпна, постижима за децата, реална. Защото много често се получава така, че вярата се струва непостижима за детския ум. Когато говорим за това, че трябва да следваме примера на Христос, за да постигнем съвършенство във вярата, спасение на човешката душа, тези думи сякаш увисват във въздуха - ако са изречени пред децата, за тях те са непонятни и непостижими. Но ако човек говори за вярата така, както той я преживява, с примери от неговото ежедневие, тогава децата виждат, че вярата е начин на живот. Тогава разбират, че тя е лествица, която чрез добродетелите ни издига до Бога. Но това може да се постигне, само когато духовникът говори от позицията на своя духовен опит и този опит и живот трябва да са в унисон с учението на Православната църква. Затова личността на учителя и духовника е толкова важна. Защото един духовник може да накара хората да заобичат Църквата или да обърнат гръб на вярата. Същото е и с преподавателите по вероучение – от тях зависи дали децата ще заобичат предмета, или няма да искат да присъстват на него. Затова пред нас стои тази високоотговорна задача – да бъдем сеячи на словото Божие.

- Вие казвате, че личността на учителя е много важна. Той трябва да въплъщава добродетелите, за които проповядва. Какви други качества са необходими на учителя, за да комуникира успешно с децата?

- Преди всичко трябва да има търпение, огромно търпение. Защото децата са в една възраст, в която тепърва изграждат своя характер, затова са буйни, провокативни и от преподавателя се иска да прояви търпение, да има благост, но в същото време от него се изисква да проявява и строгост. Защото децата трябва да бъдат напътствани и направлявани. Моят опит показва, че когато едно дете бъде наказано справедливо, макар в първия момент да недоволства, много добре разбира, за какво е наказано и че това е за негово добро. Когато търсим Божията правда и възвествяваме Божията правда на земята, тогава и общуването с децата ще дава добри резултати. В просветителската работа сред младежите са налице три компонента: Бог, Който изпраща Своята благодат, преподавателят, който преподава вярата такава, каквато сме приели чрез апостолското приемство и традиция, и третият участник са децата.

- Просветителската работа сред младежите у нас е в самото начало - липсва опит и утвърдена традиция. Това, от една страна, създава трудности, но, от друга, е възможност да се търсят нови пътища за общуване със съвременните деца, които са съвсем различни от децата преди няколко десетилетия. В тази връзка - имате ли наблюдения, какви грешки са склонни да правят катехизаторите при работа с млади хора?

- Първата и основна грешка, която се допуска при преподаване на вярата, е да представяме Бог като наказващ съдия: не прави това, защото ще ти се случи това, не прави онова, за да не те постигне друго. Това е грешката, която основно се допуска – да започваме възпитанието във вярата със страха от наказание, от възмездие. А всъщност трябва да е обратното, да възпитаме децата така, че да вършат всичко от любов към Бога. Да се стараят да живеят така, че да не предадат Бога, да не предадат Неговата любов и доверие в тях. Затова трябва да учим децата, че Бог е любов, че Той приема всички и обича всички. Дори когато човек се отклони от правия път, както ни разказва притчата за блудния син, виждаме, че колкото и да сме се отклонили от Бога, колкото и да сме Го предали, Той отново ни чака на прага на Своя дом, да се върнем от „далечната страна”, в която сме се заблудили. При религиозното възпитание на децата ние трябва да започнем с въцърковяването им, защото плодовете на вярата са именно в живото участие в църковния живот. Затова в Църквата тайнствата са дадени като дарове на Св. Дух, за да се възползваме всички от тях. А те са дадени, за да ни подпомагат по пътя на вярата. Затова, когато говорим за вярата, тя не може да бъде разглеждана извън св. Литургия, извън богослужението, извън дома Господен. Затова трябва да се намери този унисон между преподаването на религия и личното убеждение, което трябва да се възпита, за да могат децата в неделния ден заедно със своите родители да отидат на църква. Това става с постоянство, с възпитаване на морални ценности дори у самите родители, защото знаем, че те са живели по такова време, в което не е имало религиозно възпитание. Затова ние не можем да виним родителите, защото те са били духовно осакатени, бидейки лишавани от вярата. Но въпреки това те нямат оправдание, защото всяка майка и всеки баща съзнават, кое е добро за детето му. Сигурен съм, че почти всеки родител е готов да жертва от своето свободно време, за да възпита детето си. А всъщност истинското възпитание е именно религиозното. Нравствени ценности, морал, всички добродетели - са плод на вярата. Тази добродетелност, този морал, дори тази култура не могат да се разглеждат без вярата в Бога. Ние трябва да разказваме на децата за това, че те живеят в един свят, който Бог е сътворил, в който Той ги е поставил да бъдат Негови съработници, че хората са разпоредници в Божия свят, отговорни за Неговата правда. Тогава ще гледат на света по друг начин.

- Това означава да приемат един друг мироглед, различен, от този, който съвременният човек има…

- Несъмнено това е един друг мироглед, който трудно може да бъде усвоен, особено днес. Защото мина доста време, през което мирогледът на българите беше променен. Насаждани бяха други ценности. И в момента виждаме, че едно агресивно налагане на вярата действително може да накара децата да се отдръпнат от нея и да се отвори голяма пропаст между Църквата и децата.  Затова в религиозното възпитание трябва да участва и семейството, и училището, и други институции, и те да обединят усилията си. Само в този случай ще има успех делото ни. Шествието от 24 септември показа волята на Църквата за въвеждане на религиозно образование, то показа че Църквата може да консолидира народа. На фона на разделенията в у нас – религиозни, партийни и др. - Църквата показа, че може да бъде обединител. И неминуемо хората започват да се замислят за ролята на Църквата и нейното място в нашето общество. Но, от друга страна, не трябва да забравяме и голямата отговорност, която поемаме ние, клир и миряни: сега от нас се иска да бъдем онези добри сеячи на словото Божие, които да отговорят на изискванията, които обществото ще постави пред нас. Ако, дай Боже, се въведе предметът Религия, всички ние трябва да обединим силите си, да сме добре подготвени, за да отговорим адекватно на това предизвикателство. Трябва да имаме преподаватели, които да говорят на базата на личния си опит и вяра. Тогава Църквата ще заеме своето подобаващо й се място в обществото и след време, когато тези деца, които са учили вероучение, пораснат, ще станат част от едно общество с църковно съзнание. Това не означава, че тогава няма да има проблеми,  но те ще бъдат решавани през призмата на вярата и църковното съзнание.

- Участвахте в управлението на Пловдивската духовна семинария. Имате поглед и върху Богословските факултети в София и Велико Търново. Според вас достатъчно подготвени ли са богословите и семинаристите за просветителска работа сред децата и младежите, за каквато ги готвят?

- Ако някой си мисли, че след като завърши средното духовно училище – семинарията или богословския факултет, вече обладава пълното знание и е на 100 процента готов да преподава, то той се заблуждава. За да бъдеш проповедник, не се изисква само да минеш определен курс на обучение, защото обучението в духовните училища и факултети само ни дава насоки, в които ние да развиваме нашите способности и нашата вяра. Но след това много важно място заема духовният опит, ръководсвото на духовния наставник, реалният духовен живот, който живеем.

- Вече от няколко месеца сте викарий на Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон. Много бързо успяхте да се запознаете с епархията и проблемите в нея. През последния месец предприехте и няколко архиерейски посещения на отделни Български църковни общини в Германия, Франция и Англия и вече имате поглед върху конкретната духовна атмосфера в тях. Можете ли да ни разкажете за религиозното образование на децата на нашите имигранти? Има ли неделни училища към българските храмове в Западна Европа и дали българите зад граница търсят възможности за религиозно образование на децата си?

- Да, една голяма част от емигрантите искат религиозно образование за децата си. В Западна Европа Църквата е мост към Родината, към България. В някои от българските училища към посолствата има възможност и се изучава религия. Така децата се учат на своята история, език, традиции, вяра. Когато хората са далеч от Родината, още повече имат нужда от опора, а тази опора е Църквата. Защото нейната основна грижа е спасението на човешката душа. Неделни училища има при някои от българските православни общини в Европа, които под духовното ръководство на свещеника и  преподавателския усет на педагозите дават своите добри резултати. При архиерейските ми посещения в българските църковни общини, в разговорите ми с свещениците и църковните настоятели поставям наред с въпросите за духовния, административния и богослужебен живот на общината и въпроса за религиозното образование сред децата и младежите. Тази грижа за религиозно образование трябва да се превърне в основен дълг на нашето съвременно общество. Свидетели сме на морален и ценностен упадък сред обществото. Това е последица от прекъсната връзка между Църква и народ назад в годините на атеизма. Вярата в Бога е съпътствана от много въпроси, които касаят човешкото битие. Отговорът им е в сърцето на всеки човек, стига той да го потърси. Стига да прекрачи прага на дома Господен и да протегне ръка към неизчерпаемия източник на живот - словото Божие. Именно тук е голямата отговорност на пастирското служение, на всички нас, тази лутаща се душа да бъде насочена в пътя на истинското богопознание. Това се отнася и за неукрепналите в духовно отношение детски души. Тук отговорността пада на цялото ни общество и основно на родителите, защото от тях зависи, в каква посока ще насочат вниманието на своето дете. Дали ще го поверят на майчинската грижа на Църквата или ще го оставят в ръцете на инертността на ежедневието, което ще обезличи духовно тяхното дете. Тази задача ни кара още повече да се замислим за тежестта на кръста, който всеки свещенослужител трябва да понесе. Това се отнася и за всеки член на Църквата Христова, защото всеки от нас трябва да бъде сеяч на словото Божие.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9wf 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики