Темата за използвания от Православната църква календар често е или надценявана, или подценявана. Придаването на този въпрос на догматично значение води до разкол (като този на старостилците), докато в общественото съзнание проблемът се свежда до датата на празнуване на именните дни или до разликите в празнуването на Коледа в отделните православни църкви. По тези причини често е изпускано от внимание значението на календара като средство в църковната политика и по-конкретно в политиката, която комунистическата държава се е опитвала да прокарва чрез Църквата. Истината е, че приемането на новия календар от Българската православна църква в края на 1968 г. преследва конкретни политически цели, а след тази дата календарът активно е използван и като средство във „външната политика” на Църквата, на която държавата възлага големи надежди.
В края на 60-те години, когато Българската православна църква заменя юлианския с т. нар. новоюлиански (наричан също ревизиран юлиански, изправен или новоправославен) календар, Църквата и комунистическата държава вече са сключили един неписан „договор” за съжителство. В този договор е включена и активната „външна политика” на БПЦ, която намира израз в нейното дейно участие в икуменическото движение и по-конкретно в Световния съвет на църквите, където тя трябва да защитава политическите приоритети на комунистическата държава. На върха на пирамидата на тази икуменическа политика през този период се намира Ленинградският и Новгородски митрополит Никодим, чиято задача е да осигурява единодушието на всички църкви от комунистическите държави (независимо от тяхното вероизповедание) по въпросите от дейността на ССЦ. Както беше разкрито от Архива на Митрохин, освен митрополит, Никодим е бил и сътрудник на съветското разузнаване под кодовото име „Адамант”.
Т. нар. „календарен въпрос” не е част от догматиката на Православната църква, а само една от страните на спазваната от всяка поместна църква традиция. Въпросът за уеднаквяване на календара многократно е бил обсъждан на редица съвещания на Православните църкви, без обаче някога взетите по този въпрос решения да са получавали задължителна сила. Решението за преминаване към т. нар. новоюлиански календар, взето на съвещанието в Цариград през 1923 г., приспособява използвания до този момент юлиански календар към вече наложилия се в гражданския живот григориански, като същевременно избягва необходимостта от официално признаване на календарната реформа на папа Григорий ХІІІ. По тази причина както в литературата, така и често в държавни документи от комунистическия период се посочва, че в края на 1968 г. БПЦ официално е приела григорианския календар.
Решението от Цариград от 1923 г. за преминаване към новоюлиански календар обаче е само препоръчително и няма задължителна сила – според него всяка една от автокефалните църкви сама трябва да прецени кога да въведе новия календар. Тъй като това е продължителен процес, темата продължава да присъства и на следващи съвещания на Православните църкви. През юни 1971 г. Всеправославната комисия достига до приблизително същото заключение като съвещанието от 1923 г. Българската делегация за участие в Комисията е водена от Старозагорския митрополит Панкратий, който в своя доклад от 1 септември 1971 г. информира, че Комисията също е препоръчала уеднаквяване на спазваната календарна практика, като особено настоятелно това се отнася до празнуването на Пасхата:
Празнуването на Пасхата би трябвало да бъде едновременно за цялата Православна съборна Църква, сиреч в първия неделен ден след първото пълнолуние, след пролетното равноденствие.
Комисията също потвърждава заключението, че т. нар. „новоправославен календар” е по-точен от стария юлиански, и препоръчва той да бъде ползван като водещ по отношение на неподвижните празници и Пасхалията. Същевременно съвещанието взима под внимание проблемите от пастирско естество пред Руската, Сръбската и Йерусалимската църква и дава право за решение на поместните църкви по въпроса за неподвижните празници.
Въпреки всички тези решения различията между спазваните от Православните църкви календарни традиции остават и до днес.
Новият календар и икуменическата политика на БПЦ
Светият синод на БПЦ на 22 декември 1967 г. решава да възприеме новия календар, считано от 20 декември 1968 г., т. е. в навечерието на Коледа по новия стил. С оглед на съществуващите решения на православните комисии коректният въпрос е: не защо Българската православна църква взима решение да премине към новия календар, а с какви мотиви това решение е взето именно в края на 60-те години. Официалната мотивировка е очевидната – необходимостта от синхронизиране на църковния и гражданския календар, както и безспорният факт, че новият календар е по-точен от астрономическа гледна точка. Върху тези очевидни и практически мотиви поставя акцент и Тодор Събев в издадената през 1968 г. от него книга Църковно-календарният въпрос, написана очевидно с цел да бъде обоснована промяната в календарната практика. По това време Тодор Събев вече е започнал своята успешна кариера в Световния съвет на църквите и е член на Изпълнителния комитет на тази организация.
Същинските мотиви за преминаването към новия календар са посочени в Записка за промяна на църковния календар, изготвена от Комитета по изповеданията (официалното название на държавния орган е Комитет по въпросите на Българската православна църква и на религиозните култове към Министерството на външните работи – б. р.) на 25 октомври 1968 г. и адресирана до държавното ръководство. Документът също обръща внимание на необходимостта от синхронизиране на църковната и гражданската традиция, като за подсилване на този аргумент посочва, че всички православни църкви с изключение на Руската, Сръбската и нашата са приели този календар.
Централно място в този документ обаче заема координирането на това решение с Московската патриаршия:
Решението на Синода беше взето след консултации и съгласие на Московската патриаршия. Предстоящо е и Руската православна църква да вземе подобно решение. Смята се, че решението на българския Синод ще помогне и на Московската патриаршия, тъй като тя има затруднения от вътрешно-църковен характер.
Другият водещ аргумент е, че по този начин ще бъде активизирана икуменическата политика на Българската църква:
Безспорно е, че този акт ще открие нови възможности на Православната църква за участие в борбата за мир съвместно с протестантската и католическата църква.
Предвидено е смяната на календара да не се отрази на съществуващите граждански традиции, като Денят на славянската писменост няма да бъде преместен от 24 на 11 май, както би трябвало да бъде по новия календар.
Доказателство за това, че промяната е била одобрена от Московската патриаршия, е фактът, че за пръв път Коледна литургия по новия календар е отслужена през 1968 г. в съслужение с пристигналия специално за тази цел Ленинградски и Новгородски митрополит Никодим.
Като цяло възприемането на новия календар не среща масова и организирана съпротива от страна на малцината (в интерес на истината трябва да посочим, че тук авторът пресилва нещата, защото посещаващите богослужение през комунистическо време никога не са били незначително малцинство – б. р.) вярващи, които редовно ходят на църква в комунистическа България. Изключение прави една в началото малобройна група от свещенослужители, монахини и миряни, които отказват да приемат новия календар. Най-ярките и харизматични личности сред тях са архим. Серафим (Алексиев) и архим. Сергий (Язаджиев), които напускат преподавателските си места в Духовната академия (доценти по Догматика и Нов Завет, съответно – б. р.) и се оттеглят в Княжевския девически манастир „Покров Богородичен”. Не след дълго манастирът се превръща в най-многобройния девически манастир в България и в притегателен център за много вярващи. Въпреки че не приема календарната реформа и участието на БПЦ в икуменическото движение, старостилната общност в България формално остава в лоното на Българската православна църква, оглавявана от патриарх Максим, до 1993 г. Непосредствено след смъртта на архим. Серафим (Алексиев), през януари 1993 г. йеромонах Фотий (Росен Сиромахов) е ръкоположен за епископ от гръцкия митрополит Киприян – един от предводителите на многобройните разколнически старостилни групи в Гърция. Не след дълго официално е регистрирана Българска старостилна православна църква и се поставя началото на разкол, който все още не е преодолян (тази старостилна формация никога не е била регистрирана и не се е стремила да има регистрация; по новия Закон за вероизповеданията от 2002 г. тя има това право – б. р.).
Промяната обаче остава практически незабелязана от обществото в страната, тъй като не води до изменение в датите, на които се отбелязват граждански празници, чийто произход е в църковната традиция – като Деня на славянската писменост. В този смисъл смяната на календара, което все пак е значимо събитие в живота на една Църква, може да бъде посочена и като добър пример за последователната политика на комунистическия режим за изолиране на Църквата от общественото внимание.
Календарният въпрос и „Македонската православна църква”
През следващите години приетият от БПЦ новоюлиански календар се превръща в сравнително често използван аргумент при провеждане на църковната външна политика. Вероятно най-добрият пример в това отношение е използването на темата за календара в контактите с представителите на т. нар. Македонска православна църква, претендираща за автокефален статут, провъзгласен на 17 юли 1967 г. в Охрид от Третия македонски църковно-народен събор. Съборът решава предстоятелят на Църквата да приеме титлата „Архиепископ Охридски и Македонски”, като на този пост е избран Доситей, а сред влиятелните членове на синода е и Злетовско-Струмишки митрополит Наум. Решенията на събора не са признати нито от Сръбската патриаршия като църква-майка, нито от друга православна църква по света. Това поставя началото на каноничните спорове по статута на т. нар. „Македонска православна църква“, които с различна интензивност продължават и до днес.
Българската православна църква е една от първите, към които представителите на Македонската църква се обръщат за признание. Това е и причината за поредното посещение на македонска делегация в България, водена от Злетовско-Струмишкия митрополит Наум, проведено в самия край на 1970 г. и началото на 1971 г. На тези срещи календарът се превръща в една от централните обсъждани теми, като значението му е издигнато почти до догматичен проблем и е представен като една от пречките пред признаването на новата църква. В Информация на Светия синод за посещението на македонската делегация в България от 2 януари 1971 г. е посочено, че посещението е било реализирано, след като на няколко пъти българската страна е отклонявала предложението за него. Преди посещението митрополит Наум изявил желание да отслужи съвместна литургия с българския патриарх Кирил, но е настоял това да стане на Нова година, а не на Коледа.
Лесно беше да се разбере, че те прескачат Коледата, защото още държат стария календар, а новогодишната служба може да се приеме и като участие в една служба с добри пожелания за благополучна Нова година.
Въпросът е бил настоятелно поставен от македонска страна и по време на първата среща с патриарх Кирил на 30 декември 1970 г. Отговорът от българска страна е бил отрицателен, като се дадоха и необходимите изяснения: съслужение означава дезавоиране на мерките, взети от Архиерейския събор на Сръбската патриаршия срещу епископата на т. нар. Македонска църква.
На настойчивите аргументи на Наум, че съвместното служение би било от полза за сближението на македонците и българите, патриарх Кирил отговорил, че един такъв въпрос не може да се разреши по свойски, тъй като той е от важно каноническо естество и е бил предмет на обсъждане от Светия синод на БПЦ, без да се е стигнало до решение. Това становище на българския синод е задължително за българския патриарх.
От българска страна е поставен и въпросът за изпълнение на взетото, но неприведено в сила решение на Македонската църква за възприемането на новия календар.
Както и трябваше да се очаква, стана дума за неприведеното в изпълнение решение на Църковно-народния събор в Скопие преди две години да се въведе в Македонската църква новият (Григориански) календар. Преди да се вземе това решение митрополит Наум беше в София и изпроси да му се дадат необходимите писмени изяснения по календарния въпрос.
В отговор Наум косвено потвърдил подозренията, че причините за това са предимно политически, тъй като това би означавало пълно скъсване на всякакви църковни отношения между Белград и Скопие, а и осуетяването на всякакви по-нататъшни опити за примирие.
На следващия ден е проведена още една среща с патриарх Кирил, на която от македонска страна е поставен въпросът за каноничните характеристики на една автокефална църква. Патриарх Кирил отговорил, че истинската автокефална църква има правото да „свети миро и да канонизира светци” и прави подробни разяснения за времето, в което Българската екзархия е била в схизма с Вселенската патриаршия, която схизма обаче не е била призната от Московската, Сръбската и Румънската патриаршия. Той поставя акцента върху това, че все пак през този период Българската църква се въздържаше от освещаване на миро, а го получаваше от други сестрински църкви. Едва в 1946 г. у нас за пръв път беше светено миро...
Гостите веднага поискаха да им дадем 2-3 л св. миро. Като знак на братска обич не им отказахме. Те поискаха да бъдат запознати с богослужебния ред за освещаване на свето миро. Казахме им, че ние можем да им го дадем за тяхно сведение и да го употребят, когато сметнат, че времето е благоприятно.
По молба на Наум е предоставено и описание на реда, по който Българската православна църква канонизира светци, но като цяло македонската делегация не постига целите, с които пристига в София. По време на посещението всъщност на календарния въпрос се отдава почти толкова голямо значение, колкото и на освещаването на свето миро, което приближава статута му до догматически. Всъщност календарът е умело използван в църковната дипломация, като в конкретния случай очевидно се търсят символични актове, чрез които т. нар. Македонска автокефална църква да се откъсне от влиянието на Белград за сметка на влиянието на БПЦ. Тези символични актове са представени и като предварително условие за възможното признаване на Македонската църква.
Календарът и българските православни общини в чужбина
Докато приемането на новия календар преминава сравнително безболезнено в страната, това не може да се каже за българските църковни общини в чужбина и предимно в САЩ, Канада и Австралия. Тези общини се намират в демократични държави, което предопределя и голямото ниво на независимост на църковните настоятелства от Светия Синод и Комитета за изповеданията. Подценяването на този факт е причина за поредица от грешни стъпки към тях през комунистическия период, които водят до загубата на голяма част от тези общини. Контролът върху емигрантските общини е важен за комунистическата държава, защото те могат да бъдат използвани като доказателство за патриотичната политика на режима, както и да бъдат източник за неговата легитимност.
От особена важност е борбата за ограничаване на влиянието на т. нар. македонски патриотични организации (МПО) – нехомогенна група на български емигранти от македонски произход, създадена от Иван Михайлов след Втората световна война. Въпреки вътрешните разногласия в организацията по политическите въпроси за статута на Македония обединяващ елемент в нея е антикомунизмът и декларираното съмнение към Синода на БПЦ. Връщането на безспорния църковен лидер на българите в САЩ и Канада Андрей Велички и на неговата епархия към БПЦ през 1962 г. става причина за откъсването на църковните общини на МПО, обединени около архимандрит Кирил Йончев, и преминаването им през 1964 г. към Руската задгранична църква, която го ръкополага за епископ. През 1976 г. Кирил Йончев заедно с голяма част от тези общини се отделя от Руската задгранична църква и се присъединява към Православната църква в Америка (ПЦА), където заема поста архиепископ на Питсбърг и на българския диоцез на ПЦА. Формалната причина за разрива с Руската задгранична църква е именно календарният въпрос – решението на тези общини да приемат новия календар е причината те да бъдат изключени от Задграничната църква.
Излизането на епархията на Кирил Йончев от Руската задгранична църква е прието изключително ентусиазирано от Комитета по изповеданията в София. То се тълкува като симптом за дълбока криза в Македонските патриотични организации, където според Комитета се активизирала борбата между двете основни крила – едното от които било мотивирано от антикомунизъм, а другото – от български патриотизъм. В една от многобройните справки на Комитета по изповеданията за състоянието на българските църковни общини в САЩ и Канада от декември 1981 г. решението на Кирил Йончев и неговата епархия да преминат към новия календар дори е изтълкувано като съобразяване с решението на българския Свети Синод и търсене на помирение с Българската църква.
Църквите на МПО 13 години бяха в диоцеза на белогвардейския Синод, след което са били изключени от него поради спор кой календар да се прилага. Емигрантският синод прилага стария календар, а Йончев е възприел новия – Коледа да се празнува на 25 декември. Йончев се е съобразил с промяната, извършена от нашия Синод и се е показал и по-съвременен, защото неговите черкви празнуват Коледа заедно с всички останали християнски църкви – включително католици, протестанти и англикани, без белогвардейците.
Очакванията на българската държава за връщането на тази епархия към БПЦ обаче се оказват несъстоятелни, тъй като те и до момента продължават да бъдат в структурите на Православната църква в Америка.
По подобен начин стои въпросът и в Австралия, където Българската и Македонската църква са в постоянна конкуренция за редица църковни общини. Един от малкото случаи на успешно привличане, макар и за кратко, на бивша македонска църква е този с църковната община „Св. Никола” в град Пърт, която през 1978 г. остава без свещеник, тъй като църквата в Скопие нямала възможност да изпрати заместник на наскоро починалия духовник. Българската страна и по-конкретно Комитетът по изповеданията реагира бързо и взима решение за назначаване на Климент Димитров, който преди това е бил свещеник в Мелбърн, но след това е бил разпопен. Въпреки съмнителната от канонична гледна точка биография на Климент Димитров неговото назначаване се оказва печеливш ход и през септември 1978 г. църковната община преминава към Българската православна църква. Една от първите символични стъпки в това отношение е приемането на новия календар, за което свещеник Климент Димитров официално информира на 28 декември 1978 г. Този успех обаче е краткотраен, тъй като през март 1979 г. той подава оставка като свещеник и след това общината се връща към Македонската църква.
Всички тези примери показват начина, по който е третиран т. нар. „календарен въпрос“ от страна на Българската православна църква през комунизма. Макар че на календара никога и от никой православен събор не е отдавано догматично значение, той е една от най-видимите страни на спазваната църковна традиция, което го прави важен аргумент при прокарването на едни или други конкретни интереси. В още по-голяма степен това се отнася и за зависимата от тоталитарната държава Българска православна църква, която при необходимост придава на календарния въпрос догматическо значение с цел защитата на конкретните си интереси особено в областта на външната си политика. От гледна точка на историческата перспектива надеждите, възлагани от тоталитарната държава на смяната на календара, се оказват напълно несъстоятелни – приемането на новия календар в България не допринася нито за неговото възприемане и от Московската патриаршия, нито допринася за връщането към Българската православна църква на откъсналите се църковни общини в САЩ, Канада и Австралия. Спорно е също така до каква степен промяната на календара се отразява на така широко прокламираните „икуменически контакти” на Българската църква. Така че от всички мотиви, с които новият календар е приет, единственият реален, конкретен и неоспорим резултат, който остава валиден и до момента, е синхронизирането на църковната с гражданската календарна традиция.
Списание "Християнство и култура", бр. 24
